36 часа недоспиване не зная как се компенсират. Надежда Михайлова също не знае. Но не се оплаква, когато след дълъг презокеански полет и летищни перипетии заради снегове в Европа трябва да се появи направо в телевизионно студио – обещала е, точка по въпроса. Няма значение, че е смъртно бледа и с тъмни кръгове около очите. Тя не работи красива, работи войник.

Сама си го е избрала. Мимоходом споменава веднъж, само веднъж, че животът й е сложен. Обаче това признание е off record. И ако си позволявам да го напиша, то е, защото съм в сходна ситуация – жена, избрала не просто да работи, а да служи на някаква кауза. С цената на дълги отсъствия от дома и от семейството, на несекващи подозрения, че „има някой, заради когото ги пренебрегвам”, с цената на съмнението, че „правя всичко, за да се харесам и да се докажа на някого, с цената на угризенията, че не съм добра майка”...

Само дето не съм си хвърлила оставката като съпруга, всичко друго в живота на Надежда ми е като дежа вю. Обаче в едни мажорни тонове – тя просто е неизтребима оптимистка, докато аз витая в минорни гами. Ала понеже няма да пиша за себе си, а за нея, ще започна с усещането си за ексвъншния министър и настоящ зам.-председател на Парламента извън институцията и партийната формация, които представлява.
Първото, което като жена забелязвам (и ценя) у нея, е стилът й. Надежда винаги се е отличавала с мярка и вкус. И никой не може да ме убеди, че това не е натежало в нейна полза, когато българската външна политика се нуждаеше от ново лице, младо, красиво и умно. Стилът на Надежда е и поведение – някой да е чул от нея непремерени думи (освен може би онова изпуснато „нахранете журналистите“, което си е по същество доказано правилен подход към нашето брата)? Да я е виждал в ситуация или състояние, достойно да бъде разисквано в жълтата преса? И най-злостните клюкари не отричат, че Надежда изигра интелигентно дори развода си.  

Напоследък пред вратата на кабинета й са се подредили лайфстайл издания. Надето е леко смутена от този интерес, защото в никакъв случай не иска да го играе звезда. Обаче на EVA не отказва – първото ни интервю с нея беше преди пет години и корицата, останала в историята като Синия ангел, беше убийствена. Сега нямаме роля за Надежда – тя е просто себе си, едно към едно. Каквато е била на една вечеря на много високо ниво в САЩ – само десет души със строго определени места край масата. И Надежда сред тях с решимостта да седне точно до Хенри Кисинджър, защото се познават и има какво да си кажат. Когато направили нужното разместване, тя полюбопитствала: „Д-р Кисинджър, кой все пак е господинът, до когото трябваше да седя?“ „Оскар Де Ла Рента“, отвърнал събеседникът й и Надето тутакси си дала сметка какво би изпуснала, ако беше актриса, мечтаеща за Оскар. Но тъй като се е разминала с подобна кариера, не съжалява за приятния разговор с колегата Кисинджър и за пропуснатата възможност да се снима с прочутия дизайнер. Макар че на Надето хич не й е чуждо и кокетството, и желанието да изглежда ефектно и да бъде забелязвана.  

На първата ни уговорена среща се измерваме от глава до пети и със смях установяваме, че и двете сме се докарали в дебели сиви костюми с панталон, гарнирани с тъмно на цвят поло и ботуши с ниски токове. Отбелязвам, че макар и с главоболие, тя е избегнала шапката. „Жертва в името на суетността, макар че и без да слагам шапка, косата ми не издържа и един ден след като ми я подредят и издухат“, отговаря ми тя. И продължава, че за първи път си купила палтенце (точно така казва, „палтенце“- б.а.) с кожена яка и оценила уюта и топлината на естествената кожа с косъм. „Не са глупави руснаците“, усмихва се Надя и ме кани в новия си кабинет в бившия партиен дом. Тоталитарният му хлад идва не само от високите тавани и тежката мебелировка, а и от действително по-ниската вътрешна температура. Кризата явно се отразява и на комфорта на народните избраници с евтините кюфтета и скъпите коли.

Наде, депутатката от БСП Татяна Дончева каза, че ако има партия с преобладаващо мнозинство на жените, би поканила в нея и теб, освен Екатерина Михайлова.
В период на криза жените са показвали, че са много по-адекватни от мъжете и по-отговорни. Те просто по природа не абдикират. Но тук е мястото да кажа, че никога не съм била привърженичка на женски и мъжки партии, деля хората на качествени и некачествени.

За теб се говори, че си от жените, които имат топки. Като комплимент ли го приемаш?
По-скоро като оценка за характера ми. Може би в определени ситуации действам по начин, който хората приемат за мъжки – категорично и последователно. Случвало се е през годините да оспорват мои качества, но има едно, което никой никога не е отричал – куражът. Не зная дали е мъжко или женско качество... Смятам, че е човешко.

(Надежда скромно пропуска да отбележи, че осъзнава своята женственост и дори в мъжкия свят на политиката, където бърза сама да си облече палтото на излизане, се държи изключително и само като дама.)   

Смяташ ли съдбата си за забележителна, както беше изтъкнато при награждаването ти с френския Орден на Почетния легион?
Аз не вярвам в моментния успех, в хазартния шанс, смятам, че успехът на един човек е резултат от системни усилия. Ако опитам да дам оценка за пътя, който съм изминала, има нещо, което винаги е било много важно за мен и то е България. Не искам да прозвучи фалшиво, но дори аз самата не съм очаквала до какъв емоционален градус стига любовта ми към България. Имало е моменти, в които съм се усещала точно като спортистите, спечелили олимпийски медал. За мен родината е като детето. Мога да му се карам, някой път да му казвам тежки думи, но когато някой го нарани, засегне по някакъв начин, респективно моята страна, се превръщам във вълчица. Не давам косъм от главата да падне.
Опитвали са се да ми внушат, че не си струва. И най-често съм си казвала: ако не вярвам в това, трябва да си тръгна. Защото не го правя като занаят, а с душата си и според мен това в голяма степен ми даде възможност да преодолея липсата на опит, страховете, които особено една жена има в сложни ситуации, битовите неудобства, отсъствието от живота на децата... Мисля си, че от качествата, които допускам, че имам, най-много ценя способността си за концентрация в критични моменти. Случвало ми се е да припадам от умора и да смятам, че не съм в състояние да извърша елементарни неща. Обаче в моменти, в които съм знаела, че е критично, съм се концентрирала по необясним за мен физиологичен начин... Като пред скок.

Сигурно можеш да посочиш пример.
Преговорите за визите. Вечерта преди да проведа последните тежки преговори с Ферхойген, премиерът Иван Костов ми се обади по време на вечеря с ЕНП. Извиних се и излязох. Седнах във фоайето на хотела и той ми каза: искам само да ти напомня още веднъж, че от това, което ти предстои утре, зависи съдбата на страната ти. Внушението беше: ако ти се провалиш, се проваля страната. Толкова много ми дойде, че още по време на разговора се разплаках и казах: как може да ми говориш по този начин, в крайна сметка ще направя всичко по силите си, пък каквото стане. И той отвърна: ти трябва да направиш повече от това, което ти е по силите. До такава степен се парализирах от ужас да не се проваля, че цяла нощ не мигнах. Станах в 6, което в моя живот се случва много рядко, не съм от ранобудните, и дълго стоях под душа, за да прогоня страховете и тревогите, черните си мисли и да събудя тялото си за това, което предстоеше. И се облякох точно като Шибил преди разстрела...

...ризата да се белее и перчемът да се ветрее...
Да, с бяла риза, черен костюм. Като отидох в Европейската комисия, толкова се бях концентрирала, че не чувах колите, не виждах часовника. Сядайки на преговорите, от прекомерното пренавиване на пружината усетих, че губя аргументите си. Това винаги става, когато човек се опитва да започне по стандартния начин. Т.е. ако се опитваш да възпроизведеш това, което си тренирал многократно. Започнах с аргументите, с опорните точки на Външно министерство, които бях си научила старателно. И виждах, че това не работи. Минаха час, два, три, в очите отсреща нищо не мръдваше. Тогава усетих, че губя. Беше като камшик за мозъка ми. Рекох си: дотук. Преместих папките и започнах да говоря от сърце. Разбира се, като политик и дипломат от Външно министерство, но много твърдо и категорично.

Какво толкова твърдо и категорично им каза, макар и от сърце?
Че години наред стъпка по стъпка сме вървели по този път, отмествайки препятствие след препятствие. Че вероятно има още неща, които не сме свършили. Но че аз съм там, за да поискам кредит на доверие за един епохален труд и за едно правителство, което е успяло да извади държавата не от дъното, а отвъд дъното. И че това усилие и тази амбиция трябва да бъдат възнаградени. А аз съм готова лично да поема отговорност за оставащите пет или не помня колко неща, всеки ден заедно с тях да ги преодоляваме стъпка по стъпка. В един момент погледнах към Гюнтер Ферхойген и усетих, че критичната точка е прехвърлена. В крайна сметка казаха: добре, правим го. Сядаме и формулираме какви трябва да са следващите стъпки и постигаме успеха.
Когато излязохме от залата на преговорите, по време на пресконференцията Ферхойген седеше до мен не като опонент, а като съюзник. Много хора, гледали тази пресконференция, отбелязаха как само от езика на тялото разбрали, че битката е спечелена.

Това несъмнено е голяма емоция, Наде, но струваше ли политическата кариера брака ти?
Ако знаех, че това ще е цената, най-вероятно нямаше да имам сили да тръгна по тоя път. Аз хабер си нямах какво ми предстои. През каква пусия ще трябва да премина. Или по-скоро, че ще бъде толкова драматично. Давам си сметка, че когато човек е силно отдаден на една професия, кауза или работа, това винаги е за сметка на нещо друго. Често чета интервюта, в които жени казват как са успели да съчетаят личния с професионалния си живот. Хубави думи, но истината е съвсем друга. Дали щях да стана известен хирург или голяма оперна певица, големият успех и голямата отдаденост изпълват голяма част от живота. И тогава хората, които най-много обичаш, най-близките ти остават засегнати от този твой стремеж. Имало е моменти, в които отсъствах от вкъщи всяка седмица поне по 2-3 дни. И това, което през сълзи съм мислила, беше: „Господи, опитвам се да правя всичко, което е важно и нужно за страната ми и за хората, които са ми гласували доверие. И каквото и да се случи, не ме наказвай с децата ми, запази връзката ми с тях.“

Имаше ли разбиране от семейството ти за това, че трябва да отсъстваш дълго или да се държиш по един или друг начин?
Много е трудно за човека до теб да влезе в целия този спектър от емоции. Когато ти постигнеш успех след всички трудности, емоцията, радостта компенсира част от болката. За хората около теб обаче остава само болката. Разбира се, и гордостта от това, което си направил. Но в личните неща гордостта от партньора не може да замести отсъствието. И то не само физическото... То е повече емоционално, психическо. Когато си много отдаден, ти си като обсебен. И колкото и да искат, на хората край теб им е трудно да разберат какво изпитваш в момента.

Имало ли е мигове на колебание дали вървиш по правилния път, дали не е по-добре да се върнеш вместо да настояваш?
Имало е, да. Колебание дали рискът, на който подлагам семейството си, не е огромен и дали то ще издържи. Когато вече си тръгнал и си минал половината от пътя, не можеш да се върнеш. То е като вихрушка, която те е завихрила. И остава само да се молиш и да се надяваш, че няма да се случи най-лошото. Защото всъщност хората се разделят тогава, когато емоционално се отдалечават.       
Когато започват да не съпреживяват, когато започнат да ги радват различни неща и да се веселят по различен начин. Остават семействата, които прекарват много време заедно. Това дава възможност за общуване, а то е в основата на всяка връзка.

Чу ли Господ молбата да запази връзката с децата ти?Мисля, че да. Макар да съм имала много трудни мигове и с тях. Чувала съм упреци, че не са разбрани, че нямам време за тях. Били са прави. Едно дете веднъж е първокласник, веднъж влиза в гимназията, един път има абитуриентски бал. Или много пъти се влюбва и разочарова. Това са моменти в детския живот, в които то има нужда от теб. Ако ти водиш преговори в Египет за освобождаването на медиците, а дъщеря ти има рожден ден, на който толкова много иска да присъстваш, подаръкът, който ще й изпратиш или донесеш по-късно, по никакъв начин не компенсира отсъствието ти. Даже го засилва и по парадоксален начин го подчертава. Моите момичета казваха, че мразят политиката, защото ме отнема от тях. Благодарна съм, че с годините, макар и болезнено, децата ми осъзнаха пътя, по който съм минала, и мисля, че ценят това, което съм направила. Независимо от това какво им е струвало. И се надявам моят живот да е повод за гордост за тях.

Все пак защо не можа да намериш баланса между кариера и семейство? Защо се раздели със съпруга си след 24 години брак, за които си казвала, че са най-щастливите през живота ти?
Годините на брака ми дадоха две прекрасни деца, прекрасни моменти, емоции, споделени мигове. Но фактът, че се стигна дотук, показва, че с времето нещо се изгуби в превода. Човек не загърбва щастието. По-скоро си тръгва, когато то си е отишло. Моят живот не е по-различен от живота на всяка една жена по света. Не помня кой беше казал, че щастливите семейства си приличат, а всяко нещастно е нещастно по своему. От един момент хората започват да се раздалечават, да премълчават, да преглъщат, да недоизказват. Неслучайно казвам, че проблемът на раздялата е проблем на загубената комуникация. Защото всички други неща са вторични. Човек тръгва по друг път тогава, когато не се чувства щастлив. Не сме на 18 и при нас нещата не са нито толкова спонтанни, нито толкова лишени от разум. На 40 и няколко години решенията не са плод на моментна емоция. Французите казват, че това са нещата от живота.

Като каза, че кариерата ти донякъде е причина за загубата на комуникация, за разпадането на брака ти, защо очакваш, че тя не би попречила на сегашната ти връзка?
Нищо никога не се знае. Моята баба казваше, че човек предполага, Господ разполага.

Пред очите ми е Кондолиза Райс със своя избор да бъде в голямата политика, но да остане в живота си сама.
О, има нещо много трагично в тази картина...

Да, според мен тя е обобщен образ на успяла жена в политиката – сама. А ти, излизайки от една връзка, вече си в друга...
Аз мога да говоря само за очакванията си. Никой не би могъл да ми даде, а най-малкото аз на самата себе си, гаранции за бъдещо щастливо развитие на нещата в личен план. Но съм човек позитивно настроен. Търся възможностите, не тръгвам към нищо с нагласата, че то няма да се случи, няма да сработи. Моят живот е бил винаги постоянни битки и търсене на по-добри шансове и нови възможности. Включително и в личния живот. Макар и късно, научих урока, че човек трябва да се бори за щастието си, да се стреми да го постигне. Кураж ми дава опитът от всичко, през което съм преминала. Може би това, че се надявам в средата на живота си да бъда по-балансирана в оценките си, да намирам границата между емоцията и разума, да бъда по-прощаваща. И да не се колебая да поискам прошка. Да умея да общувам по-добре. Когато говорим за общуването, аз също съм имала и вероятно имам проблеми с общуването. Понякога фалшива гордост, лично его, измислена личностна неприспособимост могат да се превърнат в малките камъчета, които да обърнат колата. За мен ключов момент в живота ми беше, когато се научих да се извинявам.

Не си ли научена на това от родителите си в ранна детска възраст?
Става въпрос, че се научих да го правя искрено. А не по задължение или фалшиво, само защото се очаква да го направиш или така е прието. Имало е хора, които са ме вбесявали до смърт, но когато са казвали, да, сбърках, извинявай, цялата ми ярост и набраната негативна енергия сякаш е изтичала през пръстите на ръцете и краката ми. Това има огромен терапевтичен ефект. Всеки трябва да може да прави крачка назад, да умее да признава грешките си. И най-важното е да бъдем толерантни. За съжаление в България толерантността не е сред присъщите ни качества. Да наложиш волята си с цената на всичко, да смажеш всякаква съпротива е заложено в поговорката „Бий, за да те уважават“. Силовият подход е много популярен, той у нас винаги е бил харесваният. И героите ни са такива, силоваци. Може би защото не споделям този начин на мислене, избрах попрището на дипломацията. Цял живот съм опитвала да постигам нещо с убеждение, а не чрез наказание или сплашване, за които мнозина казват, че са по-ефективни.

Толерантността не е ли изкуство на умението да останем заедно? Двама души винаги са различни и няма идеална двойка в смисъл на пасване, но хората се учат да живеят заедно.
Съгласна съм. Мисля, че това ни е голям проблем. На нас като на нация, на народ. И той е свързан с исторически дадености. Ние не умеем да работим в екип. Нищо не умеем да доведем докрай. Дори в най-умаления модел на обществото, семейството, нещата се случват по същия начин. И там не умеем да намерим златната среда, да защитим интереса и на другия. Няма ситуация, в която ти да си победител, а всички останали – губещи. Дори и за момент да се получи, в дългосрочен план е безвъзвратна загуба.          

Наде, за да изчистим въпроса с извиненията докрай, искам да ми кажеш имаш ли чувство за вина към медиците ни в Либия? От цялата тази история остана и контра у теб – тя започна при правителството на СДС, в което ти беше външен министър.
По този въпрос съм изключително категорична и тази категоричност стъпва върху познаването на фактите в детайли. Аз показах, че мога да нося отговорност. От задържаните 22-ма български медици 16 бяха освободени.  Колкото усилия са положени за 16-те, толкова са положени и за останалите 6. какви бяха причините тези 6 да не бъдат пуснати знаят само и единствено либийците. Колкото за информацията преди това, ако я е имало, то тя е била само в разузнаването, защото по същество се касае за акт на отвличане и българската дипломация не е имала ресурс да го предотврати. Фактът, че две правителства след нашето не можаха да променят нищо и благодарение на членството ни в ЕС получихме най-яркия израз на солидарност чрез намесата на Франция за благоприятно разрешаване на случая, показва, че казусът беше политически, а не криминален и можеше да се реши само с политически средства на най-високо ниво.

Срещала ли си се с медиците след като се върнаха?
Не. Не са поискали от мен да се срещнем. Не ги упреквам – имаше твърде много спекулации с тяхната драма.

Но тя започна при вашето правителство и затова имам чувството, че са обидени на теб персонално.
Определени среди в България спекулираха с тяхната драма. Но аз винаги съм готова в случай, че бъде поискано, да кажа истината такава, каквато е документално събрана при мен. Имам подробна и точна информация за всичко, което се е случило. Интересно е, че сегашното правителство засекрети процеса и случая, но вероятно ще дойде време да говорим отново открито за това. Аз съм готова. Няма нещо, от което да се срамувам или притеснявам – зад всяко свое решение заставам с лицето и името си.  

Била ли си заплашвана?
Неведнъж. Чувството, особено първия път, е отвратително. Не искам да се връщам в конкретиката, но са заплашвали и мен, и семейството ми. Когато заплашиха мен, първоначално не го приех сериозно. Почувствах го в момента, в който ми сложиха охрана. Но през цялото време си казвах, че няма за какво да бъда заплашвана, не съм направила нищо лошо. Въпреки че подобна малко наивна логика е предпоставка за доста беди. Известна доза самонадеяност имаше у мен тогава, че мога да се справя и с това. Когато обаче заплашиха семейството ми, наистина изпитах ярост, граничеща с безумство. Бях готова да направя абсолютно всичко, за да защитя близките си. В един момент човек се превръща в камикадзе – не мисли за себе си. Отговорността за другите е по-голяма отколкото за самия теб. Това ме направи изключително решителна и концентрирана. Знаех, че ако в такъв момент се изплаша, това е краят.

Знаеше ли откъде идва заплахата?
Да, знаех. И противно на очакванията, изпитах смелост, която не съм и допускала, че притежавам. Същевременно с хладен разум анализирах какво точно трябва да направя. Емоцията и паниката в такъв момент могат да доведат до грешка, която да ти коства много.
Какво записваш в данъчната си декларация, та нито веднъж досега не си попадала в черния списък, че нещо си пропуснала?
То е защото е толкова малко, че няма как да го пропусна. Един приятел се шегуваше, че слуховете за имотното ми състояние са силно преувеличени. Аз съм държавен служител и разчитам само на заплатата си. Тя не е малка, наистина, но е заплата държавна. Не разполагам с никакви акции. Недвижимото ми имущество е един апартамент от майка ми, в който тя живее, и в някаква степен удовлетворява самочувствието ми, че имам все пак някаква недвижима собственост.

От семейното имущество нищо ли не ти остана?
Не. Отстъпих всичко и движимо, и недвижимо.

Каква кола караш сега?
Имам една на института по международни отношения, нея си карам.

Хипокси студиото твое ли е или на приятеля ти Светлин Неински?
Студиото е на Светлин, той е човекът с бизнес ориентацията в нашия малък съюз. Аз избягвам да се занимавам с неща, от които не разбирам. Не съм бизнес ориентирана. Но с удоволствие го ползвам. Защото то е част от вътрешното ми удовлетворение, че правя нещо и за себе си. За да се чувствам здрава. Когато човек разполага с малко време за себе си, прибягва към радикални агресивни методи като това да взима хапчета за отслабване, да пази драстични диети, да се разсипе от блъскане за кратко време във фитнеса, все безрезултатни неща. Най-многото, което могат да направят, е да ти разсипят здравето. Докато с хипокси терапията в рамките на час постигам добър тонус, добра физическа форма и добър външен вид, което за никого не е излишно.

(Докато пробваме дрехи за фотосесията и по време на самата нея установяваме, че Надежда е запазила пропорциите на момичешката си фигура и без притеснение разголва рамене и ръце, а в малка черна рокля със сандали на Yves Saint Laurent конкурира всички Мисис. Колкото до прословутия консерватизъм в облеклото си, счупва леко тая представа с новината, че отскоро е горда собственица на ботуши Etro – рисувани, представете си.)

Какво означава за теб думата достатъчно?
Онова, което ми помага да поддържам своето равновесие. В това понятие има  силен субективен момент. За мен е важно да имам къде да спя и какво да ям, но не е достатъчно да се чувствам добре, да съм щастлива. Затова свързвам думата достатъчност със своето равновесие. По отношение на стандарт и емоция, отдадена и получена обич. По отношение на възможности за изява. Това, към което съм се стремила, е да изработвам което получавам. Бих казала, че в живота си нищо даром не съм получила. Не съм от хората, които печелят от лотария или получават наследство от леля в Америка. Има една песен на Тина Търнър: I work hard for the money. Това ме кара да се чувствам стабилна и спокойна. Да знаеш, че не живееш на кредит и не дължиш нищо никому, е уникално.

А какво смяташ за излишно?
Излишък за мен е фалшът. Излишно е това, което правиш самоцелно. Което не променя дори и с микрони света и живота около теб. Излишъкът ме кара да се чувствам неспокойна, задължена. Ненавиждам фалша. Винаги съм се разбирала  повече с хора, искрени и прями, отколкото с играещи роля. Стремя се да имам толкова, колкото ме кара да се чувствам добре и щастлива. Никога – към самоцелно притежаване. В това отношение съм постигнала мир със себе си. Може би само любовта никога не е излишна. Вниманието и обичта на хората, на които държа, винаги са важни и за тях не мога да използвам думи като достатъчно и излишно.