Историята на нежна върба: от склада на любовта

Една от най-големите мечти в живота ми виси в гардероба в цвят екрю с корсет с най-нежните малки презрамки, фини връзчици и красива разкроена пола до петите. Мечта в графа „осъществени“ - преди девет години, с шеметен купон, много шампанско, надежди и любов. Беше отдавна и ето, че от три насам съм щастливо разведена и всеки път (по-рядко и по-рядко), когато погледът ми спре в дъното на гардероба, си задавам въпроса: какво правят жените с булчинската си рокля след сватбата? А какво да правя аз с нея след развода? Толкова я харесвам, че ми идва да ходя с нея на работа! Даже предложих на моите приятелки от клуб “Осми март” (нашата бг версия на “Сексът и градът” – клише, ама е реална) да си направим парти с булчински рокли. Малко е сложно обаче, защото някои от тях имат вече по две, други са пред развод, трети заложиха на варианта съвместно съжителство, четвърти – на разнообразния секс. Последните две групи можеха да дойдат с роклите си от абитуриентския бал, ама ми казаха директно да правя секс по-често и да спра да мисля за глупости. И още, че с тоя висок градус на романтика хич не им е ясно как ме издържат мъжете в живота ми. В крайна сметка ме успокоиха с “утешително парти” из магазините на софийските молове и по Витошка, което по традиция завърши с финансова криза и наложителна дисциплина.
А вчера ми дойде на гости една дама, специалист по фън шуй. Застана пред гардероба, този с роклята. Правил го е някога единият ми дядо - дърводелец. И ме попита изумено: “Защо си прибрала любовта си в склад!!!” “Запушила си ъгъла на любовта с гардероб!”, допълни в отговор на озадачения ми поглед. Така ли? Веднага се сетих. Случи се след онази любов, с която разлюлявахме астрала и за финал тя, тоест той, ме довърши емоционално, като се ожени неочаквано. За друга! Тогава преместих леглото, на което правехме любов, от този ъгъл и запуших мястото с гардероб.
В един през нощта след фън шуй сесията убедих съседите за пореден път в моята ексцентричност. Опразних гардероба и започнах с всичка сила и доста шумно скърцане да го бутам към един неутрален ъгъл. Как да заспя спокойно, преди да освободя енергията на любовта. И когато заприбирах всички дрехи обратно, пак стигнах до роклята. Колко много я харесвам! Облякох я (един и половина е, а утре съм на работа, за бога!) и се засуетих пред огледалото. Опитах да я закопчая – ципът спря в основата на плешките. След развода напълнях. Спомням си пожеланието на сватбата ми от лелята на моя бивш. Майка й успяла да запази фигурата, с която се омъжила, за цял живот. Всяка година на годишнината от сватбата се обличала с булчинската си рокля и вечеряли с мъжа й тържествено. Та моята бивша, така да се каже, леля ми пожела да мога да спазя тази семейна традиция. Явно след развода ми е пожелала друго...
Не, не съм суеверна! Не бях и когато се омъжвах. Айде стига – било на лош късмет – да се жениш в събота, младоженецът да е с тъмна риза, да се виждате двамата 24 часа преди сватбата. Е, мъжът ми се ожени с тъмносиня риза и бежов костюм. Избрах му ги, защото ми отиваха на роклята. Отиваха му и на него, мога да кажа в своя защита. После пък изпрах роклята веднага след сватбата. Краищата й бяха мръсни, даже някой я беше настъпил. След новобрачния сутрешен секс, не по-различен от секса без халка, мъжът ми замина на работа, за да си дойде след седмица. (Работеше в близост до майка си и му беше по-удобно да се прибира там.) Аз пък си направих кафе, поговорих по телефона с няколко приятелки и погледнах роклята. Помислих си, че трябва да я дам на химическо. И час по-късно просто я накиснах в топла вода. Шампанското от предишната вечер още ме държеше и бях забравила за химическото. Не трябвало да я пера една година. Глупости! На следващия ден беше чиста и прекрасна. Веднъж даже за малко да отида с нея на Виенски бал. Добре, че се отказах, защото половината гости уважиха събитието по дънки.
После пък я снимах на корицата на списанието, в което работех тогава. Мъжът ми случайно видял броя на сергиите. И... щях да падна от изненада... познал роклята. Той не можеше да разбере кога съм сменила цвета на косата си. Този път имахме драматичен разговор. Защо не съм го попитала все пак. Откъде да знам, че трябва. Как можело да я облича друга жена! И после някой услужливо ми разказа поверието, че ако друга жена облече сватбената ти рокля, друга и ще те смени.
Но си говорим за роклята. Спомням си как си я видях на една витрина. Познах я, както бях познала бившия си – в момента, в който се запознахме на една сватба, на която кумуваше, знаех, че ще ми стане съпруг. Поканих го на блус, на втория ден ми каза, че ме обича, накрая на седмицата – че ще се оженим. Не дали искам, а че ще го направим. Минала работа, но и с роклята беше така. Просто ме извика от витрината.
Чувствах се като принцеса на сватбата си с нея, макар че роднините на мъжа ми кипяха от възмущение, особено след появата на цялата ми компания с боядисани в различен цвят коси (кумецът надмина всички с тревистозеления си оттенък). Напрежението ескалира с гуменките, които ми подариха, за да бягам, когато ме стегне чепикът, и белезниците за мъжа ми – да ме залавя навреме и за специалните ни вечери. Затова пък свекърва ми изравни резултата, като предложи да вземе част от цветята ми – да ми помогне с пренасянето им, отнесе най-хубавите и дълго време след това съседките й ми благодаряха за букетите, които съм им пратила от сватбата си.
Девет години по-късно, в един и половина през нощта, се въртя с първата си булчинска рокля пред огледалото. Още си спомням момента, в който я съблякох след един от най-щастливите дни в живота ми – беше четири сутринта на 27 август 2000 г., мъжът ми спеше, кумът и кумата си бяха тръгнали, след като бяхме разгледали всички подаръци и бяхме установили, че само кафемашините са три. Бях много щастлива, чувствах се красива и започваща да се осъществявам като жена, напрегръщана, нацелувана, натанцувала се, носех нова фамилия и много надежди в сърцето си. Не съм суеверна, обаче казват, че за да дойде нещо ново в живота ти, трябва да се освободиш от старото. Знам, че отдавна е време да затворя тази врата докрай! И съм разсъждавала върху възможността да подаря роклята на гардероба на някой театър, да я дам на дом за деца без родители или в магазин за рокли под наем. Ама толкова много ми харесва, че се питам дали да не си я запазя и да поставя началото на една прекрасна колекция... Хайде стига с тези суеверия!


Историята на рачешко рулце: романтика по член 64

Наскоро приятелка ми разказа за своя позната в Гърция. Тя си била взела една седмица отпуск, за да се готви за сватба. Но не своята, а на братовчедка си. Трябвало да помогне в организирането на моминското парти, което щяло да е за 120 души! Всички участници в партито получили еднакви фланелки с календар, който отброява наобратно дните до сватбата. В първия момент си помислих: ама че изхвърляне! Тези гърци явно наистина си падат по ужасни, големи и луди сватби. И сигурно булката ще е с рокля като сметанова торта, от най-калоричния вид. Тогава си спомних за своята собствена рокля, която от години седи опакована в гардероба на майка ми. Горката, та тя дори не е сватбена рокля в истинския смисъл на думата. Това е абитуриентска рокля и сега ще ви разкажа защо й се наложи да играе по заместване в сватбата ми.
За абитуриентския си бал имах големи планове. Знаех точно какво искам – сребристо сако, дълго и леко вталено, черно бюстие и черен панталон тип цигара. Бях видяла комбинацията в някакво западно списание, от което скъсах листа и го заврях под носа на майка ми. Тя се почуди как да ми угоди, защото по онова време такова сако или дори плат за него нямаше откъде да се намери. Обикаляхме магазини и ателиета на дизайнери, които тогава още си се наричаха шивачки, дори ходихме при една художничка, която правеше артоблекла и... нищо. Отчаяни, броени дни преди бала бродехме из центъра на София и в ЦНСМ я видяхме. Нея. Роклята. Беше наистина най-доброто, което успяхме да разгледаме през онези дни на отчаяни шопингтурове. С дебели презрамки, надолу права, с платка от сребърен филигран с малки бели перлички по нея, с дължина около коляното и бяла. По-точно леко кремавееше, но това беше заради плата й – моаре. Оттогава разпознавам безпогрешно моарето с неговите специфични шарки. Купихме я и така – в бяло, отидох на бала. Не мога да кажа, че беше преживяването на живота ми. После я обличах още няколко пъти, веднъж беше в един скъп ресторант в Албена, където дори я накапах със соса от “Бьоф Орлов” - специалитета на заведението. Това беше в студентските ми години и за да можем да си позволим този ресторант, с приятелката ми дни наред се изхранвахме само с принцеси и сок от папая в кутии. Лекето, слава богу, се изчисти и така роклята ми доживя почти неопетнена до деня, в който с мъжа ми решихме, че ще се женим.
Трябва да уточня, че се смятам за романтичка, но в романтичните ми представи никога не е фигурирала сватбена рокля. То и как да фигурира, като ходех все в панталони. Размислите ми покрай сватбата определено бяха в стил “няма сега да й се впрягам на тая сватба”. Абитуриентската ми рокля само това и чакаше. Майка ми й приши един широк колан на ханша и тя заприлича на рокля от времето на Великия Гетсби. Сватбата мина и замина и едно от малкото неща, които си спомням от нея, е, че се препирахме с диджея. Той настояваше да пуска класически сватбени парчета като “Пий, куме, пий”, а ние се инатяхме и държахме на силно нетанцувалния Ингви Малмстийн.
Оттогава съм имала много празници и повечето от тях имаха същия недостатък. Минаваха и заминаваха, без да оставят особени следи в спомените ми. Едва напоследък започнах да си давам сметка, че ако и аз си бях отделила една седмица за подготовка на моминско парти и ако моите гости бяха с еднакви фланелки с календар наобратно, щях да имам повече спомени. Защото празникът, изглежда, е в подготовката. И ако сега трябваше да се омъжвам, щях да си избера нова рокля. Щях да я обсъждам с приятелки, да обикалям магазините и изобщо – да я празнувам. И това важи за всичко, което си струва да се празнува: Коледа или Нова година, Великден или рождения ден на кучето ни. Всъщност кога беше рожденият ден на кучето?
Наскоро питах майка ми къде е нейната сватбена рокля. Тя, естествено, се беше загубила някъде из прашните коридори на времето, но колко се изненадах, когато разбрах, че и тя се е омъжила с абитуриентската си рокля. Бяла, с дискретен ламе ефект и изключително студопропускаща за февруарския ден, в който са подписали с баща ми. В абитуриентския си вариант роклята е била комбинирана с лилав тюл, който просто махнали. Сега съжалявам, че вече не мога да попитам за сватбената рокля на баба ми, защото баба ми си отиде, но нищо чудно и тя да се е омъжила в рокля, шита по друг повод. Изглежда, омаловажаването на празниците ни е семейна черта… Или просто не можем да понесем ужаса да бъдем щастливи. Може би трябва да започнем, майка ми и аз, да си правим специални рокли за специалните случаи. Нищо, че и двете носим предимно панталони. И да не позволяваме тези рокли да се губят из прашните коридори на времето.


Историята на пияна вишна: Брр-ак!



Харесвам сватбите, особено онези във филмите, и то в американските филми. С дългите приготовления, с наемането на брачен агент, който да те избави от битовите подробности и да те остави да се съсредоточиш върху мъката си. С истериите около сватбената рокля, сватбената торта, списъка с подаръците, с моминските и ергенските партита, с ревността на бащата на булката, с шаферките в захаросани рокли, с цялата тържественост на ритуала Together, forever and ever (спомняте ли си припева на песента I say a little prayer for you от “Сватбата на най-добрия ми приятел”, може би най-готиния сватбен филм, с Джулия Робъртс)... Харесвам тези сватби - скъпи, леки, изящни, сладки, но моята не беше такава. И въпреки това и в нея се споменаха тези три думи - заедно, винаги, завинаги... Бррр! Някой да каже една молитва за мен, моля!
Не изпитвам ама никакъв сантимент към моята така наречена булчинска рокля. Първо - защото не е такава в истинския смисъл на думата. Не е бяла, не е тюлена, не е с обръч, не е с панделки и всъщност не е рокля. Ситуацията беше тогава една такава... Когато замисляхме този материал за булчинските рокли, си говорихме за това как ли ще ни стоят те сега. Лили каза, че не е сигурна дали ще може да я закопчае. Аз бях сигурна, че моята ще ми стане - все пак тогава бях бременна в шестия към седмия месец. Затова и не исках бяла рокля. Много мразя бели рокли върху огромни шестмесечни кореми. Символите трябва да се уважават. А защо не се оженихме по-рано? Откъде да знам! Все се случваха някакви неща. А защо не се оженихме по-късно? А защо изобщо се оженихме?! Много са въпросите. И така - със сестра ми обикаляхме дни наред, за да купим нещо. Избрахме едно красиво бюстие с връзки на гърба в цвят старо злато (оказа се, че връзките въобще не стигат, защото коремът теглеше в своята си посока и трябваше да правим нови). И започнахме да търсим пола или нещо подобно. Търсихме, търсихме... Аз бях изморена до смърт, все още работех, всичко ми тежеше, беше пролет, абе, никога не правете сватба, ако сте много бременни. Никога, чувате ли? Накрая купихме някакво кадифе и едни храбри шивачи ми ушиха дълга, сравнително тясна (“ще ви издължи оптически”, казаха храбрите шивачи, ха-ха-ха!) пола с висока търбухообхващаща талия. И си купих един хубав шал и обувки на 20-сантиметрови токчета, суперготини. Денят преди сватбата (то не беше и съвсем сватба) ме хванаха дяволите, купих блестяща боя за кожа и си боядисах обувките.
Сключихме граждански брак в петък (аз държах да е работен ден), на 2 април 2004 г. Нещо да ви говори тази дата? Точно този ден България бе приета в НАТО. И съответно денят бе обявен за почивен. Една приятелка - по онова време беше телевизионна репортерка, като разбра кога ще се женим, се обади, че ще дойде с екип от телевизията да снима “единствения брачен ритуал в София” (доколкото си спомням, и на нас ни казаха, че е единствен) на този празничен и велик ден и да ни пита някакви неща за брака и за НАТО. Казах й, че ако дойде, ще притесни ужасно една бременна жена и че няма да й говоря никога до края на дните си. Не дойде, слава богу! Отидохме само с най-тесния кръг от заинтересовани в гражданското и докато Соломон Паси ронеше сълзи на фона на издигането на българския флаг сред натовските флагове и на звуците на българския химн, аз ронех двойно повече сълзи на фона на Менделсоновия марш. Да, разревах се въпреки циничното ми отношение към ритуала, въпреки заучените фрази на жената (която беше много сърдита, че й се налага да работи в извънреден почивен ден). Разревах се заради музиката. Менделсоновият марш е страхотно хубав! За секунди превърна прашасалата ритуална зала с мозаичен под в катедрала едва ли не. Освен това ревах от хормони. Ревах, защото едва сега осъзнах, че животът наистина е това, което ти се случва, докато си правиш други планове. И сигурно защото съм си ревла по принцип. Хората релаксират по различни начини. Аз релаксирам с рев. И за мен това бе мигът на моята сватба - минута музика. Всичко друго беше старата игра на роднини, приятели, букети, сладки, пожелания и така нататък.
Така че сватбената ми дреха не е нещо, което има кой знае каква стойност за мен. Бюстието си нося (но вече с оригиналните връзки), златистия шал си нося и халката си нося все още. А за брака какво да кажа... Като НАТО е - влизаш в него и имаш права и задължения, това е. Освен това времето лекува всичко. Дори брака.
Другото, което разбрах след десет години връзка и пет години брак, е, че най-хубавото и единственото смислено нещо, което бракът прави, е, че хората се успокояват. Много важно, че напълняват! Всички тези глупости - как трябва да поддържаш свещеното напрежение между двамата, как сексът ви зависи от това, страстта, щастието. Не вярвам в това. Бъдете спокойни в брака си! Не е престъпление.