Тя е боецът

Умираше и го знаеше. И до днес ми звучи жестоко. Но тя намираше сили да се изправя всеки ден, да блести пред познати и непознати, които не подозираха, че утре няма да я има. В последните си дни сама е ходела във ВМА да й преливат кръв. Безсмислено. Ракът изяжда, температурата и болката смазват, лекарското пренебрежение убива. Едната й дъщеря е в чужбина, другата – аз – лежи в друга болница за задържане на неродения си син. Обади ми се и разказа как платила на цигани пред болницата да дарят кръв за поредното й преливане. Друга кръв за раково болните няма. Каква сила се иска, за да минеш през всичко това? Но това е моята майка!

Тя е в праха

Прахът в урната, заключена в бетона, посипан със сгърчени листа, като ръцете, които протягам към нея. Вкиснало жито, изгорели свещи, разтечен восък. В това ли се превръщаме? Затова ли се събуждаме стотици сутрини и отново драпаме нагоре по дюните стичащ се пясък, наречен живот. Хилядолетия хората развиват какви ли не идеи за отвъдния живот, за да преодолеят ужаса, че всички един ден се превръщаме в прах. Не, не и пепел! Когато мама умря обаче, аз научих къде отиват хората.

Казват, че хората не умират, ако сътворят поколение. Бих казала, че не умират, ако сътворят спомени. Докато ги има човеците със спомени за някого, има го и него, жив е – мърда, мисли, говори. Къде ще отиде мама, когато мен и сестра ми няма? Пак ми се насълзяват очите. Разказвам на сина си за нея, за нас. По няколко пъти. Искам да съм сигурна, че ще помни. Чувам гласа на баща си, който ме моли по телефона да мина през дома му, за да ми разкаже. Събрал снимки. Малко се ядосвам – как да му обясня, че работата не свършва? След няколко месеца той си отиде. Потъна в кашоните със снимки и статиите, които пазеше, за да ми разкаже. Стопи се в несподелените си истории – с мама, с дядо, с баба... Срещат ме понякога хора и ми разказват. Грабя от спомените им, рисувам мама и татко щрих по щрих с откраднати бои от хорските истории и подреждам пъзела, който никога не ще видя. Колко щях да ги зарадвам, ако бях седнала да разкажат те. Мислих обаче, че родителите са все там...

Тя е ангелът

В свръхестествени сили не вярвах, докато не изгубих майка си. После се случиха събития, след които нямаше как да не повярвам в ангели. Тя ли е моят ангел? Нещо ме спира да пресека и профучава кола; невидима ръка завърта волана ми преди да ме връхлети ТИР; пожелавам да срещна някого, да ида някъде и се случва; мама ми казва насън да пия лекарства, които докторът ми изписва на другия ден; пази ме дори от грешни връзки и решения, води ме из лабиринтите на градове и дни. Започнах все по-често да сънувам онова, което ще се случи... Синът ми чува гласа й нощем. Никога не я е срещал. Странно, не вярвам в свръхестественото, а днес ми се случва.

Тя е силует и сън

Вървя по улиците, където преди години вървяха родителите ми. Силуетите им са на всеки ъгъл. Поглеждам майка ми, виждам себе си. Облечена съм като нея. Вървя по стъпките й, долавям как се плаши от копнежа да е с хората, от които има нужда, но не знае как да се приближи към тях. Още е тук – на ъгъла, пред магазина, на репа, под дивите кестени, с кучето, с тъмносинята жилетка. Не се е променила 8 години. Как да отворя куфарите и да видя, че жилетката не е под кестените, а долу, в мазето?
Мечтая да сме още под кестените. Сънувам я, че е още тук, в нашия свят. Че само се преструва, че я няма, за да е в друг неин живот. Трябва ли? Хората държат на присъствието, но живеят в свят, в който от значение са само метаморфозите.

Повече за специалния проект на EVA "Всичко за майка ми" може да прочетете тук, тук и тук.