избирам битките, в които участвам
Лекарката, извършила първата трансплантация на черен дроб от починал донор в България, мечтаела да строи мостове, а в първия си работен ден припаднала два пъти в операционната зала.
Мариана Антонова 22 September 2009
От лятото, когато ръководи екипа, направил първата в България трансплантация на черен дроб от починал донор, шефката на Първа хирургия в Александровска болница д-р Виолета Димитрова се превърна в медийна звезда, макар че никак не обича да се появява по вестници и списания. Тя обаче не отказва да даде интервю за EVA и ме кани в кабинета си.
А не, това въобще не ми действа. Каквото има да става, ще става. Навремето си пийвах като всички млади хора. Напоследък просто не ми е толкова сладко. Обаче не съм въздържател. Сладко ми е, примерно, да изпия с приятелка един джин следобед в някой петък или по една-две ракии вечер с компания, но това се случва изключително рядко.
Обичат ме. По правило хирурзите са обичани хора. Поне такова ми е чувството. Важно е също, че в нашето отделение не мародерстваме пациентите. Е, не казвам, че сме кристално чисти. Ако някой нещо ни е подарил, сме го взели, но примерно не сме отлагали операции, за да се сетят да ни дадат, както съм чувала да се прави някъде.
Не че носим някакъв различен ген, просто се мъчим да останем такива, каквито би трябвало да бъдем. Сега аз казвам на по-младите си колеги това, което навремето са казвали на мен: като не знаеш как да постъпиш с един пациент, представи си, че е майка ти или баща ти. Тогава ще разбереш какво да направиш. Повтарям го непрекъснато и гледам, че младежите така и свикнаха.
Ами, мъча се. Разбира се, съобразявам се с хората, защото те са различни. На някого можеш да кажеш всичко, защото вече е минал бариерата на ужаса и стреса. Други не могат да го понесат и трябва да им казвам полуистини. Аз лично искам, ако ми се случи нещо, да съм наясно какво ми предстои.
Има хора, които много страдат и нямат никакви шансове да получат подобрение. За тях евтаназията трябва да бъде разрешена. Защото това е морален акт, чрез който човек може да направи така, че да не изживява унижения. Когато бях млада, мислех, че любовта е най-важното нещо. След това дойде момент, в който семейството, работата и кариерата бяха на първо място. Сега смятам, че всичките тези неща хубави неща не биха били възможни, ако нямаш достойнство. В този смисъл евтаназията е акт на самоуважение. Да ставаш смешен и да се молиш - защо трябва да преживееш това?
От 1 март 1974 г. Карам вече 31-вата година. Аз съм лекар и хирург от първия ден на моята практика.
Хирургията не зависи от пола. Тя е въпрос на талант, на упоритост, на работоспособност, както и на възможности на организма. Отношението на мъжете към хирурзите жени е категорично сексистко. Но то не е само в тази област.
Всъщност въобще не съм искала да бъда лекар. Исках да строя мостове. Но майка ми почина и нямах пари за допълнителни уроци по рисуване. Тогава реших, че ще е МЕИ. Кандидатствах и медицина заради баща ми и чичо ми. Бях приета трета в първия курс, от който първите шест заминаха да учат кибернетика в Москва, приеха ме и медицина. Послушах близките си.
Знам, че онези известни думички на Джон Ленън са абсолютна истина: докато кроим планове, животът минава покрай нас. И съм убедена, че никога не ни се случва онова, което най-много искаме. Като се примирих да уча медицина, в трети курс установих, че ми харесва най-вече хирургията, защото е от точните дисциплини. Когато дойде моментът да избирам в края на следването, реших: или хирургия, или нищо.
Бяха ме разпределили във Видин. Човекът, който присъстваше от болницата при разпределението в София и през цялото време спеше и ядеше баничка на последната банка, ми каза, че не са ме взели за хирург, а за хигиенист. Как не го убих, и сега се чудя. Стоях три месеца без работа и всеки ден висях пред кабинета на тамошния началник отдел Народно здраве. В крайна сметка му дойдох до гуша и ме назначи за хирург. Като отидох на работа, все едно бях хванала дядо Боже за расото, чувствах се на гребена на вълната. Още по-щастлива бях, когато дежурният лекар ме покани да му асистирам на операция. Обаче, щом разряза корема на пациента, нещо ме лъхна и усетих как главата ми тупна на пода. Припаднах! Решиха, че не съм закусвала и всички санитари се юрнаха да ме хранят. Лекарят ме успокои, че и на него му се е случвало, и към обяд ме повика отново да му асистирам. И пак - буф, главата на пода. Прибрах се вкъщи - два реда сълзи, голям срам. Докато плача от този безкраен резил, колегата се обади и ми каза: Виолета, има катастрофа и трябва да помогнеш. Пътят до болницата беше 7 минути, взех го за 2. И като се юрнах да помагам, въобще не се сетих да ми става лошо, да повръщам, припадам и т. н.
Сега някои млади хора искат да я направят, ако може - веднага. Аз не бързах, нещо ме спираше. Исках първо да се науча. Обаче дойде време да дежуря сама и да извадя един апендикс. Бях със сестра и с анестезиолог, без асистент. Отворих корема, бликна гной и аз само дето не се разлях в обувките си, толкова ме беше страх. Приблизително по това време изживях още един голям стрес. Наложи се пак сама да оперирам бебе със заклещена херния. Струваше ми се, че пинцетите са по-дълги от него. След това ги сънувах в кошмарите си. Дълги години не работех с такива.
Около 7,5 - 8 часа.
Не, това изобщо не е много време. Правили сме и по-тежки операции. Обаче не казвам, че е лесна и не я омаловажавам. Защото това е човек, който с помощта на медикаменти и с големи грижи продължава да живее. Може да му предстоят дни и те са си негови. А с трансплантацията, ако е неуспешна, ти му ги отнемаш. Огромна отговорност.
Абсолютно. Винаги съм постъпвала така, човек все някъде трябва да се реализира. Не можах да го направя в семейството. Разведох се. Не мисля и че съм била най-добрата майка на света. Сега се мъча да компенсирам пред сина ми, раздавам се, за да изкупя някои мои вини. Но в работата съм безумно упорита и амбициозна. Мисля, че не гранича с патология, обаче ако някой мъж ми каже, че минавам границата, няма да се учудя.
Около 100, но не ми е трудно, защото има правила.
Аз съм зодия Риби и съм силно интуитивна, с два такта пред другите. Общо-взето, още преди някой да си отвори устата да ме излъже, знам дори как точно ще го направи. Не казвам, че съм най-великата жена в света, но е истина, че рядко може да ме изненадат. Веднъж един колега, патологичен и хроничен лъжльо, твърдеше, че е туширал пациентка. Тя каза, че не е. Хванах го за ухото и така минахме през целия коридор, докато отидем при болната, за да разбера каква е истината. Това обаче са дребни работи. Колегите никога не биха си позволили да ме излъжат за нещо капитално и грозно.
Рядко си тръгвам след 2 ч. следобед, обикновено след 4, 30 - 5. Ако пък се е случило нещо или съм нервна, към 4,30 - 5 сядам пред хладилника ето тук, в кабинета, и изяждам всичко, което ми се изпречи пред погледа. Понякога си давам сметка, че отдавна вече не ми се яде, даже не ми е вкусно или пък се питам какво е това, което примерно ям, но не успявам да спра.
Почти нямам такъв от години и слава Богу. Обичам мъжете, не съм хомо, обаче те ме натоварват. Защото трябва да внимавам да не ги обидя. Аз съм по-агресивна, а и отчитам, че в моята професия Господ много ми е дал. Когато контактувам с мъже, усещам, че сексизмът някъде дълбоко в тях съществува. В по-младите си години се съобразявах. Сега си давам сметка, че не ми остава кой знае колко време, че да се наблюдавам и да внимавам. Затова се срещам с изпитани приятели, които знаят на какво съм способна, какви изригвания мога да направя, какво мога да кажа, без да е сигурно, че го мисля. Знаят, че като вдигам пара, всъщност се разтоварвам. Защото иначе ще експлодирам. Като млада, когато вече нямах майка, а баща ми имаше ново семейство, оцелях благодарение на приятелите си. Храниха ме, купуваха ми дрехи, помагаха ми, успокояваха ме. Затова не ги забравям и много ги обичам.
Ходя на опера, напоследък по-често на симфонични концерти, обичам да слушам музика. На театър ходя рядко, разочаровах се. Бях на "Любов под брястовете". На мен сълзите ми текат, а залата се кикоти, защото еди-коя си актриса - красавица, седи горе само по воал. Безобразен киноман съм - кино, касети, всичко, което се сетите, и в свободните си дни гледам филми непрекъснато. Освен това ми е любопитно да чета всичко, което ми попадне. Дори информация за пчелите.
Абсолютно! Четях с фенерче под юргана, криех там седем фенерчета. И когато баба ми вземеше едното, продължавах с друго. Сега продължавам, но с фенерче отгоре.
Не ходя на фризьор, защото нямам време, а и няма смисъл. Като сложа шапката (операционната, б. р.) сутрин и я сваля след шест часа, косата ми вече не прилича на нищо. Затова поддържам този смешен кок. След като приключа с операциите, мога да си обърна косата, да я изчеткам и да се приведа в по-приличен вид. Страшно ми се иска да съм с маникюр, но по обясними причини никога не съм имала.
Напоследък ми писва често. Явно остарявам, вече съм на 55 г. Когато ми дойде до козирката, хващам някоя приятелка, правя тур до Пловдив и обикалям из стария град. Така ме зарежда с енергия, все едно се премествам в друго време и пространство. Другия град, който обичам, е Търново. Мечтая да отида в Родопите, да видя Триград.
Разбира се, всеки ден има по нещичко, което може да вдигне градуса на напрежението, но, общо-взето, съм придобила онази мъдрост, с която си казвам: и това ще мине. Достигнах и до други принципни положения. През годините например много съм се косила, ако не мога да помогна на някого. Рядко си харесвам операция, но наскоро си я харесах - чиста, елегантна, а пациентът ми почина. Научих се, че не мога да умра заради всекиго, че докторът помага на този, който има дни. Разбрах още, че не мога да променя кардинално съдбата - моята или на някого другиго. Мога само да направя пътя до там, докъдето ще стигна, елегантен. И да го премина със стил. Но най-важното, което се научих да правя през годините, е да си избирам битките. |