Едва ли има родители, които никога не са произнасяли фразата „Къде сбъркахме?!”. Нашите деца, а това са децата на прехода, получиха доста жестоки уроци. Те се научиха от рано и много добре да осъзнават какво искат, да намират сами пътя и да имат ясни планове за това какво ще направят, веднъж достигнали заветния връх. Личният успех днес придоби материални измерения. Младите хора развиха безупречно способността си да упражняват контрол над себе си, живота си и средата си.
Докато не ги сполети неочакваното и неконтролируемото.




Любовта
Оказва се, че докато подготвяме нашите деца за трудното и безмилостно материално бъдеще („Ти си хвани бизнеса в ръцете, за жени ще мислиш после!”), сме забравили да ги научим на нещо абсолютно задължително – на това какво е любов и как да НЕ се страхуват от нея. Как да правят избор на партньорите си, как да поддържат здрави интимни връзки и да избягват капаните на вулгарността, жестокостта, пресметливостта и цинизма. Затова, когато стане дума за чувства и емоции, те са все по-объркани и безпомощни. И лесно стигат до грешното убеждение, че в днешния неромантичен свят няма място за любов. А и медиите наливат масло в огъня - все по-често се появяват уж научни изследвания, които се опитват да ни убедят, че е нормално мъжът да е непостоянен в партньорството си поради „вродения му инстинкт на ловец”. А пък за жената е необходимо да се чувства осигурена материално повече, отколкото да бъде обичана и уважавана, защото, виждате ли, нейната най-важна задача е да продължава рода.
Подобни твърдения не са нищо повече освен долнопробен опит да се промиват мозъци. Защото на практика не е така. Всеки мъж се тревожи, когато не се разбира с жена си, всяка жена страда, когато няма мир у дома. В природата ни е да търсим любовта и разбирателството помежду ни. Това ни прави човеци.
Но как да направим човеци собствените си деца? На какво да ги научим, за да са щастливи в любовта? И как да им покажем, че грешат?
Като психолог се сблъсквам всекидневно с хора, изгубили вяра в любовта, наранени и нещастни. И макар че всички тези хора говорят за Любов и използват едни и същи понятия, те имат различни очаквания. Ето кое обърква представите ни - не Любовта, а очакванията към нея. А обърканите представи объркват тотално живота ни.

Романтична или невротична любов
Какво си представяте, когато чуете думите „романтична любов”?
Тя и Той на брега на самотен плаж; отражение на два силуета на фона на залез; цигулка, свещи и вино в кристални чаши; разходка из каналите на Венеция през есента; сатенени чаршафи; диамантен пръстен и дъжд от рози над щастливите младоженци...
Ако отворим обаче който и да е интернет форум, обсъждащ същите Тя и Той и техните отношения днес, най-често ще се сблъскаме с друго:
„Мъжете са безпомощни мамини синчета, не търсят Истинска жена, а копие на майка си”; „Жените са хладни и пресметливи кучки, търсят само дебел портфейл и гледат да те вържат с някое и друго дете!”, „Романтичната любов не съществува, тя е само за наивниците” и т. н.
Объркващо, нали? Но както казахме, не Другият или Любовта, а грешните ни представи са виновни.

Ето ви пример за объркани представи. Много хора определят себе си като абсолютни романтици, отдадени на Любовта, но дори не подозират, че любовта, която изпитват към обекта на своите чувства, може да се превърне в бреме за него или дори в „любовно вампирство”. Психолозите наричат тази любов невротична - преувеличената потребност на човек от емоционална привързаност, от позитивна оценка, поддръжка и одобрение на всички около него. Тези хора като правило страдат и от прекомерна чувствителност, в случай че не ги оценят или дори отхвърлят. Невротичната потребност от любов в 90% от случаите не се възприема и осъзнава като такава, а дори обратното – представя се на околните като висша и чиста форма на безкористна любов.
Невротичната любов е надценената любов! С нея си имаме работа, когато чуваме изявления от типа „не мога да живея сама/сам...”, „без любов”... и т. н. Хората, които се чувстват нещастни, изгубени, нереализирани, обезценени и едва ли не по-долна категория само защото нямат до себе си „някого” – това са страдалците на невротичната любов. Това са и хората, които на всяка цена искат да встъпят и встъпват в брак и остават в него дори и при очевадната истина, че последният е една голяма грешка и партньорът им се държи с тях незаслужено зле. Тези хора са вкопчени в идеята, че човешката им същност може да бъде реализирана само в любовта (забележете, не казвам партньорство), и пропускат невероятни шансове да развият и реализират творческите си възможности и таланти.
Невротичната любов е и незрялата любов – тази, при която човек поради проблеми в детството си не е успял да се отдели от фигурата на единия или и на двамата родители. Той продължава да се храни от „гръдта” на семейството си и би се отделил само ако партньорът/партньорката му са в състояние да продължат този процес на неспирно „кърмене”, т.е. да заместят успешно родителите и да се заемат с трудната задача да го отглеждат. Тези вечни кърмачета не подлагат на съмнение разбирането си, че другият трябва да ги обича безотказно и безусловно и трябва да им дава и да ги осигурява непрестанно. Това дали те самите обичат и удовлетворяват потребностите на партньора е без значение за тях. Това са хора, които бързо се отегчават от една връзка и при първите признаци на умора или негодувание от страна на партньора се ориентират към замяната му с нов. В брака се чувстват неразбрани и недооценени от партньора си, не са съгласни с това той да има свои интереси и се сърдят, когато техните забежки „навън” не биват приети и простени. Често се случва злочестият партньор да чуе обвинения от типа на „ти не се грижиш за мен”, „ти не ме разбираш”, „каква си еснафка само”, „само за себе си мислиш” и т. н.

мечтателите се събуждат
Принципно семействата, които не допускат децата им да пораснат и да „отлетят”, са теренът, на който се ражда този тип инфантилно разбиране на функцията на любовта. Колкото и да ви е странно, класическата романтична love story също спада в категорията на невротичната любов. Изписани са тонове книги и са създадени хиляди филми на тази тема. Това обикновено е любовта на мечтателните хора, онези, които обичат да сънуват с отворени очи принцове и принцеси, каляски с бели коне и приказни замъци в богати царства. Но когато една такава приказка придобие реални форми и заживее в панелка под наем например, мечтателите се събуждат от любовния си делириум и... бягат. За повече информация – всеки филмотечен или букинистки каталог. (На мен лично ми допада „Закуска в Тифани” на Труман Капоти, но предполагам, че по-голямата част от аудиторията ще се задоволи със Sex and the City.)
Има и една друга разновидност на невротичната любов - проективна любов. Тази форма обикновено е характерна за хора, които се страхуват и избягват да разрешават собствените си проблеми и поради това се концентрират върху проблемите на партньора. Това са онези тежки и трудни връзки, в които ежедневието е запълнено от напрежение, обвинения, поучения и критики, отправени към партньора, оправдавани с думите „само искам да разбереш”, „да се подобриш...”, „да ти помогна...” и т. н. Тази форма на взаимодействие няма нищо общо със здравите конфликти и сблъсъци, които са част от живота на всяка двойка – разликата е в постоянното, неспирно и натрапливо търсене на повод за нова критика и ново обвинение.
Можем да говорим по всички тези проблеми с децата си, но най-важното е да ги разберем сами за себе си и да ги решим в собствените си връзки, бракове, раздели. Само тогава „уроците”, които даваме на децата си, биха били ефективни.

Влюбените отиват в рая, а всички останали...
В една стара трактовка на историята за Адам и Ева се казва, че докато те си живеели щастливо в Райската градина и се обичали, и Бог ги обичал. Но в деня, в който прозрели истината за любовта си, толкова се уплашили от нея, че я изгонили. А с нея изгонили и Господ. И така Райската градина се превърнала... в Земята. А Бог и Любовта били натирени. Защото Бог и Любовта са едно и също нещо.
Така и до ден-днешен. Когато сме влюбени и увлечени един по друг, светът ни се струва земен рай. Ние сме щастливи, обичаме всички „твари”, не мислим и не правим зло никому. Но в момента, в който между нас и партньора ни изчезне това топло чувство, проглеждаме и започваме да „виждаме” само лошите неща, недостатъците, привичките, които ни карат да мръщим носове отвратени или да вдигаме поредните скандали. И светът започва да ни се струва ад. Аз го чувам ежедневно в кабинета си: „Животът ми с този човек е ад!”, „Тя се превърна в истинско чудовище!”... сълзи, въздишки, ръце, нервно мачкащи носни кърпички или цигари, напрежение, тъга... И решението да се сложи край.

А какво би се случило, ако предположим, че няма край? Че направеният избор е „право на един изстрел”? Че няма поправителна сесия?
Бихме ли избрали с лека ръка първия, към когото сме почувствали някакъв трепет или ни е примамил с красивата си     осанка и дебелия портфейл? Бихме ли казали „да” на сегашния си партньор, или щяхме да бъдем по-внимателни? И бихме ли излагали на риск партньорството си, обсипвайки го с претенции и обвинения, с изневери, скандали и брачни войни от типа „Войната на семейство Роуз”?

Представете си само невероятната енергия и времето, които ежедневно отделят хората за семейни сблъсъци и противопоставяния с цел „ще ти дам аз да се разбереш”. И сега си представете същата тази енергия и това време, освободени от напрежението между партньорите. За какво бихте го използвали?
Може би за добруването на семейството ви, за взаимно разбирателство и любов с хората около вас. За развитието на професионалните ви способности, за подобряване на средата, в която живеете, за подкрепа на каузи и разгръщане на творчески заложби. С една дума – за успех.

Което всъщност е и смисълът на Любовта – да ни стимулира да реализираме най-добрата „версия” на Аз-а ни.

Обичайте се.