История с вибратор

Ужасно, непреодолимо ми се спи. Да не е някакъв есенен сънен вирус? Всъщност имах намерение да напиша забавна история за моята първа среща със Сексмашината – имам предвид вибратор естествено, не човек.

Ирис Крилатска 08 октомври 2008

Ужасно, непреодолимо ми се спи. Да не е някакъв есенен сънен вирус? Всъщност имах намерение да напиша забавна история за моята първа среща със Сексмашината – имам предвид вибратор естествено, не човек. Хора – сексмашини няма, в това вече съм абсолютно убедена. Има хора – роботи, познавах един такъв. Но дори той не беше сексмашина. Беше машина за всичко друго, не и за секс. Та понеже с сексът е най-доброто лекарство и срещу безсънието и срещу сънливостта, реших да опитам с него. Обаче трябва да е нещо, което не съм пробвала. Какво, какво... И се сещам – вибратор. Девствена съм откъм вибратори, напълно сериозно.

Мира реши, че в моя случай най-добре е да изберем и поръчаме по интернет. „Няма смисъл да го играеш този театър – да се правиш, че си много освободена и да се кикотиш пресилено пред продавача в сексшопа, за да изглежда, че не ти пука. Между другото – никога не изглежда така, да си наясно.“ Убеди ме.

Влизаме в някакъв сайт. Аз, разбира се, пак се кикотя пресилено и се правя, че не ми пука, но Мира си ме знае. Тя е изключително сериозна – все едно избираме компютър за нуждите на НАСА . Виждам малко метално нещо, под което пише: „сребърен вибратор“. „Какво-о! - възмути се Мира. – Ти добре ли си! Виж му  параметрите - седем сантиметра. Прилича на напръстник! Или на куршум, с който да се гръмнеш. Във всеки случай не и на нещо, което да те спаси от сънливостта.“ „Ама виж колко е изискан и... сребърен“, казвам й аз. „Изискан, сребърен? Това да не ти е сервиз за чай?! Секс ли ще правиш с него, или ще го подаряваш на английската кралица?! Седем сантиметра?! Искаш да се разочароваш ли?!“ Мира избълва още куп глупости, сред които и тази, че „това приличало повече на запалка“. Само след секунда се усмихна широко и каза: „Ето нещо по-сериозно.“ Показва ми истинско произведение на поп-арта, дълго 18,5 см, във всички цветове на дъгата – направо потърсих подписа на Анди Уорхол (може да е правил и дизайн на вибратори, не само странни рисунки на консерви доматена супа Kellogs и Мерилин Монро-та). „Ето – това е истински вибратор. Постмодерен. Тъкмо за теб. Освен това е 18,5 см.“ И Мира ми го поръча, докато аз се кикотих много освободено. После каза, че ще ми е подарък от нея. Какво доживях?! Да лекувам есенна сънливост с вибратор, подарен ми от най-добрата ми приятелка.

Прибирам се аз у дома – трети ден съм сама по някакво стечение на обстоятелствата, каквото не се е случвало от пет години. От пет години не съм била три дни сама. Просвам се на леглото и започвам да чета упътването на андиуорхоловския вибратор – то беше доста по-късо от 18,5 см, разбира се. И какво мислите, че се случва? Заспивам. С вибратора до възглавницата и упътването някъде там. Заспивам тежко и непробудно. А на сутринта кой се прибира рано-рано от Варна? Господин Х. (мъжът ми) и дъщеря ми. Но не само те. С тях е познайте кой? Майка ми, която е била на поморийски кални бани. И да – тези трима души ме намират заспала с вибратор и упътване току до възглавницата. Естествено, дъщеря ми решава, че това е играчка - нали Мира го избра по-шареничък. Майка ми е виждала какво ли не през дългия си живот, но се прави на разсеяна. После ще ми каже всичко, което мисли по въпроса. Има една табуретка в нейната стая, на която аз сядам, когато пия кафе при нея. Наричам я „горещия стол”. На тази табуретка почти всеки ден отговарям на всички въпроси, обвинения и недоволства, които една майка може да има към дъщеря си. От нейния диван майка ми пък отговаря на моите. Би се получила хубава камерна постановка – майката на дивана, дъщерята на табуретката. Пият кафе (понякога горчиво, понякога сладко) и нищят отношения (понякога горчиви, понякога сладки.) Така че знам – мама няма да ми спести своето откровение по въпроса за вибратора, но това не е чак толкова страшно. Тя поне никога не се прави на ударена, когато стане дума за секс.

Господин Х. обаче е бесен. Той естествено много добре знае какво е това (колко жалко, че Мира не избра „куршума“, можех да кажа, че е запалка) и сега е червен като домат. Не ме поглежда, дори не може да си извади нормалния глас изпод гнева, не може да си настрои гласните струни. „Защо пък е толкова цветен?“, казва той с презрение и започва да разопакова багажа. Какъв класически гаф! Иди обяснявай, че си заспал.

Опитах се да обясня. Не извинително, ами така делово. Казах истината – за сънния вирус, есента и всичко, ама той не ми повярва. (И вие сигурно не ми вярвате.) „Ега ти! Три дни ни няма!“, казва той, за да се почувствам като най-жалката нимфоманка. После започва да говори за друго. Но между нас лежи  пропаст. Дълга точно 18,5 см. „Добре де, голяма работа?! Първо, изобщо не съм го използвала и второ - да не е човек?!“ „Точно! Ако беше човек, щях да си помисля, че си се влюбила или нещо... човешко. А това е ... Нямам думи. Освен това 18,5 не е кой знае колко. Имахме един в казармата... Ама айде да не ти разправям. Всичко е ясно!“ „Глупости, просто ми се спи зверски напоследък. За последен път така ми се спеше като бях бременна, а за предпоследен – на лекциите по естетика. Сигурно трябва да си направя тест за бременност!“ И той изпадна в... как му казваха на онзи бяс в кръстословиците ... да, в амок. Баламосвам го, що за глупости дрънкам. На всички всичко е ясно. Най-вече на него. „Ти не ме чуваш. Спи ми се. Патологично ми се спи.”  

Той наистина никога не ме чува. Досега не съм срещала мъж, който да ме чува. После на раздяла всички питат защо не съм казвала какво искам. А всъщност аз винаги казвам, но те не чуват. На различни езици ли говорим, или какво?

Всъщност се намирам в страшна дупка – черна, от онези, дето те поглъщат преди рожденния ден. Vita somnium breve (животът е кратък сън) ли? Елате ме вижте колко е кратък – клепачите ми се затварят като капак на кладенец и започвам да падам бавно надолу досущ като Алиса. Казвам на майка ми, защото наистина съм притеснена – какво се случва с мен. Правя си тест за бременност. Не. Непрекъснато ми се спи и имам чувството, че всичко, което се случва наистина, ми се изплъзва. Или по-скоро – че аз му се изплъзвам, падайки в кладенеца. Този път мама не включва стола да се нагрява (иначе може да го направи само с поглед). Казва ми: И на мен, когато бях колкото теб, непрекъснато ми се спеше. На тази възраст трябва да свършиш много неща, не можеш да не ги свършиш, а и ти се живее. Знам какво е, не бой се. Ще мине.

Господин Х. нищо не казва. Той ми е сърдит с главно С. Заради вибратора, заради това, че имам собствен живот, в който той не участва. Затова всъщност и умира от яд, когато спя. Мрази съня ми или поне съм си навила на пръста от доста време, че го мрази. Сърдит ми е най-вече заради това, че нямаме нормален (поне външно нормален) брак – такъв, какъвто той (пък и аз) си представяме, че трябва да бъде бракът. И какъвто всъщност наистина трябва да бъде – построен върху думата „заедно”. Нашият не е такъв. И аз съм му сърдита, заради това. И аз с главно С. Ние заедно направихме детето. Това е.

И тъй като, когато дълго време не получаваш онова, което искаш, започваш да не искаш онова, което получаваш, съвсем безотговорно си грабнах чантата и тръгнах при Мира на морето. Излязох от къщи и се сетих, че мога да направя един пърформанс. Върнах се и демонстративно си взех вибратора и упътването и ги сложих в ръчната си чанта.

Мира, писала съм вече, е сценаристка - на клипове, сапунки, предавания, а понякога и на реклами. Та сега снимаше реклама на „луксозна българска марка за дълги вечерни рокли”, както се изрази тя полуиронично, полусериозно. Каквото и да прави, тя все гледа да го прави на брега на морето. Пътувах през нощта с влак – на този влак му казват „бърз” или дори „експрес”, обаче истината е, че той пътува от девет вечерта до седем сутринта. Приспах се отново с упътването на вибратора, спах блажено на втория етаж в спално купе всичките десет часа, а на сутринта се събудих, понеже лелката, която спеше под мен, ме потупваше с моя собствен вибратор и ми обясняваше как явно бил паднал отгоре, защото тя го настъпила, като станала. Да съм си го прибрала все пак.

Преди време Мира ме попита: Коя е репликата, с която може да те спечели някой? „Хайде, да се махаме оттук!” – отговорих й аз. Истина е. Понякога е страхотно да се махнеш оттук, където и да е това „тук”. Не, не понякога. Винаги е страхотно.

И отидох при Мира на плажа. Прегърнахме се, аз си купих двойно, силно, сладко и вряло кафе и се проснах на пясъка под един чадър. Те снимаха следната реклама – някаква мацка, облечена в „суперлуксозна и дълга българска вечерна рокля” и със суперлуксозно бижу, спира колата си до плажа. Очите й са тъжни – поне по сценарий. Затичва се към морето, слънцето изгрява, тя се усмихва, съблича суперлуксозната и така нататък рокля, захвърля бижута и каквото там има, разпуска си косата и влиза в морето. Гола.

Мира идва да изпуши една цигара с мен. Докато ровичка из чантата ми за запалка – тя никога няма запалка! – изважда вибратора и започва да ми обяснява идеята си, да пуши и да чертае безсмислени неща по пясъка с нещастната сексмашина. Та значи - това били новите повели в рекламата, според Мира – марката се рекламира, като се самоотрича в името на универсалните и абсолютни ценности. И затова мацката зарязва роклята на брега на морето в името на универсалните ценности „голота” и „свобода”. „Но все пак, ако се замислим – бръщолеви Мира и продължава да си рисува с вибратора по пясъка, – само супер мацка ще зареже суперлуксозна рокля ей-така на брега. И, сещаш се, тази супер мацка е предпочела все пак нашата супер марка.” „Супер! – отвръщам й аз и затварям очи срещу слънцето. – Защото аз реших, че влиза, за да се удави. Дано другите да ви разберат правилно.” Мира ми се ухили и каза: „Хайде, спи”, а аз й казах: „Ей, това е другата реплика, с която можеш да ме спечелиш.“ Тръгна с вибратора към морето, където супер мацката тъкмо бе съблякла супер роклята и асистентът й обясняваше подробно какво трябва да изразяват очите й – стремеж към хоризонта, дрън-дрън. А тя се правеше, че го слуша. Гола. Чух как Мира извика: „Вижте, новият ми жезъл!”, всички се разкикотиха, аз легнах на пясъка под чадъра, сложих си главата на чантата, прочетох за n-ти път упътването и сладко-сладко заспах.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР