Бях в толкова вихрен и напрегнат етап по подготовката на този празничен двоен брой, комбиниран с традиционната предколедна треска, че усетих огромната необходимост да спра за миг и да попадна сред една балансирана завършеност, подчинена на сладостта на живота. Пътят от София до Вила Синтика е дълъг точно толкова, колкото да се откъснеш и да забравиш ежедневието си. Тези 170 км, основно по магистрала и после през загадъчно прозиращото в рано падащия декемврийски здрач живописно Кресненско дефиле, настройват рецепторите на точната вълна.  

Точно преди Сандански завой вляво ме въвежда в имението Вила Синтика. Вече е напълно тъмно. Светлината на фаровете и на градинските лампи очертава лъкатушещите по плавния релеф алеи, покрити с каменни плочи, и скулптира изключителното разнообразие от форми на над 40 вида дървета и храсти. На следващото утро предстои да различа хималайския бор, бамбуците, двете гинкобилоби, крушата-череша и какво ли още не. Сега виждам тъмните силуети на пробождащите безкрая вече повече от 60 години огромни кипариси, като онези, които се извисяват в небето над Тоскана. Малкото лозе от десертни сортове, посадено при входа по-скоро като символ, ми напомня онова също символно лозе до кабарето „Лапен Ажил“ в Монмартър. 

В мрака пространството от близо 60 дка, на които е разположено имението, изглежда магично. Трептят съзвездия от коледни светлини, украсяващи хотела, сградата на СПА зоната с вътрешния басейн и деветте вили по билото на хълма. Арките, каменните релефи и изящните дантели от ковано желязо на входната врата и в зимните градини смесват усещанията за тосканска и провансалска сладост с мистиката на древната местна тракийска култура. Правят го по начин истински, естетски и много въздействащ. Защото тази древност не е привнесена или измислена, тя е в основите и във въздуха на мястото. Във виното, което ми предстои да опитам. 

Посрещат ме като у дома – естествено и топло. Очаквах да е така, защото знам от създателите на Вила Синтика – Нела и Петко Тинчеви, с колко любов е направена и с колко любов и отдаденост е обгрижвана всеки ден. До личната ми вила – една от деветте – ме води Антония Кочева. Лъчистият ѝ поглед и още първите ѝ думи са достатъчни, за да се потвърди увереността ми, че вибрирам на една честота с това място, и да очаквам с нетърпение винената дегустация, която тя предстои да направи.

Преди това се отпускам в уюта на вилата, излизам на обточения с коледни светлинки балкон – пред мен е нощното очарование на имението. Погледът не среща прегради – плъзга се от самостоятелния двор пред вилата, в който виждам близо до лампата цъфнала роза, макар че е навечерието на Никулден, та чак до светещото синьо око там долу на външния басейн и едва различимия в мрака силует на планината отсреща.

Релаксирам в джакузито в самостоятелната СПА зона на вилата. Наслаждавам се на галещата тялото премиум козметика. Приготвям си чаша ароматно кафе (тихият лукс е в качеството на всеки детайл тук) и си мисля как следващия път ще опитам топлия вътрешен басейн с вода, пречистена с озон, сауната, крио- или арома терапията, класическия масаж и изобщо цялата наслада на уелнес зоната. Защото вече знам, че ще има следващ път. Мястото ме е приласкало, накарало ме е да се почувствам приятно отпусната и щастлива. 

Вила Синтика е красивото продължение на древна история, лъкатушела през вековете, както лъкатушат каменните алеи в имението. Това е историята на местните хора, които са правели вино открай време, и то не какво да е, а „гъсто, че в кърпа да го носиш“. Вино чепато и грапаво като тях, но концентрирало вкуса на жизнената им сила. Хора, които са преживели огромната катастрофа (с идването на болестта по лозята филоксера през 1912 г.) да изгубят поминъка си, с който се гордеят. В края на 40-те и началото на 50-те години тук се строи Комплексната опитна станция (сегашната сграда на хотела е изцяло трансформирана нейна версия).

Има данни, че при този строеж били намерени останки от разкошно римско имение с всички знаци на лукса за времето и прилежащи към него лозя. Градски легенди разказват, че на това място, вече много, много по-късно е бил крайпътният Галчов хан, скандален, защото в събота в него свирели танго. 

В началото на 60-те години в опитната станция се правят кръстоски-подобрения. Тук е родното място на сортовете „Мелник 55“ и „Мелник 82“. Докато прави дегустацията, Антония разказва, завладяващи истории, а аз разгръщам една много тежка книга с кожена подвързия, на чиято корица с релефни букви пише: Книга на трудовата слава. Върху плътната хартия през годините различни почерци са оставяли коментари. Първият носи датата 11 юли 1962. Последният е от преди месеци. Книгата има още много, много празни страници. Историята продължава.