След 18 години в Щатите Милена остави подредения си живот в Лос Анджелис и сега разопакова багажа в софийския си апартамент, принадлежал на баща й, писателя Дико Фучеджиев. Решена да устрои бита си по американски семпло и удобно, тя иска да продаде тежките мебели с дърворезба, наследство още от баба й. Чака контейнера с американската си покъщнина.

Донесла е своя котарак Панчо, който се крие в гардероба и свиква с новата обстановка и новите хора. Милена е превърнала кухнята в работен кът, колко място му трябва на един лаптоп. А той е основното оръдие на труда за блогърката и публицистката, зад чийто гръб са и няколко книги и пиеси - „Белият негър“, „Кефер Цветовете на малката Ида“, “Дзен-порно”. Милена е решена да си вади хляба с писане, така че все по-често ще четете нейни текстове в печатни медии, а скоро може би и поредната й книга, както и може би ще гледате филм по сценарий, над който работи ентусиазирано.


Милена, лесно ли взе решението да се върнеш в София, откъдето избяга преди доста време?
От една година все съм затръгвала обратно и все трябваше да изчаквам нещо. А иначе отдавна го бях решила, никога не съм късала емоционалната си връзка с България и все съм си знаела, че един ден пак ще съм тук.

С какво и с кого най-трудно се раздели в Лос Анджелис?
С приятелите – там те заместват семейството. Също с работата и с идеята за сигурност. 10 години работих за голяма компания, която ми осигуряваше спокойствие и сигурност. Минахме през кризата, беше напрегнато, не знаехме дали ще ни има на следващия ден. В Америка кризата продължава и в крайна сметка промени се правят най-лесно не когато си на върха, а когато си долу.

А ти избра несигурността в България...
Да, но тук животът е по-разнообразен, а и мога да усъвършенствам таланта си, без да мисля как ще си платя наема. Освен това дъщеря ми си тръгна по нейния път, за да учи право в Ню Йорк. Може би от нейния избор ще зависи и моят живот по-нататък – тя иска да работи в Париж, като завърши, или да остане в Голямата ябълка. В такъв случай мога да си купя къща някъде близо до нея в Щатите, но не в голям град. Парадоксално звучи, но така ще си ходя там на село, а ще живея в София. Мисля, че софиянци не оценяват в колко приятен град живеят - потънал е в зеленина.

Ако беше създала семейство в САЩ, щеше ли да останеш завинаги?
Не знам, възможно е. Имах един брак след трагедията с Ради, бащата на Радина, но не беше щастлив и се разпадна бързо. А повечето от момичетата от моето поколение в Ел Ей не се омъжиха и нямат деца.

Защо, Милена?
Американските мъже са много различни от нашите. А и трябва малко късмет. Нито една не се адаптира така, че да създаде стабилно “американско” семейство. Моят късмет е, че родих много млада. Мъжете, които биха ме интересували като интелект, интереси, начин на живот, са на ниво, до което нямах достъп като имигрантка. При това с дете, което трябваше да отглеждам сама. В магазина за бижута, който менажирах, идваха най-богатите хора в Америка, но много възрастни. И някоя девойка с други интереси би извадила дивиденти от това. Но аз съм творец, артист и не се отнасям търговски към любовта. Свикнах да се чувствам добре със свободата си на пълно себеизразяване, но се надявам да срещна човек, с когото да я споделям. Светът вече е за един, двама, трима, както ти се харесва - аз бих искала да имам партньор.

Какво би отговорила на тези, които ще кажат, че си се върнала, защото не си успяла да пробиеш?
Да отидат в Америка и да пробият. Живях много комфортно на две преки от Бевърли Хилс, правех пари, които ми позволяваха да бъда част от американската средна класа, не знам какво означава да си преуморен от работа. Поставих там две мои пиеси, едната имаше успех, но от това не може да се изхранваш. Никой българин не е направил нищо сериозно и голямо там в киното или театъра, за литература да не говорим. Само Башар Рахал снима, но той е половин арабин, а сега има много терористки роли. Успяха и неколцина аниматори в Холивуд. Аз оцених, че имам още една държава за разлика от американците, която ми дава възможността да правя това, което обичам – да пиша. Така че не бях склонна да си посветя живота на преследване на илюзии... Вместо това предпочитам да пътувам, без да меря времето и да го крада. През есента ще отида при Радина в Ню Йорк и ще бъда свободна да стоя колкото поискам, а не както досега – само през отпуската за две седмици. После планувам Лондон за Коледа, по-нататък Индия. Да не говорим, че България ми е почти непозната, а е невероятно красиво и уютно място.

Книгата ти „Кефер Цветовете на малката Ида“ беше явление на българския книжен пазар. Подготвяш ли нова?
Подготвям книга, която ще е нещо като личен дневник. В нея хронологично ще се редуват сериозни текстове, публикувани в различни медии, с откъси от блога ми. Подготвям и фотографска изложба през есента, представяща Америка, така както съм я видяла и обичам. Работя и върху роман за една много трагична женска история, с която искам да помогна на жените да не позволяват личността им да бъде заменяна с нечия чужда идея за тях. 

Ти си оптимистка за всичко, не се познаваме от вчера. Как го постигаш?
С убеждението, че всеки минус може да бъде превърнат в плюс, и с дълбоката вяра в една по-висша сила. Минала съм през изключително тежки депресии след смъртта на мама, на татко, самоубийството на Мариана (актрисата Мариана Димитрова, с която Милена беше много близка – б. р.). Знам едно със сигурност - човек трябва да вярва, че от всяко трагично събитие може да се извади поука, полза, дивиденти - наричайте го както искате. И след лошото винаги идва добро. Без изключение. Просто трябва да стиснеш зъби и да го дочакаш.