Подаръците са ми болна тема. Нароили са се някакви псевдоромантици, които подаряват само красиви (според тях) преживявания, малки (според мен и според всеки нормален човек) жестове и... естествено, много любов. Най-много е любовта. Винаги.

И понеже не съм от тези, които си искат, реших да започна да си купувам паралелни подаръци на принципа "подари си сам, за да ти подари и друг", да ги показвам и човекът най-накрая да намери прекия път към сърцето ми и оттам към всичко останало. Имам зверска нужда от подаръци, емоционална нужда. Получавам ги, хвърлям ги назад (също като Хензел и Гретел в приказката) и когато се загубя в гората, се обръщам и по подаръците мога да се върна обратно. Ако искам. Обаче как да хвърлиш назад красиви преживявания, малки жестове и любов? Какво ще намериш, като се обърнеш? Емоциите са толкова летливи... Нали не звуча цинично?!

Подаръците означават, че имаш таланта да мислиш в символи. Означават - аз знам какво искаш, защото не те изпускам от поглед нито за миг. Знам и от какво имаш нужда, а за мен е важно да имаш всичко, от което се нуждаеш. Да, и любов. Подаръците означават: нямам думи. А това е страхотно - да нямаш думи. Подаръците означават: любовта е енергия, а аз мога да трансформирам енергията на любовта, която не е от този свят, във всякакви неща, които са от този свят. Любовта не е от този свят и понеже не е, ти не можеш да я почувстваш. А аз искам ти да я почувстваш. Такива неща означават подаръците. Чувате ли, вие с дребните си жестове и красивите си преживявания?

Преди една година навлязох в гората и в началото ми хареса. Смяна на пейзажа, на звуците, на ароматите. Хладно, прикрито, много и криволичещи пътеки, святкащи очи в тъмното... После обаче изведнъж разбрах, че съм навлязла много дълбоко в тази гора по нейните криволичещи пътеки и... И тогава се обърнах, за да видя пътя назад. В крайна сметка всичко, което някога съм получавала, съм го хвърляла зад себе си. Би трябвало да ми е лесно да се върна. Ако искам.

Оказа се обаче, че откакто съм влязла в гората, не съм получавала нищо. Освен любов де, но както казах, емоциите са толкова летливи... На края на гората открих една сребърна гривна - последната преди любовта. Сребърна, с две цветя от камъчета на закопчалката. Счупена, защото не я харесах, не си спомням защо. Всъщност какво има да си спомням - аз и сега не я харесвам. Беше за миналия ми рожден ден. Купи ми я същия ден, вечерта. Най-мразя така. Да се сети в последния момент, когато нищо вече не работи, и да купи първото му попаднало. Каква енергия трансформира тогава? Никаква. Затова гривната се счупи толкова бързо. Просто беше мъртва.

Още по-назад. Нищо. А, ето там. Нож. Що за безумна идея. Нож за хляб от онази стомана... каква беше. Подари ми нож, специално за мен. Универсален, дълъг, назъбен. Един недостатък имал - не ставал за консерви, но той ще ми купи и за консерви, пак неръждаем, вечен. Вечен нож за мен, временната. Да готвя, да режа, да отварям консерви, да ме улесни. Консервите са моята свобода. Това не е далеч от истината. Нали знаете, че едно от първите открития в полза на женската еманципация е яйченият прах като заместител на яйцата - огромно улеснение за домакините и каква загуба за всички останали.

Ето го и третият ми мобилен телефон. Nokia наистина свързва хората, трябва да ви кажа. Тогава се оженихме.

Търся белия шал. Беше доста преди ножа и няколко месеца преди брака. А, ето го - бял кашмирен шал. Бях бременна в третия месец и той ми подари този шал за Коледа. И ми беше топло с него. Последния път, когато ми беше топло с него, беше с този шал. Беше някаква странна Бъдни вечер. Катастрофирахме на път за една вила. Беше тъмно, пътят бе заледен и на един завой колата поднесе. Завъртя се няколко пъти и се заби в едно дърво. Всъщност дървото се вряза в колата и се оказа на две-три педи пред носа ми. Уплаших се много, а после се уплаших още повече да не загубя бебето. А когато пристигнахме във въпросната вила, той ми подари шала и с ясното съзнание, че вече нямаме кола, правихме секс. Да правиш секс след катастрофа е красиво преживяване. Добре, че не реши да ми подари само това "красиво преживяване" обаче. Този шал е толкова жив подарък. Ето, хвърлен е преди три - четири години, а още го нося.

Непосредствено преди шала е половин кола - тази от катастрофата. Ауди А4, т.е. половината от нея, защото бе обща. Това е колата... хм, това е колата... Абе много смешна история, но ще я разкажа. Това е колата на изневярата. Гадно е да изневериш на някого в колата, която той е купил за вас двамата. Още по-гадно е да поискаш пари от този някой, за да отидеш на кола маска, за да му изневериш. Колко ужасно звучи, просто кошмар! Най-отвратителното е, че и двете ги направих. И ми хареса. Но това е безценен подарък - да ти подарят някакво пространство, което да е твое. Тук преживях най-великото до момента разтреперване в живота си, ама че хубаво беше! Да-а, когато подаряваш нещо, наистина никога не знаеш какво всъщност подаряваш.

Още по-назад. Я да видя какво съм хвърлила тук - един албум на Густав Климт за именния ми ден. Отрових се от яд, че не съм червенокоса като Климтовите музи, че не живея във Виена и че никой никога не се е опитвал да ме прелъсти с капка абсент върху бучка захар, както са се сваляли в невинните години на декаданса. Аз си купих обувки същия ден - имах спешна нужда от юнски обувки, защото майските бяха вече бита карта. Та аз си купих обувки, колко еснафско! А той ми подари албум на Климт. После дълго време съжаляваше, защото впоследствие пръснах купища пари из всякакви фризьорски салони, за да си боядисвам косата в упадъчно червен цвят и все не се получаваше, и не се получаваше... Затова пък си съсипах косата и после дадох още толкова пари за възстановяващи терапии - пак във фризьорските салони. Той много харесва косата ми и понякога иска да я разстилам върху възглавницата, защото обича да спи на нея. Аз, разбира се, не мога да мръдна и съответно не мога да мигна цяла нощ, но ми е приятно. Секси е някак.

Вторият ми мобилен телефон. Siemens. Този телефон издържа доста дълго и днес вече е толкова стар и немощен, че направо се е вдетинил - т.е. превърнал се е в детска играчка. Дъщеря ми се упражнява с него в дисциплината "хвърляне на телефон във всеки един от ъглите на стаята". На този телефон получих най-готиния sms. На един претъпкан купон, на който отидохме заедно, но разни хора ни отмъкнаха на някакви различни маси и прекарахме цялата вечер разделени. В един момент получих този sms: "Haide da se mahame ot tuk" и най-демонстративно си тръгнахме, а аз бях с копринени чорапи с ръб и гол гръб. Така че всички са били едновременно доволни и недоволни, че си тръгвам. А на един от тези всички му стана ясно кой сега до мен заспива. Така поне си го изфантазирах тогава.

Златни обеци - на майка му. Нещата стават сериозни, когато в играта влязат семейните бижута. Тя дойде една сутрин изневиделица, без да предупреди. Ние бяхме заедно вече две години, а аз не я познавах. Тя дойде и аз й отворих вратата - откъде да знам, че е тя - в неговата пижама. Която тя му беше подарила - това потвърждава за пореден път максимата, че когато подаряваш нещо, никога не знаеш какво всъщност подаряваш. Следващите три дни, които тя прекара с нас, сигурно, за да ме опознае добре (колко ми трябва - три дни и съм ясна), се скапах да готвя, за да изкупя греховете си и ги изкупих до един. Дори моркови в сладко-кисел сос правих и жената се сащиса. И понеже не знаеше как да отговори на това предизвикателство, каза: "Като дойдеш на гости вкъщи, ще направя... пица". Ха-ха! Пица. Явно това беше върхът в нейното разбиране за модерна кулинария. Една година по-късно тя почина и той ми подари тези обеци - майка му ги оставила специално за мен. Плюс три метра най-качествена каша в цвят "пепел от рози" (след "Птиците умират сами" този цвят много нашумя у нас) - да си ушия костюм. Костюм така и не си уших, обаче обеците ги слагам понякога вкъщи. Когато имам грехове за изкупване най-вече. Не защото не уважавам паметта на майка му, напротив. Просто губя злато. Между другото, попадали ли сте на типове, които се възбуждат неимоверно от жена с бижута. Гола и с много бижута. Познавах един, който много си падаше по верижки на глезените, на талията, пръстенчета, огромни масивни гривни. Трябваше да се кича като коледна елха заради него - леле как му харесваше, побъркваше се просто, поради което ми подаряваше чували бижута. Веднъж ми подари едни дълги, дрънчащи обеци - правиш секс и нищо, нищичко не усещаш. Първо те разсейва дрънченето и после люшкането на обеците - направо ти побърква периферното зрение това люшкане.

Ето го и първия ми телефон - тъмносин с огромна антена. Толкова огромна, все едно предназначението й е да търси извънземен разум в необятния Космос. Честно казано, не ми го купи по свое желание, а аз упражних известно насилие, като мрънках непрекъснато. Този телефон, понеже не ми бе подарен от сърце, ми го откраднаха след няколко месеца. Просто виждам как е станало - хванали са го за антената през широко отворената ми, всъщност незакопчаваща се, плажна чанта. Аз после отидох да си търся правата в местното полицейско управление и там толкова ми се смяха, че сигурно още ме помнят.

Боже, финалната права на връщане, а всъщност началната права на връзката е осеяна с подаръци - бял пуловер (пак бял! Този човек защо ми подарява все бели неща, да не съм неродена мома!), червен пуловер, няколко колиета, които - готова съм да се обзаложа - са купени от един и същ магазин. 300 евро кеш за едно пътуване до Хайделберг. Японска чаша за запарване на чай...

И понеже подаръците са всъщност откупени мигове, си мисля какво ли остава от любовта, като махнеш тези мигове? И дали, ако не бяха фиксирани с подаръци, не щяха и те да отлетят. Всъщност да - любовта си отива, но диамантите са вечни. Така че, ако някой ми предложи красиви преживявания, които не са зависими от фиксинга за деня на БНБ или нямат форма, а само съдържание, ще отговоря: мерси, имам си. Защо толкова време вече нямам какво да хвърля зад гърба си? Как сега да се върна, като дори счупената гривна е толкова далеч назад, че едва я виждам. Затова по-добре да вървя. Някъде навътре в гората поне ме чака сладката захарна къщичка с голямата пещ в нея.