Любовта ме травмира, не обичам да обичам

Въпреки това се влюбих безпаметно в мъж, който ме остави аз да избирам музиката, споделя писателката след излизането на четвъртата й книга „Хванаха ме да крада“ (ик  Жар)

„Този път се получи“ казва за романа си „Хванаха ме да крада“ Станислава, която познаваме от нашумялата преди две години книга Second Life. Защо описаният от нея личен опит за живот в мрежата да не се е получил, след като части от книгата бяха директно изплагиатствани в сценария на филма Love.net? Просто такова е вътрешното усещане на Станислава, усещането на човек, изкушен и задълбал в писането, превърнал го не в своя професия, а в съдба.
В книгите си – вече четири на брой, Станислава изповядва личен опит, рови в дебрите на сложната си душевност, анализира комплексите и страховете си, разгръща пластовете на отношенията си с хората. „Аз не обичам да обичам, мен това ме измъчва. Не мога да преживявам без мъка разтварянето един в друг. Травма ми е да пусна някой човек дотук в живота си. Два пъти ми се е случвало – и двата пъти с литовци. Веднъж с бившия ми вече съпруг Дайнюс, бащата на сина ми, втория път – с бъдещия ми съпруг Арунас...“
За двата пъти безпаметно и мъчително влюбване, за дълго отлагания, но накрая появил се на тоя свят син, който станал причина за раздялата с баща му, за всичко след Second Life Станислава разказва пред списание EVA.

Дайнюс
По-млад от мен, Дайнюс дълго не искаше дете. Искаше да си живее живота така, както го разбираше – да ходи по нощни клубове, да пуши в леглото, да не работи много-много, да не се грижи за никого. Накрая обаче, след като почти силом ме измъкна от Мрежата, в която се бях вкарала дълбоко, пишейки Second Life, прецени, че моят биологичен часовник тиктака неумолимо, а и аз вече бях сигурна, че искам дете. Каза: „Не мога да се ебавам повече с теб, ти си на години.“ Така забременях с надеждата да преживея щастливо майчинство. Томас се роди трудно – аз исках да е по естествен път, макар да ми казваха, че съм с физика, която не би го позволила. И накрая, след като седях 5-6 часа с 10 см разкритие, решиха да ме оперират. Тогава пък се оказа, че няма свободна операционна. Беше ужасно, ужасно.
Все пак ме оперираха. И когато за първи път ми дадоха бебето, един малък рус викинг, си казах: „Мамка му! Никога повече няма да съм сама!“ Томас ми помогна да се сближа истински и с друго човешко същество, не зная дали ще мога да му върна услугата.
След като ни изписаха, бях зле и може би затова мъжът ми се опита, даже положи страхотни усилия да заеме позицията на баща. Само че родителството не е за всеки и не е въпрос само на старание. Потисна се, изпадна в депресия, по цяла нощ гледаше телевизия, а през деня спеше. Аз се възстановявах съвсем сама от раждането, нямах подкрепа и помощ от него. Бях му ядосана, той на мен – също. На шестия месец си стиснахме ръцете и си казахме „дотук“.
Не е като да не съзнавам собственото си участие в разпада на нашите отношения. И аз направих много грешки в брака си – ужасно труден човек съм. Ходех му по опашката на Дайнюс. А връзката между двама души не е нещо линейно, не е вярно, че ако единият направи нещо недобро, това е началната точка, от която всичко тръгва на зле. Сакатлъкът е заложен в самата комбинация между двамата, ако не е подходящата, никакви компромиси и опити за промяна няма да помогнат. Ние с Дайнюс бяхме живата илюстрация на факта, че само любов не стига. Заради своите грешки в брака ни аз очаквах наказание. Сигурно затова веднага повярвах в диагнозата аутизъм, която залепиха на Цом (така наричаме Томас) точно на втория му рожден ден. 
Бях сигурна: това е възмездието, че омъжена и с малко дете (Томас беше на 7 месеца) се влюбих и че се разведох с баща му. Няма лесна раздяла, още повече когато е имало много любов. Винаги е стрес, особено когато като мен си дете на разведени родители. Питах се как така разбих самолета там, където го разбиха моите родители, и как е възможно да повтарям историята толкова дословно...

Томас
Беше много спокойно бебе, всичко изчезваше, когато го вземах на ръце или просто влизах в стаята му. Лигавех го безобразно. Носехме си спокойствие един на друг, бяхме добра двойка. Но тъй като Томас навърши две години, без да проговори, а и проходи късно, започнах да търся специалисти за консултация. И си избрах уж логопед с добра репутация. Докато чакахме пред кабинета, малкият заспа. А специалистката, без да го прегледа, само на базата на 20-минутен разговор с мен, отсече: „аутизъм“. Оглупях. Знаеш ли, че за една нощ ми окапа косата! И ми се разби щитовидната жлеза от този стрес. Уж съм психолог, уж съм начетена жена, но и за миг не ми мина през ума, че логопедката може да е прибързала и да е дала грешно заключение. Въобще не включих, че на Томас му говорим на четири езика едновременно – на български и литовски, а откакто съм с новия си мъж в Брюксел – и на френски и фламандски. И че това го обърква и забавя проговарянето му. Но за това се сетих доста по-късно.
Тогава, след тази зловеща диагноза, бях готова да го гушна и да скоча отнякъде. Защото, работейки с хора с психични заболявания, знаех, че те го осъзнават и страдат. Аутистите също имат видими признаци на страдание.
Няколко дни живях с мисълта за самоубийство. Докато не си казах, че обичам сина си безумно и дори и той да не учи, да няма приятели или свои деца, си е мой, мой, мой. И съм длъжна да се стегна и да бъда с него.
Колко много вина има в тая работа майчинството! „Не направих достатъчно, не се справям...“ Или просто моето мислене е в категориите престъпление и наказание... Осъзнавайки ситуацията, реших, че трябва да осигуря на Цом и братя, и сестри. Тогава вече бях с новия си мъж, Арунас, и поисках от него още деца. Когато поставиха на Цом диагнозата аутизъм, той беше до мен, върна се от Литва, където беше заради дъщеря си, за да ми държи ръката. А Дайнюс, който в Литва работеше с деца с аутизъм, с няколко вербални плесници ми даде също опора. Каза ми, че пак полудявам, че ако някаква „логопатка“ диагностицира спящо дете, то защо аз прихващам нейното малоумие. Започнахме да си пишем по мейла – аз пишех драматични излияния, той обръщаше всичко на смях и по този начин сваляше тревожността ми.  
Дайнюс обича Томас, но само толкова. Не е готов да прибави и действие към това. Вижда го, общува с него и сега, след развода. И дотам. Не е готов да промени нищо в живота си, съобразявайки се с едно мъничко създание. Продължава да се чуди защо аз, купувайки някакви миниатюрни джинси за детето, ги целувам още в магазина. Нарича ме досадна и обсесивна майка.
Вече като възрастни ние наистина много често повтаряме историите на родителите си. Същото беше и с баща ми, с когото дълго нямахме никаква връзка. Започнахме да се виждаме и да говорим. Но това изтрая точно две години.

татко
Когато излезе броят на EVA с текста за мен, го изпратих на баща ми, с когото от години не бяхме се чували или виждали. Казвала съм ти, че съм дете на разведени родители и той не се е интересувал от мен, с това отхвърляне е белязал живота ми, осакатил го е. Та с публикацията във вашето списание аз за малко възстанових отношенията си с татко. После обаче отново ги разбихме – по същата причина, поради която се разделих и с Дайнюс. Заради отказа и на двамата да променят нещичко в живота си в името на едно дете.
Като начало спазвах желязно препоръката на логопеда Цом да не гледа телевизия. Вкъщи 6 месеца не пускахме телевизор. И изведнъж, докато бяхме на гости у баща ми, той гордо ни показа новата си плазма. Настояваше на всяка цена да гледаме и не пожела да се лиши от това дори когато поисках да я изключи заради малкия, който веднага се залепи. Помолих баща ми да го изгаси, а той каза: „Егати, едно толкова малко дете, а трябва да си променям навиците заради него.“ Не издържах, избухнах, изпокарахме се и прекъснахме още веднъж всякакви отношения. Този път не заради мен самата, а заради сина ми. Децата неизменно променят живота ти, ако не си готов за промяна, по-добре не се захващай, как не го разбират?!?
Питаш ме защо след развода с Дайнюс не съм си върнала бащината фамилия. Ами защото аз харесвам мъжа си повече от баща си. Затова не съм Николова, а Чуринскиене, а сега към тази фамилия ще прибавя с тире и Винчуне, фамилията на втория ми мъж.

Арунас
С Арунас Винчунас се запознахме още преди развода с Дайнюс. На един прием в литовското посолство, където всъщност бяхме заедно с бившия ми мъж, тъй като все още имахме общ бизнес. Аз, сама жена с бебе, се влюбих безпаметно ей така, от пръв поглед. Всъщност беше друго. Арунас ме покани в колата си, защото след приема трябваше да отидем някъде другаде. Каза ми: „В жабката има музика. Избери какво да слушаме.“ Ей това ме свали, направо ме закова! Бях изкарала години в борба за правото да избирам музиката – трябвало е да бачкам, да плащам, да се карам. А този мъж просто ей така ми го даде това право. Остави ме да водя. И ме спечели.
Влюбването ми в Арунас ескалира през тези две години, в които се познаваме. Бяхме много тегави, доста си поблъскахме черупките, преди да се поканим един друг в живота си истински. Много исках да имам още деца след Томас и забременявах, но и спонтанно аботирах. Загубих три бебета и това ни вкара с Арунас във филма „Престъпление и наказание“ и ни смачка. Имах чувството, че не ми се полага любов по право като на всяко нормално човешко същество. Че я крада от сина ми, от мъжа ми, с когото не се бяхме разделили юридически. Три неуспешни бременности за година и половина след раждането на Цом – не може човек да не започне да се чуди защо това, защо на мен... Особено когато си с мъжа на живота си, ад е да не ти се получава.
Две години прекарахме на дъното, крепейки се един друг да не се разпаднем. Мисля обаче, че ужасът е имал смисъл, защото скрепи връзката ни. И най-неочаквано открихме причината за това, което смятахме за зла прокоба, в изхвръкналите ми очни ябълки – разбитата функция на щитовидната ми жлеза се оказа причина за пълния хормонален срив, благодарение на който не мога да задържа плод в утробата си. Надявам се след лечението да успея...
Не сме мислили за осиновяване. Не съм сигурна поне аз, че ще се справя с отглеждането на осиновено дете. Трябва да мога да бъда коректив на дете, но не съм преработила своите преживявания. Работила съм с такива деца. И всеки, който твърди по този свеж начин, че се справя, да влезе в подфорума „Осиновени деца“ в bgmama.
Първичната рана от изоставянето е най-лошото, което може да се случи на едно дете. Това е фундаментът на човешкото изграждане – майката, която непрекъснато се връща. Шест месеца без такава фигура и лежиш на кушетката, докато станеш на 60. Аз освен това не съм достатъчно добър човешки материал, за да осиновявам. Имам травма от изоставянето си и не бих се скачила с едно дете със същата травма. Не е здрава почва това. Хората така се скачват – по слабите си места, не по силните. Така се скачихме и с Арунас, с идентичния си детски опит. И това резултира в идентични поведения и в разбирателство. Начинът, по който баща ми изчезна, ме сближи с мъжа ми. Няколко месеца ни беше страх да се сближим и всеки беше в своя затвор. Когато започна разговор за детството, се докоснахме.
И двамата бяхме фактически приключили с предишните си бракове. Но беше трудно да излезем от тях. Дъщерята на Арунас, като ме видя за първи път, щеше да падне – освен че не е никак забавно баща ти да се появи с друга, аз бях със скъсани джинси и шапка на черепи. Но по-нататък взе да не ми се плаши...

послепис
Станислава вече е с фамилия Винчуне, живее в Белгия и се радва на постиженията на Томас. Вместо да разказвам, нека цитирам част от последния й мейл: „Току-що влизам в къщата в Брюксел след повече от месец летуване с колата от страна в страна – детето, Арунас и аз. За това летуване Томас се научи да плува и на цифрите от едно до девет, ама не папагалски, а разбира защо едно е по-малко от три примерно.
Second Life ще излезе след три месеца в Литва с твърди корици, подвързия и за космическа цена. Почнаха да пристигат предложения и от други страни... искат и „Хванаха ме да крада“.
...Не знам за теб, но мен направо ме е страх да прочета текста, който си написала. Имаш ти някакво качество да развързваш езиците на хората, а аз не съм точно от тези с най-разхлабени езици. Трудно време беше, разказах ти неприятни неща, едва сега започвам да се съвземам...“