Била съм в Португалия, преди да се родя, с хората, които днес са мъртви. Историите им за слава, за велики и възхитителни дела, разказвани през вековете, ми се струваха познати, вълнуваха ме живо още като дете и ми носеха възторг и удивление. Мисълта ми политаше през годините като птица и аз правех щастливи открития за страната първо в ума си – също като португалските моряци на принц Енрике Мореплавателя, които през XV в. виждали непознати земи в съня си, копнеели за морски приключения в мечтите си и се впускали да ги търсят наяве.

С тази мечта в сърцето, събрала сънища и предсказания, пътни карти, разкази на пътешественици, португалска поезия,  бележки, стари снимки и един компас, от който не изпитвах суеверен страх, идващ от връзката му с окултното, се отправих към Португалия. Време беше да изморя земята със стъпките си, да бъда там, където копнеех да бъда. Изпитвах радост от търсачеството, нетърпение да намеря всичко, което бях сънувала. Гласът от сънищата ме направляваше, усещането за миналото като път към познание ме окуражаваше, литературата на безпокойството от ХХ в. ме караше да търся смисъл в тъгата на света, душата ми се радваше и аз чувствах, че се приближавам към усещането за свобода и щастие, което е изтръгвало вик на възторг у поети, художници и мистици. Миналото не ми тежеше. Аз си играех с него.

Когато пристигнах в Лисабон, „жаркото слънце вече залязваше“ (Луиш де Камойш). Почуках на стара дървена порта в сърцето на Байру Алту, където знаех, че ме очакват. Усмихната жена ми отвори. Светът остана отвън, а пред очите ми се разкри широк вътрешен двор, направен целият от мрамор, който сякаш блестеше. Жената ми обясни, че това е палат от XVIII в., който след това е бил превърнат в болница. Преди десетина години е бил напълно реставриран и днес е приютил щастливи хора. Каза ми, че през вратата, през която преминах, някога са влизали каретите на благородниците.

Заведе ме до параклиса, чиито стени ме подтикна да погаля, за да усетя Времето. Представи ме на св. Антонио, покровител на града, закрилник на любовта и брака, който често си говорел със сардините, защото само те го слушали. Стоеше в ъгъла, всичко виждаше и всичко чуваше. И когато огледах отново стените и редом до новите плочки, които старателно бе подбрал реставраторът, видях да стоят и старите азулежу, ръчно рисувани със синя боя преди векове, от очите ми рукнаха сълзи, които не можах да скрия. През нощта се събудих от музиката на саксофон, която първоначално си помислих, че сънувам. Някой някъде беше седнал на прозореца на Времето и разкъсваше тишината на нощния покой необезпокоявано. А красивата музика, протяжна и тъжна като душата на самия музикант, понесла със себе си и любовта, и въздишките му, в тази вълшебна нощ съм сигурна, че зарадва не само тези, които напуснаха прегръдката на съня, но дори и Бога.

Утрото прибави удивление в погледа ми. По стръмните улици на Байру Алту хората с бодра крачка влизаха в новия ден, трамваят пълзеше, гранитният паваж, добиван от векове от скалите, които срещах на север, лъщеше, къщите пак бяха опрели рамене една в друга и се канеха да изпитат удоволствието от това да преживеят нещо непредвидено, за да го разказват после дълги, дълги години. От прозорците на хората сякаш струеше светлина. Чуваха се стъпките на минувачите. Денят блестеше красиво. Всеки бе вежлив с непознатите.

Още в началото на пътя попаднах на малка книжарница за поезия и окултна литература, отрупана с хиляди стари и нови книги на португалски и на английски. По земята имаше много сандъци, подобни на тези, които оставил на потомците поетът Фернандо Песоа, пълни с хиляди листове хартия и „живи хора“. Песоа живял, за да пише. Бил изкушен от астрологията, мистиката и теософията; правел хороскопи на себе си и на своите хетероними, на приятели, на мъртви писатели. Книжарят забеляза в полумрака интереса ми към сандъците и старите книги, сложи очила с тънки телени рамки като тези на Песоа, от които се вдъхновила дори и Джоан Роулинг и ги поставила на носа на Хари Потър, и ме повика с пръст. Попита ме за рождената ми дата, потъна в изчисления и когато пак ме повика със същия пръст на магьосник, ми каза, че вече съм била в града при други обстоятелства. Усмихна се и замълча. Видя почудата ми, сам настани в торбата книгите, които купих, и ми подари метален нож за писма със старинна дръжка. „За писмата, които сте писала някога и които в този живот ще получите…“ Излязох от полумрака като замаяна. Денят така блестеше. А аз се питах дали ще срещна забравени лица и дали ще позная някого.