Ана Пападопулу: успехът я дебне отвсякъде

Ана (тя не обича да й казват Ани, а най-мрази да я пишат Анна, приятелите й я наричат Анче) има ужасни спомени от 22-ро училище. Казва ми го, защото седим тъкмо в градинката пред 22-ро. Всъщност не седим, а правим нещо като доброволна оборка около нашата пейка. Градинката е ужасно мръсна – тонове угарки, опаковки от кроасани и всичко, за което се сетите. Анна е инициатор на оборката, не аз.

Ирина Иванова 14 октомври 2008

Ана (тя не обича да й казват Ани, а най-мрази да я пишат Анна, приятелите й я наричат Анче) има ужасни спомени от 22-ро училище. Казва ми го, защото седим тъкмо в градинката пред 22-ро. Всъщност не седим, а правим нещо като доброволна оборка около нашата пейка. Градинката е ужасно мръсна – тонове угарки, опаковки от кроасани и всичко, за което се сетите. Анна е инициатор на оборката, не аз. Казва ми: „През лятото бяхме за една седмица с Богдан (синът й – б.р.) на Шкорпиловци, от 15 години ходим все там. Сутрин отивахме на плажа, почиствахме си мястото, изхвърляхме по две торби с боклук и вечер, като си тръгвахме – също. Така съм сигурна, че той няма да хвърля отпадъци на земята. Виж сега тук какво е!“

 

Та Ани има лоши спомени от 22-ро.  „Така се случи, че учих по някаква странна програма, в която няколко дни  от седмицата карах в нормална паралелка, няколко – в театрална... И в нито една от двете не се чувствах на мястото си.“ Ани живее наблизо. Обяснява ми, че винаги  е живяла в крайните квартали, но когато забременяла с Богдан, със Стоян се преместили тук, до НДК.

 

Тя не е от най-приказливите актриси. Навива се за интервю само защото през октомври на голям екран тръгва филм с нейно участие - „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“ на режисьора Стефан Командарев*. Болна е – някакъв летен грип. Но понеже е актриса  и  като такава е калена да играе болна, със скъсан менискус и така нататък, и през ум не й минава да отложи интервюто.


Защо се скри от медиите, Ани? От доста време не си се появявала никъде.

Ако зависеше от мен, щях да продължа да се крия, но все пак, когато участвам в даден проект, не мога да не го подкрепя, а това не става с криене. Не обичам да фокусирам вниманието на хората върху личния си живот. Това е отговорът.

 

Не го чувам за пръв път. Онзи ден излъчваха по БНТ „Писмо до Америка“ на Иглика Трифонова – филмът, с който изгря твоята звезда. И си помислих, че си родена за кино. Липсваше ли ти киното през тези години, в които не се снима?

Липсваше ми, естествено. Още повече, че след „Писмо до Америка“ се снимах и в „Опашката на дявола“ и бях набрала инерция, но така се случи, че няколко години след тези два филма снимах само за телевизията, а това е друго все пак. Но хубавото е, че театърът е винаги до мен. Преди две години режисьорът Стефан Командарев ме покани на кастинг за „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде“. Този кастинг се проточи, тъй като всеки етап от него се изпращаше за одобрение от чуждестранните съпродуценти. Минах и през трите етапа, като на последния вече участвахме заедно с Христо Мутафчиев и ни казаха, че точно нас са харесали за родители на главния герой. И ето че филмът е факт и от 10 октомври тръгва по екраните.

 

Каква е твоята героиня?

Казва се Яна и е жена, готова да се жертва за семейството си, за мъжа си, за детето си дори с риск да загуби всичко. Както и става накрая. Филмът е създаден по едноименния роман на Илия Траянов и разказва историята на едно българско семейство, което през 70-те години на миналия век напуска България заради политическия режим и емигрира в Германия. Детето – момче – е едва на 6 години. Години по-късно, вече е пораснало, то губи паметта си при тежка катастрофа. Тогава неговият дядо от България идва в Германия, за да му помогне да възвърне спомените си. И филмът всъщност е историята на едно завръщане.

 

Ти приличаш ли на героинята си? Готова ли си на всякакви жертви заради детето си?

Не знам защо, но мен все ме вземат да играя жертва. Имам чувството, че режисьорите само като ме видят и си казват – а, ето кой ще умре накрая...  Да, сигурно се лишавам. Винаги съм се страхувала да не обсебвам детето си и затова се опитвам да му давам свободата, от която има нужда. Аз никога не съм била от онзи тип жени и актриси, които говорят неща от сорта: „Няма да раждам, защото детето ще попречи на кариерата ми, такива големи роли ме чакат...“ Имам сестра и брат, три деца сме и не съм възпитавана в този дух. Изобщо не вярвам в думата „кариера“. Детето само може да помогне на една актриса, защото те обогатява като преживявания, емоции, опит. Благодарение на Богдан намерих своя център. Така че успявам да намирам време за себе си – чета книги, ходя на кино... Струва ми се, че е най-страшно, когато се налага да се жертваш, принуден си от обстоятелствата. Надявам се да издържа.

 

Какво искаш да кажеш?

Все си мисля дано, когато един ден се обърна назад, да не разбера, че съм загубила всичко и всички заради някаква фалшива кауза и заради илюзии, с които съм се обграждала.

 

Когато ти се обадих, за да се уговорим за срещата, ми каза, че си на фитнес.

Да, от осем месеца ходя на фитнес между четири и шест пъти седмично, но то е „по работа“. Димитър Митовски ме покани за своя нов проект „Мисия Лондон“ и тъй като ролята ми изисква определена кондиция на тялото, тръгнах на фитнес.

 

 А диета спазваш ли?

Злояда съм и почти никога не знам какво точно ми се яде. Затова предпочитам да не ям, вместо да ям каквото и да е. Аз съм вегетарианка от 15 години, може би и повече. Преди това нямаш представа как се тъпчех с месо. Само ще ти кажа, че първата дума, която съм произнесла, не е „мама“, а „кокал“... (смеем се) Богдан също не обича месо – вероятно защото по време на бременността съм му предала вегетарианството.

 

На колко стана синът ти?

Богдан, или както той се представя Богдан Радев, скоро ще стане на пет. А след няколко месеца аз ще стана на 30.

 

Как живееш сега, Ани?

Живея със сина си. Разделени сме със Стоян (Стоян Радев, режисьор – б.р.)

 

Защо се разделихте? Бяхте едва ли не съвършената двойка.

Поради сто милиона причини... Но не е важно защо сме се разделили. Важното е, че продължаваме да се обичаме и да се грижим за детето си. Стоян прекарва много време с Богдан и го възпитава по мъжки, аз например съм много по-мека с него. Мисля, че няма значение дали живеем в една къща, или в различни. Ние сме истинско семейство, обичаме се и си помагаме. И така е от първия момент, в който се срещнахме. Може да прозвучи странно, но той ме направи човек и актриса. Знаеш ли как се срещнах с Александър Морфов? Пак благодарение на Стоян. Той живееше в ателие в същата сграда, в която живееше и Сашо Морфов. Засичахме се в асансьора и веднъж той попитал Стоян: „С какво се занимава твоята приятелка?“ Той казал: „Първи курс актьорско е в НАТФИЗ.“ И така. Това, че Морфов ме забеляза и покани, беше огромен шанс за мен. Стъпих на Голяма сцена на Народния театър, когато бях само на 17.

 

Не ти ли се е искало да затвориш окончателно тази страница – имам предвид връзката със Стоян Радев?

Не, това е още една грешка, която българските жени масово правят. Искам да кажа, че не е извратено да си в добри отношения с бившия си мъж. Извратено е обратното. Извратено е да разрушиш връзката между детето си и баща му. Не е възможно толкова да си обичал някого, че да си пожелал дете от него, а след раздяла да не можеш да поддържаш нормални отношения. Богдан прекарва половината седмица с мен, половината с баща си и сега е много привързан и към малката си сестричка Ясмина – второто дете на Стоян.

 

Как би се определила с една дума на прага на 30-те?

Объркана съм... Обаче знаеш ли какво ще ти кажа: хубавото в цялата работа е, че нашето поколение – аз бях в един випуск в НАТФИЗ с Нети, Весела Казакова, Милена Маркова от предаването „Аламинут“, Йоана Буковска, Теди Духовникова – най-накрая престанаха да ни номинират в категорията „изгряващи звезди“. Имаше един случай, при който един и същ човек го номинираха три години за „изгряваща звезда“ и хората сигурно са си викали: абе каква е тази звезда, дето изгрява три години... Искам да кажа, че всички ние вече сме жени и това е красиво.

 

Защо си объркана?

Защото точно тази една година, преди да навърша 30, си направих нещо като равносметка, осъзнах всичките си заблуди и всичките грешки, които съм направила. А аз направих много грешки и съжалявам за тях. Но така или иначе мисля, че вече виждам нещата такива, каквито са, а не такива, каквито аз си ги бях измислила. Сигурно това означава да пораснеш.

 

Коя е най-глупавата ти постъпка?

В един момент от живота ми съзнателно свалих 17 кг за една година.

 

Защо го направи?

Пак е свързано с 22-ро училище. Нали бях в театрална паралелка и реших, че трябва да бъда много слаба. А си бях съвсем нормално момиче. В един момент обаче станах 43 кг - глад, глад... Бях на ръба на анорексията.

 

Как се излекува?

С любов. Аз съм много крайна в емоциите си. Знам, че трябва да преброя до десет, преди да кажа нещо, да изчакам до другия ден, преди да направя нещо, но... Веднъж Стоян ми каза: „Нали знаеш какво казват дзен-будистите:  „The middle way is the right way“ (т.е средният път е правилният). Много пъти се е налагало да ми го  казва.

 

Един брутален въпрос – как успяваш да се издържаш с актьорство?

На този брутален въпрос ще отговоря с брутално мълчание. Всеки се спасява, както може.

 

Вашето поколение сякаш като цяло успя да се реализира на сцената.

Не е така. От двата класа актьорско майсторство в нашия випуск сигурно само десетина души са актьори. Ама ние бяхме много свити... Сега ми прави впечатление, че някакви секс символи кандидатстват. Ние бяхме всички с дънки, с тениски... Никой не показваше бюстове, крака...

 

Виждам, че пушиш. Други пороци?

Само този. Не съм дорасла да ги откажа. Иначе не пия и не съм... купонджийка. Някои колеги имат нужда след представление да се забавляват. Аз обаче имам нужда от спокойствие. И от две-три цигари една след друга. И да се прибера при Богдан. Ние сме едно цяло с него.

 

(Тя изважда един тефтер и ми показва снимка на Богдан, който е пълно копие на Стоян Радев, но те гледа с очите на Ани. А после ми показва рисунка: малко, смешно човече, нарисувано с червен флумастер, което си е вдигнало ръцете нагоре. „Тук Богдан се е нарисувал, когато е щастлив“, казва ми.) Знаеш ли кое ме притеснява? Една лавина от обезверяване ни залива. Включително и мен. Като че ли почти всичко, което хората правят, е  родено от тяхната скука и лицемерие, както се казва в пиесата „С любовта шега не бива“.

 

Сега си мисля, че ти имаш късмет по отношение на режисьорите.

Да. Играя в две постановки на Мариус Куркински - „С любовта шега не бива“ и „Рибарят и неговата душа“, в „Иванов“ на Маргарита Младенова, „Дон Жуан“ на Александър Морфов, „Пиесата за бебето“ на Явор Гърдев. Всички те, както и, разбира се, Стоян Радев, са режисьори, в които много вярвам. Миналата година беше тежка за всички нас от трупата на Народния, защото много боледувахме, предавахме си вирусите един на друг, имахме всякакви травми и контузии... Аз лежах в ИСУЛ с остър синузит. Да не говорим за мигрената, която ме преследва от години... това е толкова силна болка! По-силна от болката при раждането, по-силна от всичко. След пристъп лицето ми е страшно изпито.

 

Как се справяш с това главоболие?

С хомеопатия и нурофен форте. Но наистина ще се справя с него, когато преодолея това объркване, за което ти казах. Успокоявам се, че ще се справя, защото светът наистина е голям и спасение дебне отвсякъде.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР