„Животът според Любка“ на Лори Греъм (ИК Жанет 45) е ужасно смешна книга. Разказва за турнето на няколко български баби, които изнасят концерти в Западна Европа. С тях пътува английската им мениджърка Бъз Уекслър, която дотогава е работила само с индъстриъл и метъл банди. Отначало диалогът между двете страни изглежда невъзможен, като назначената от българска страна преводачка Олга само дообърква ситуацията с разкривения си английски. Но Бъз започва все повече да харесва бабите въпреки техните приумици. Едната носи в куфара си суджук, за да го яде в хотелската стая, другата „събира“ всевъзможни сапунчета, четчици за гримиране и изобщо всичко, което може да свие от хотелите и супермаркетите. Има и баба с внук мафиот, който „работи“ на Острова и с когото Бъз има сексафера. Любка е шефката на певиците и е човек с ясни житейски принципи, които действат като успокоително на объркания емоционално свят на английската мениджърка. България през далекогледа на Острова е забавна смес от патриархално-социалистически нрави с мафиотски привкус и външни тоалетни. Хуморът на Лори Греъм обаче е изключително доброжелателен. А и тя показва познаване на някои толкова особени черти на живота ни, че трябваше да я попитаме... не е ли случайно българка.

Четях книгата и си мислех, че си имам работа с литературна мистификация. Струваше ми се невъзможно британка да познава толкова добре мисленето и живота ни. След това прочетох автобиографията ви на вашата страница в интернет, в която вие твърдите, че сте чиста британка. Сигурна ли сте?

Страхотно ми харесва идеята, че би могло да съм българка, без да знам. Но не, аз съм си ЧИСТА британка. Смесица от английска, уелшка и ирландска кръв.

Как намерихте вашите български героини?

Замисълът дойде, когато видях афиш за концерта на Бистришките баби. Тогава те бяха на турне из западния свят. Опитах се да си представя как ли възприемат турнето тези възрастни жени, които познават само селска България, а и организаторите на турнето - свикнали само със западни артисти. За голямо съжаление не успях да ида на концерта, но скътах идеята, която „отлежа“ в главата ми няколко години. Разбира се, всичките ми героини са рожби на въображението ми – само се надявам истинските баби да не са се засегнали по някакъв начин от характеристиките, които давам.

Били ли сте в България и откъде намерихте информация за страната? Или пък имахте някой български помощник?

Не съм била в България. Докато пишех „Животът според Любка“, замислях посещение, само че от плановете ми нищо не излезе. Но ако книгата има успех, се надявам да дойда: вашата страна изглежда толкова красива! Макар доста да съм пътувала из Източна Европа, познавам много малко българи, така че трябваше да създам книгата си въз основа на прочетеното за историята и културата на страната ви.

Вие и съпругът ви сте приели православието. Как се случи това и защо?

И двамата сме кръстени в протестантската вяра. Но може би знаете, че англиканската църква е на ръба на катастрофата. Дори клирът не могат да се споразумеят вече в какво точно вярват. Така че преди 15 години започнахме да мислим към коя друга църква да се ориентираме. Една неделна сутрин се отбихме в руската катедрала в Лондон и осъзнахме, че сме влезли в духовния си дом. Три години по-късно приехме православната вяра. В Англия мнозина правят същото.

Живели сте във Венеция немалко години. Последният ви роман е за Венеция. Можете ли да ни разкажете малко повече за живота си там. Защо решихте да отидете там и защо я напуснахте?

Венеция е като маларията: прониква в кръвта ти и от време на време треската се връща. Двамата със съпруга ми паднахме жертви на венецианската треска и когато ни се отвори възможност да живеем във Венеция, се заселихме там. Един писател може да работи навсякъде. А съпругът ми започна бизнес – развеждаше американски туристи. Така преживяхме 10 вълшебни години. Понякога ми се струва, че съм сънувала всичко това. Преди две години животът ни се промени драматично: съпругът ми се разболя тежко и не можеше да продължава да работи. Той е само на 65 години, но разви някаква деменция, може би алцхаймер, и аз взех решение да заживеем по-простичко, да се заселим в Ирландия, по-близко до дъщерите си. Раздялата разби сърцата ни, смятах, че никога вече няма да видим Венеция, но разбитите сърца заздравяват и ние успяхме да се завърнем там, макар и на кратко посещение.

Каква е разликата между една баба от Бистрица, или както е във вашия роман – от Планинец, и една британка на същата възраст?

Добър въпрос. Сигурна съм, че има някои характеристики, еднакви за всички баби по света: обожават внучетата си, не намират никакви недостатъци у синовете си, но на дъщерите си не прощават толкова лесно. И всички копнеят за удобни обувки! Но днешните британски баби са луди на тема да се запазят млади. Правят си козметични операции, спортуват, ходят по нощни клубове да танцуват и тичат след млади мъже. Трудно ми е да разбера такъв манталитет. Знаете какво се казва в Библията: за всяко нещо си има време. Време да сееш и време да жънеш. Мисля, че жените, които се примиряват с побелелите си коси и набръчканото си лице, са красиви по свой начин.

На сайта си се представяте като перфектна готвачка. Коя ви е любимата кухня? Да не би да е българската? Опитвали ли сте сливовата ракия и шопската салата, които описвате?

Всъщност нямам любима кухня. Като бяхме в Италия, готвех италиански ястия. Ирландия (в момента Лори живее там – б. а.) няма толкова здрава кулинарна традиция, така че тук готвя всичко – индийско, китайско, руско, гръцко. За българската кухня не знам особено много, но се опитвам да докарам салатата като шопска, а миналата седмица направих първата си Vita Banitsa. Добре стана, следващия път ще бъде още по-добре. И да, опитала съм ракията – кайсиева, мисля, но беше доста отдавна.

Следите ли какво става в България? Може би освен Любка и бабите има с какво друго да ви заинтересуваме – с Бойко Борисов или Димитър Бербатов.

Разбира се, че знам кои са Бойко Борисов и Димитър Бербатов. Според мен за България съм написала всичко, което съм искала, но междувременно така се привързах към Любка, че не е чудно някой ден да се изкуша отново да пиша за нея.

Със съдействието на Аглика Маркова, преводач на „Животът според Любка“