Корине Хофман - бялата масайка

Ивайло Харалампиев 03 март 2007

Върху копринената блуза в оранжеви тонове на швейцарката Корине Хофман точно от деколтето гледа лъв, на ръкавите се кипрят жирафи и зебри, а някъде по-надолу е полeгнал гепард насред типичен африкански пейзаж. Зад тези модни мотиви обаче не се крие някаква сезонна тенденция. В истинската история на Корин.

Африка е мястото, в което се развива бурната й любовна история. От онези, които никак не е чудно, че се превръщат после в бестселъри. Когато Корине Хофман решава все пак да разкаже преживяното, няма и представа, че с години няма да слезе от листите с бестселъри, че ще продаде над 4 млн. копия и ще бъде преведена на 16 езика. Нито пък че филмът по романа й ще стане една от киносензациите на 2006/7. Всичко това се дължи на историята на „Бялата масайка", която след книга се превръща и във филм. Книгата е преведена на български от издателство „Летера" и е буквално разграбена и у нас.

През 1986 г. Корине е на ваканция в Кения с гаджето си. Няколко дни преди да си замине обратно, вижда воин от племето самбуру - Лкетинга, в когото се влюбва на мига. Връща се в Швейцария, но скоро е отново в Кения, в търсене на своя масайски воин. Когато го намира, остава с него в селото му, насред кенийската савана, в което няма, както е било и преди хиляди години, електричество и дори течаща вода. Понякога храната й за цял ден се състои от няколко чаши чай, а „банята й" е река на километри от селото. Така Корине се превръща в „бялата масайка". В името на любовта продава модния си бутик в Швейцария и се омъжва за воина масай. Корине е принудена да се научи да възприема традиции, поведение и обичаи, които трудно се вписват в западната философия за стил на живот. Единственото, което и любовта не може да спаси, е болезнената ревност на съпруга й. След четири години в затънтеното племе в Африка Корине се връща в Швейцария с 2-годишната си дъщеря. Още - в ексклузивния разказ на Корине Хофман за EVA.

За сценария на филма не са се налагали много промени. Вашата история вече е достатъчен сценарий.

Това е история за две много различни култури и пропастта между тях, но най-вече за това, докъде може да отиде човек от любов, докъде стига силата на любовта, също и за граничната зона, отвъд която дори и най-силната любов не е способна да се справи. Аз стигнах до този лимит, след който вече ставаше въпрос за физическото ми оцеляване. И въпреки всичко изживях една дълбока, разтърсваща любов. Повярвайте ми, за мен дори след всичко изживяно тези години от живота ми не са провал. Никога не съм съжалявала, никога! А и моето африканско семейство също.

И все пак личната ви любовна приказка няма особено щастлив край. Не е ли парадоксално, че свършва не заради огромните културни разлики, а заради ревността - проблем, съвсем актуален и в Западния свят?

Никога не бих си представила, че подобна любов може да завърши с провал. Но в крайна сметка ставаше въпрос за чисто оцеляване. Ако не си бях тръгнала, днес нямаше да съм жива. В Западния свят можех да се обадя на някого по телефона, да потърся помощ от институциите или нещо подобно. Там никой не те разбира. Жените не се месят, защото имат същия проблем, но нямат глас. Мъжете винаги се поддържат в своя мачизъм. Бях напълно сама. Подарявах любовта на съпруга си, но дойде момент, в който неговата ревност беше нещо наистина страшно. Той започна да получава някакви нереални видения, навсякъде имаше изневяра и това вече беше непоносимо.

Да се върнем към началото. Като любов от пръв поглед ли започна вашата история?

Абсолютно! Необуздана любов, която ме покори в мига, в който го видях. В момента, в който погледът ми го засече, ме прободе някаква стрела. Останах парализирана. Всичко от миналия ми живот в този миг престана да има значение. Невероятно разтърсващо усещане. Имах време само да осъзная, че след пет минути корабът щеше да пристигне и че аз никога повече няма да го видя.

Но не стана така.

Според мен Господ ми помогна. Корабът спря, всички слязоха, ние с гаджето ми бяхме единствените бели и нямахме представа кой автобус да хванем. И в този момент онзи масай стоеше пред мен. Нямам съмнение, че ако има съдба, тя е точно това. Той се появи просто защото това трябваше да се случи в живота ми.

Как си спомняте момента, когато отивате да живеете в африканско племе, далеч от всякаква цивилизация?

Когато се появих за първи път в селото, децата никога не бяха виждали бяла жена. Всъщност дори не знаеха дали съм жена, или мъж. Свекърва ми обаче ме прие много добре от самото начало. Аз бях жената, която синът й беше довел, и нямаше значение, че съм бяла. Мислех например, че е най-нормалното да готвя за съпруга си, но установих, че няма такова нещо. Мъжете не могат да ядат храна, която дори е погледната от жени, да не говорим, ако е пипана. Мъжът ми отиваше в саваната да убие една коза и да се храни в компанията на мъже. Но дори и това не прекърши моята решимост да остана. Толкова невероятно силна любов изпитвах към него.

Оставате там четири години.

Четири години в Африка са нещо от сорта на осем в Европа. Боледувах от малария и други болести, имах големи проблеми с раждането. Ревността на мъжа ми в началото беше по-поносима, но ставаше все по-неконтролируема. Да не говорим, че много други мъже ме заглеждаха и приказваха, че и те искали бяла жена.

Живеете в племето самбуру, защо тогава „бялата масайка"?

Когато отивах в Найроби, ми казваха „здрасти, бяла масаи", защото бях накичена с техни накити. Масаи и самбуру произхождат от едно и също племе, но са се настанили в различни региони. За един турист на практика е невъзможно да ги различи.

Казвате, че самбуру живеят ден за ден и не познават миналото и бъдещето. А вие?

Възприех и продължавам да прилагам философията да се живее единствено в настоящето. Не искам да имам планове за бъдещето. Живея ден за ден. Ето сега съм в Мадрид, радвам се, че съм тук, нищо повече. Нямам представа какво ще правя утре. Така се живее много по-добре.

Въпреки всичко вие не говорите с лоши чувства за годините в Африка, дори напротив.

Признавам, завръщането ми в Швейцария беше изключително сурово. Бях физически и психически разбита. Нямах нищо, единствено дъщеря си, всичко бях оставила зад гърба си. Да се върна в цивилизования свят, след като бях живяла в африканско племе, беше истински шок. Получих дори комплекс за непълноценност. Личното ми достойнство се беше изпарило. Бях прекарала четири години без телевизия, радио, вестници, нямах и представа какво беше ставало през това време по света. Разбира се, животът в Швейцария е много по-лесен, не може да става и дума за сравнение. Но след като се възстанових, в живота ми Африка продължи да бъде една силна константа, една голяма любов. Всички предмети в дома ми напомнят за Африка. Връзката ми с този континент е много силна всеки ден, а имам и дъщеря ми, естествено. Научих се дори да оценявам смелостта на съпруга ми и да му се възхищавам в известна степен. Да заведеш бяла жена в племето изисква огромен кураж. Три години, след като напуснах Африка, възстановихме кореспонденцията си и оттогава винаги сме поддържали контакт. Той е единственият в семейството си, който знае да чете и пише. Мъжът ми беше в плен на хилядолетни традиции, кои по-добри, кои по-лоши. Днес много хора изпитват някаква носталия по едно примитивно минало. А и за Бога, кой не иска да изживее една страхотна любов!?

Връщате се 14 години по-късно. Какво се беше променило?

Посетих екипа, докато снимаха филма, останах два дни и като видях снимачния лагер, останах поразена. Всички онези удобства, които си бяха уредили. Моят живот беше толкова по-аскетичен. Ако имах онзи комфорт, сигурно щях да остана поне още няколко години. Това в кръга на шегата. Толкова е трудно, когато става въпрос за два така отдалечени свята. Преди две години открих огромни промени. Положително е, разбира се, че децата могат да ходят на училище. Но какво става - свършват училище и не могат да си намерят работа. Така един млад човек с известно образование и култура не може да намери своя път в живота. Много от тях просто се пропиват. Доста съм мислила, но не зная какво може да се направи. Все още практикуват ужасни практики като женското обрязване. Намирам го за отвратително, но как да промениш нещата, след като дори самите жертви не искат да се откажат от тези традиции. Не разбират защо за тях не е добре. Някои промени изискват много години. Днес децата ходят на училище и вече искат да имат мобилен телефон. И в същото време обрязват момичетата.

Разказвате силно интимни неща. Как семейството ви прие тази показност?

Успехът на книгата и на филма беше напълно неочакван за мен и за семейството ми. Но тъй като аз се идентифицирам напълно с всяка фраза, можахме да го приемем. Африканската ми фамилия сега е много горда, че цял свят се интересува от тяхното племе. Както издателството и продуцентите на филма, така и аз им помагаме икономически. Въпреки че независимо от континента и държавата, винаги има хора, които завиждат, когато на друг му върви добре. Швейцарското ми семейство предпочете да бъде в анонимност, аз съм тази, която остана експонирана на медийното пространство. Когато дъщеря ми влезе в пубертета, също се оттегли, но вече е на 18 г. и сега се справя със ситуацията много по-добре. Моментът, когато отидохме с нея в Африка и се видя с тамошните си роднини, беше зареден с много положителни чувства.

А как решихте да опишете историята си?

Да започна да пиша ме убеди една приятелка. Каза ми: „Та това е една невероятна история, трябва да я разкажеш." Аз обичам да пиша и ето че се получи. А и за мен беше една безценна терапия. Трябваше да подредя спомените и да ги изживея отново, за да ги превърна в роман, но това много ми помогна. Продължих историята и трите книги се превърнаха в страхотни бестселъри не само в Германия. Втората започва там, където свършва първата. Разказвам за тези 14 години, през които не се връщам в Африка, за контакта с писма с африканското ми семейство, за живота ми в Швейцария, за културния шок, който изживявам. Не се върнах в Кения, защото не бях разведена, затова пътувах до съседната Танзания, където изкачих Килиманджаро... И това е краят на втората книга. Третата е пътуването ми до Кения, за да посетя екипа, докато снима филма. Отново срещнах много от хората, които бях оставила, и беше страшно емоционално.

Как ви се стори филмът по вашата първа книга?

Когато за първи път гледах филма, много плаках. Трябваше да го изгледам три-четири пъти, за да вникна в разликите с моята история. Завладяха ме отново много силни емоции. Филмът ми харесва много. Разбира се, набляга се на любовната история, не се показват някои всекидневни премеждия с лъвове, биволи и други животни.

Как ще резюмирате личната си равносметка?

Чувствам се много благодарна за това, което изживях. Давам си сметка за силата, която днес притежавам и която ми позволява да стигам много по-далеч.

 

Откъс от книгата "Бялата масайка" на Корине Хофман, български издател Ик Летера
Един час no-късно става тъмно. В малката манята седим четирима човека - отпред до входа майката, а до нея уплашеното момиченце Сагуна, която е на около три години. Тя се притиска боязливо до баба си, която сега е нейна майка. Когато първото момиче на най-големия син порасне достатъчно, то се дава на майката. Да помага за събирането на дърва или за носенето на вода, обяснява ми Лкетинга.

Ние двамата седим върху кравешката кожа. Майката разравя пепелта между трите камъка на огнището и изважда скритата жар. После бавно, но без да спира, раздухва огъня, при което за няколко минути се образува остър пушек, от който ми излизат сълзи от очите. Всички се смеят. Когато получавам и пристъп на кашлица, измъквам се на открито. Въздух, само въздух, това е единственото, за което мога да мисля.

Вън пред колибката е тъмно като в рог. Виждат се само милиони звезди, които изглеждат толкова близо, сякаш човек може да ги откъсне от небето. Наслаждавам се на тишината. Отвсякъде се вижда неспокойното трепкане на огъня в манятите. И в нашата манята огънят гори приятно. Майката вари чай - нашата вечеря. След чая имам нужда да отида до тоалетна. Лкетинга се смее:

- Here no toilet, only bush. Come with me, Corinne!

Той върви с плавната си походка отпред, махва настрана един трънен храст и се образува проход. Трънената ограда е единствената защита срещу диви животни. На около триста метра от кошарата той ми показва с рунгуто2 си един храст, който в бъдеще ще бъде моята тоалетна. През нощта мога да пишкам и до манятата, защото пясъкът попива всичко. Но по друга нужда не бива никога да ходя в близост до колибата, иначе те ще трябва да жертват една коза за съседа, а ние ще трябва да се преместим, което означава голям позор.

След като се връщаме в манятата, всичко се затваря с храсти и ние се оттегляме върху кравешката кожа. Тук човек не може да се мие, тъй като водата едва стига за чай. Когато питам Лкетинга как да поддържам хигиената на тялото си, той отговаря:

- Tomorrow at the river, no problem!

Докато в колибата е доста топло от огъня, навън е хладно. Малкото момиче вече спи голичко дo баба си, а ние тримата се опитваме да водим разговор. Между осем и девет часа тук всички си лягат да спят. И ние се наместваме, тъй като огънят намалява и почти не се виждаме. С Лкетинга се гушкаме плътно един до друг. Макар че и двамата желаем повече, в присъствието на майката и сред тази безкрайна тишина не се случва, разбира се, нищо.

Първата нощ спя лошо, тъй като не съм свикнала на твърдия под. Въртя се от една страна на друга и се вслушвам в различните шумове. От време на време дрънва звънчето на някоя коза и в тази тиха нощ за мен то звучи почти като църковна камбана. В далечината вие животно. По-късно в трънените храсти нещо изшумолява. Чувам съвсем ясно, че някой търси входа към краала3. Сърцето ми ще изскочи, докато слушам напрегнато. Някой идва. Лежейки, съглеждам през малкия вход два черни крака и краищата на две копия и веднага след това се чува мъжки глас:

- Моран супа! - Побутвам Лкетинга и му прошепвам:

- Darling, somebody is here!

Той издава непознати звуци, нещо подобно на грухтене, и за части от секундата ме поглежда почти сърдито.

- Outside is somebody! - обяснявам аз възбудено.

Отново се чува гласът:

- Моран супа! - После се разменят няколко изречения, след което краката тръгват и изчезват.

- What's the problem? - питам аз.

Мъжът, също воин, искал да пренощува тук, което обикновено не е никакъв проблем, но днес не става, защото аз съм тук. Щял да се опита да си намери място в друга манята. А аз да продължавам да спя.

Сутринта в шест часа слънцето изгрява и с него се разбуждат животни и хора. Козите блеят силно, защото искат да излязат. Навсякъде се чуват гласове, а мястото на майката отдавна е празно. Един час по-късно и ние се надигаме и пием чай. Това се превръща в цяло мъчение, тъй като със сутрешното слънце се пробуждат и мухите. Щом поставя чашата до мен на земята, десетки мухи накацват по ръба й. Те непрестанно бръмчат около главата ми. Сагуна, изглежда, изобщо не ги забелязва, макар че те кацат в ъгълчетата на очите и дори на устата й. Питам Лкетинга откъде идват всичките тези мухи. Той ми посочва козешкия тор, натрупал се през нощта. От горещината през деня той изсъхва и мухите намаляват. Затова вчера вечерта не съм ги забелязала. Смеейки се, добавя, че това било само началото и щяло да стане още по-лошо, когато се върнат и кравите, защото тяхното мляко привличало хиляди мухи. Още по-неприятни били комарите, които се появявали след дъждовете. След чая искам да отида до реката, за да се измия най-сетне. Въоръжени със сапун, кърпа и чисто белъо, потегляме. Лкетинга носи само един жълт бидон за вода за чая на майка си. Спущаме се около един километър по тесен път надолу до широкото корито на реката, която преминахме предишния ден с ландровъра. Отляво и отдясно на реката има големи зелени дървета, но никъде не се вижда вода. Вървим покрай сухата река, докато зад един завой се появяват скали. Тук от пясъка наистина извира малко поточе.

Не сме единствените тук. До ручейчето няколко момичета са изкопали дупка в пясъка и пълнят с чаша търпеливо бидоните си с питейна вода. Виждайки моя воин, те засрамено свеждат глава и продължават, хихикайки, да гребат вода. На двадесет метра по-надолу стои група голи воини. Те се мият взаимно. Наметалата около бедрата им са проснати върху топлите скали да съхнат. Виждайки ме, те онемяват, без очевидно да се притесняват от голотата си. Лкетинга се спира и говори с тях. Някои ме оглеждат съвсем неприкрито, докато накрая вече не знам накъде да гледам. Никога досега не съм виждала толкова голи мъже, за които това не значи нищо. Слабите, грациозни тела блестят чудно красиво на утринното слънце.

Тъй като не знам добре как да се държа в тази необичайна ситуация, продължавам небрежно по-нататък и сядам след няколко метра до слабо течащата вода, за да си измия краката. Лкетинга се приближава към мен и казва:

- Corinne, come, here is not good for lady!

Минаваме още един забой на речното корито, докато се скрием от всички погледи. Тук той снема оскъдното си облекло и се мие. Когато и аз тръгвам да съблека всичко, той ме поглежда ужасен:

- No, Corinne, this is not good!

- Защо? - питам аз. - Как да се измия, без да си свалям тениската и полата?

Той ми обяснява, че не бива да си откривам краката, тъй като това било безнравствено. Накрая, след като спорим известно време, аз коленича все пак гола край реката и се измивам основно. Лкетинга насапунисва гърба и косата ми, при което се оглежда непрекъснато да не би някой наистина да ни наблюдава.

Ритуалът на миенето продължава около два часа, после се връщаме. На реката сега цари силно оживление. Няколко жени мият краката и главите си, други копаят дупки, за да могат да напоят козите, а трети търпеливо пълнят бидоните си с вода. Лкетинга оставя своя малък бидон на земята и едно момиче веднага го напълва.

После се разхождаме през селото, защото аз искам да разгледам магазините. Има три четириъгълни глинени колиби, които служат за магазини. Лкетинга разговаря със собствениците, които без изключение са сомалийци. Навсякъде те клатят глава. Няма какво да се купи освен малко чай на прах и кутии с мазнина „Кимбо". В най-големия магазин намираме и килограм ориз. Когато продавачът тръгва да ни го опакова, откривам, че оризът е пълен с малки черни буболечки.

1. африканска колиба от клони, измазана с тор – б. пр.
2. заострена пръчка, служи за оръжие на воините-масаи – б. пр.
3. заграден с тръни двор за прибиране на добитъка.- б. пр.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР