EVA гостува в Къщата на ангелите на остров Бали - тук бившата шефка на модна агенция „Ексграунд” започна живота си отначало на христова възраст. Съвсем различен живот…

Сигурна съм, че корицата на този наш брой ви се е сторила необикновена. Така е - снимахме я на остров Бали, а на нея виждате една необикновена  жена. Тя седи в поза лотос пред вратата на собствения си дом в Бали, наречен Аngels house, или Къщата на ангелите. А в косите й е вплетено франджипани - едно омайно цвете, което символизира екзотичната красота на Индонезия.

Познавам Рози от много години и винаги съм знаела, че е от рода на летящите хора - когато беше шефка на модна агенция „Ексграунд” допреди 7-8 години, тя летеше неуморно из София от среща на среща и от ревю на спектакъл, прелиташе из цяла България, често взимаше самолета за Европа и останалия свят. После отлетя за Германия, където се омъжи, след това продължи да лети - до Китай, Америка, Русия - навсякъде канена на конкурси, защото си беше извоювала име на специалист по модните спектакли. А когато я видях преди четири години, разбрах, че е отлетяла и до Бали. Този полет се оказа съдбоносен за нея. 

Тя се влюби в този остров и започна редовно да прелита като на шега над 15 000 километра - от Германия до Бали. И само две години след първия полет Рози реши, че това е нейното място. Днес тя живее в прекрасна собствена къща в Санур, курортно селце в югоизточната част на този толкова магичен остров, изпълнен с топлия дъх на Индийския океан и спящите вулкани, с омайващия аромат на тропическа гора, завладян от магии, нимфи, духове, езически и хиндуистки богове и с една аура на свобода и любов, която привлича всяка година хиляди наранени или търсещи души от цял свят. Кръстила е дома си Къщата на ангелите (че как иначе да я кръсти един човек с крила от рода на летящите хора?). 

Тук Рози е изхвърлила гримовете, високите токчета и роклите с гол гръб, носи прости черни шалвари от yoga shop и обикновени черни джапанки, често не знае къде е гребенът й, но пък има гребен за… аурата си, не се разделя с будистката мала (нещо като броеница), гривните от кристали, медальоните с източни символи. Най-важният сред тях е амулет с фигурка от слонова кост на бог Ганеша, оня със слонската глава - забавен и добър бог, който с хобота си изсмуква лошата и разпръсква добра енергия и щастие.

Розалия ми напомня с рижата си коса, с безразсъдната си по хлапашки смелост, с безкомпромисното свободолюбие и „фокусите”, които владее (майтапя се, не са фокуси, а истински умения от една различна духовна култура, но за това – по-нататък), на една моя любима героиня: Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка… Дългото чорапче. Приликата се засилва, когато Розалия изрича имената си за протокола: Розалия Атанасова Тинкова Хайнен – Према Сагар. Да, Розалия Тинкова беше не просто име, а институция в модния бизнес у нас. Хайнен е фамилията на съпруга й, за съжаление не Хайнекен, както обичаме да се шегуваме. А Према Сагар е името, което нейният гуру й е дал - означава Океан от любов.

Как Рози, която познавам от години, извървя пътя от малкия офис на „Ексграунд” на „Любен Каравелов” в София, пълен с димящи пепелници, фалш и напрежение, до Къщата на ангелите в Бали? Розалия даде първото си интервю от седем години насам на EVA, опитвайки се да разкаже живота си специално за жените, които цял живот търсят себе си и своя път. „Правя го само за EVA и за да кажа на жените, че когато човек силно иска нещо, може да го постигне. Няма невъзможни неща.”

Ако вярваме на писателя Макс Фриш, човек може да разкаже всичко освен собствения си живот. Затова в разказа на Розалия ще се включа и аз, един страничен наблюдател (и приятел, разбира се). Ние сме такива, каквито ни виждат другите, нали? Останалото, което ви е необходимо, за да повярвате в тази история, са снимките на Биляна.

Къщата на ангелите

Пред входната врата, на самата уличка, има кошничка от палмови листа с цветя, треви и горящи свещички, които пъдят злите духове (на снимката вдясно). Гоненето на зли духове, на хинди пуджа, се практикува тук непрестанно. Дори в част от такситата се  поклащат пластмасови кошнички срещу злите духове. Някои балийци се изхитряват да сложат в кошничката бисквити, дъвки и дори подсладители. Религията на местните е смесица от хиндуизъм, езичество и много неподправена християнска любов към ближния. Но това е друга тема. 
Отваряме тежката дървена врата на Аngels House и попадаме в един почти измислен свят - малък очарователен басейн, над който са склонили клони разкошни тропически храсти, а във водите му плуват дъхавите им цветове. Точно до басейна е верандата, която е открита дневна. От нея вечер можем да наблюдаваме едрите звезди или опашката след самолетите, да слушаме птиците в тропическата гора и мистичния звън на старинни инструменти, с които в някои къщи изпълняват ритуали за пречистване. А в дъждовните дни струите се диплят като завеса почти в краката ни. Когато спре дъждът, изгрява щедрото балийско слънце и птиците запяват отново. Сякаш се разтваряме в тази топла райска природа, сякаш ставаме част от нея.

Изкачваме стъпалата към дневната и събуваме сандалите си, навсякъде в Бали това е задължително. За дневната Рози е избрала старинни мебели от Индонезия, тъкани от Мароко и Индия, уникални аксесоари - старинна преса за ориз, огромни статуи на хиндуистки божества, златни танги (рисунки от злато за медитативни практики, които защитават дома), маски и вази. Зад огромно огледало в резбована дървена рамка стои домашният й любимец - едро парче гекон - гущер, който лови насекомите и от време на време издава стряскащ звук. Кухнята също е открита и там малка балийка ни приготвя фреш от кокос и лайм в издълбана черупка на някакъв плод  (хлебно дърво?). Два вентилатора на високия таван едва раздвижват лепкавия въздух, а когато вятърът им помага, звънват кристали, закачени на гредите. Кристалите са навсякъде, защото Рози е дипломиран кристалотерапевт - учила е три години в специална школа в Малайзия. Но и за това - когато му дойде времето.

Единственото закрито помещение на този етаж е стаята на Розалия за медитация, в която ни замайва особен аромат. „От ангелските парфюми”, пояснява тя. Заедно със стряскащите статуетки на източни божества  е подредила книгите на Дънов, Библията („защото все пак съм християнка”), икона на Христос и Богородица, както и въпросния гребен за сресване на аурата. „Всички книги, които са ми открили някаква истина и са ми помагали по пътя, са тук.” Тя вярва, че Бог е един, въпреки че хората му дават различни имена. Легло с балдахин е мястото, на което медитира, има звънчета и камбанки за балийските ритуали, специални „инструменти” за будистки мантри, кристали, които пречистват енергията, фен шуй елементи, които реорганизират пространството. Самата стая е в левия ъгъл на къщата - там според фен шуй е мястото на любовта.  Стълба води към втория етаж и две закрити климатизирани спални с големи прозорци, комфортни бани и гардеробни. Целият двор и къщата са на 150 квадратни метра. Но усещането е за свобода, за простор, сякаш можеш да „пипнеш” космоса.

„Аз съм пътник по душа - казва Розалия. - Живяла съм на много места, толкова апартаменти съм обзавела, а след това съм ги напускала и едва сега имам чувство за дом. Това е моят дом.”

Пролетта на 2006-а, летището в Денпасар

Самолетът се спуска бавно над Бали. Небето е ослепително синьо, облачетата - ослепително бели, а островът отдолу - ослепително зелен. Прилича на изгубения рай, който холивудските филми се опитват да уловят на лента. Пистата е почти в океана. Първата глътка въздух е гореща и влажна.  Сякаш с нея поемаш причастие, което завинаги ще отвори място за Бали в сърцето ти. Когато се спускахме над острова след три поредни полета (20 ч. общо), си представях, че така се е почувствала Розалия, когато е кацнала за първи път на острова с полет от Маями през пролетта на 2006 година. Ето как го описва:
„Заминах с приятели от Маями, които ме убеждаваха, че пътуването ще е по-различно като преживяване - един курс по бойни изкуства и самоотбрана при известен балийски гуру (същия, за когото направи филм Ани Салич, но не е гуруто на Розалия, за когото става дума по-нататък). Казаха ми още, че не отиваме на почивка, а да открием една нова истина в живота си, да усетим силата на духовната енергия. Това ме изкуши. Заминах за седмица с едни джинси и няколко тениски и… останах няколко месеца. Пътувала съм много, на много места съм се чувствала добре, но никога не ми се е случвало да стъпя на една земя и да си кажа, че това е моето място. Все едно тук е имало част от мен, която е била изгубена.

Гуруто ми откри един нов и непознат свят - той само повдигна крайчеца на завесата, която отделя видимия от невидимия свят, но това отприщи у мен огромна жажда да опозная този нов свят.
Върнах се в Германия твърдо решена да отида отново в Бали и да се подготвя за тази среща, за промяната в самата мен. В Берлин потърсих литература, курсове и училища за духовните практики на Изтока, техниките за медитация, пречистване, духовно извисяване. Интересуваха ме принципите на холистичната медицина, която, знаеш, разглежда тялото, ума и духа като едно цяло и се интересува от енергията като движеща сила. Накупих си книги по рейки, медитация, концентрация, кристалотерапия, интересувах се от всички практики и учения, които могат да ни дадат по-различно познание за самите нас. Не знам дали си чувала за ангелотерапията, или за „работата с вътрешното дете” - практика, която разчита на това да извадиш от себе си детето, което си всъщност... Започнах да изучавам регресия и ребъртинг практики, които те връщат в минали събития, заровени дълбоко в подсъзнанието ти. Изключително интересно, а се оказа, че в Берлин има невероятни специалисти по тази практика. Те изникнаха в момента, в който започнах да ги търся.

Нали будистите казват, че учителят се появява, когато ученикът е готов. Но ти не изостави изведнъж луксозния си живот в Европа, нали? 

Не, но се зарекох скоро да се върна в Бали. В Берлин живеехме в разкошна къща в един от аристократичните квартали - Грюневалд, в гората. Имах всичко: прислуга, собствен спа център с басейн, гардеробна, в която можеш да се разхождаш, пълна с дизайнерски дрехи, астън мартин в гаража. Всяка година прекарвахме по месец в Кан или пътувахме с яхта. Но това вече не беше моят свят.
Върнах се в Бали през зимата на 2007-а и този път останах шест месеца. Заживях в една стаичка в Денпасар (столицата на острова), далече от океана, с минимум мебели и само с една бистра супа на ден. Прекарах тези шест месеца в пост, медитация и в пълно мълчание. Всеки ден пътувах по 40 минути до океана, за да посрещам изгрева, затова ставах в 4.

Шест месеца пост и мълчание?! От какво точно бягаш и се криеш в мълчанието?

Не бягах, а търсех - своя път, себе си. Имах прекалено много въпроси в мен, на които нямах отговор. Бях се изгубила. Имах нужда да остана сама, да извадя от себе си скритите страхове, да намеря решение на нещата, които ме измъчват, да видя накъде да вървя. Задавах си въпроса как искам да се случва животът ми по-нататък, какво да правя, с какво да се занимавам, как да бъда полезна. И постът, и мълчанието бяха единственият начин да го постигна. Да, това беше решение, до което не стигнах лесно. Изключих всичи телефони, останах сама със себе си, разменях по някоя дума само с балийците. И много плаках, много… Отслабнах страшно, станах направо прозрачна - 50 кг при ръст 176. Вечер пишех, записвах всичко, което откривах със сърцето си, всяка нова истина за себе си и света. Последната мисъл, с която заспивах, беше за любов и щастие.

Това, което очевидно ти е липсвало. Какво научи за себе си през тези шест месеца? 

За мен шестте месеца, които прекарах в пълна изолация, абсолютно сама, без контакт с външния свят и с по 3 долара на ден, са най-хубавият период в живота ми. Защото никога не съм знаела по-ясно коя съм аз, накъде вървя. В края на този период, през който се обърнах навътре в себе си, откъсвайки се от света, изпитах истинска радост, изпитах щастие. Разбрах, че щастието не зависи от това доколко задоволяваме желанията и суетата си, не зависи от лукса и материалното, то е в самите нас. То не е материално състояние, а състояние на духа. Разбрах как искам да се случва животът ми занапред. Исках прост живот, но да вървя по духовен път, да откривам истините за себе си и за смисъла на нашето съществуване. Открих, че мога да бъда полезна на хората с познанията, които получих, като се обучавах в кристалотерапия, както и в останалите духовни практики.

Не знам дали аз бих издържала шест месеца мълчание…

Можеш, стига да си готова за това. Оттогава аз редовно се обръщам към тази практика, ако имам нужда да се пречистя емоционално. От целия си 35-годишен живот съм отделила година и половина на пълно мълчание и пълен пост.

Добре, как се завърна в Германия след тези шест месеца пост и мълчание в Бали? 

Завръщането беше много трудно. Останах само един месец в Берлин и се върнах обратно на острова. Вече знаех, че животът в Берлин не е за мен. Бях като извънземно и всички се чудеха как е възможно толкова да се „повредя”. Съпругът ми се ужаси от семплите черни дрехи, евтините бижута със символи и сандалите и настояваше да ми купува скъпи рокли и бижута, за да играем отново ролите, които играехме преди - на проспериращо семейство. Той - красив, млад и богат, аз – красива, добре облечена и покорна съпруга. Той си мислеше, че ще се наситя на семплия живот в Бали и някой ден ще се върна. Но успя да осъзнае, че аз вече не съм същата. Така се разминахме.

През 2008-а кацнах за трети път в Бали с твърдото убеждение, че искам да се установя тук, да имам свой дом. Налагаше се отново да тръгна от нулата и да се справям сама. Кацнах с един сак дрехи и без никакви кредитни карти. Имах само едно малко апартаментче в София, което продадох, за да започна на чисто в Бали. Тръгнах от улица на улица да търся моето място. Харесах си Санур – малко градче или селце, не толкова лъскаво като другите, не толкова туристическо. Исках да съм близо до океана, до изгрева. И така случайно открих това парче земя, което наех за десет години. Слава богу, че имам приятели в България, които ме подкрепиха, дълбоко съм им благодарна.

Как живееш в момента на Бали, липсват ли ти приятелите? 

Ами живея доста обикновен живот, контактите ми с хора са ограничени. Ако трябва да съм честна, нямам приятели тук и това ми харесва. Ценя самотата си. Тук има петима постоянно живеещи българи, интересното е, че всички са от Пловдив като мен, но всички те ценят уединението си. Виждаме се само по нашите, български, празници. Извън това правя обичайните неща – енергийни упражнения, посрещам изгрева, практикувам ваджаяна йога, най-древната йога, медитирам, чета и пиша. Практикувам и бикрам йога, която се играе при 37 градуса. Уча се дори да пея в балийско музикално училище, обожавам денс медитацията (от dance – танц).

Около 9 вечерта си лягам. Общувам с балийци и ги харесвам, защото са много по-първични и духовни от нас. Половината от живота им минава в церемонии и молитви, а тези молитви за любов и мир с всички хора създават една невероятна енергийна аура на острова. Аз изповядвам теорията, че всичко, което казваме и мислим, привлича съответния вид енергия. Може би затова в България се трудим много, а живеем лошо. Ще ти дам един пример. Една нощ се събудих от сравнително силно земетресение. Тук това е рядкост. Отначало се изплаших и на другия ден исках да говоря с балийците за това събитие, да видя как са го приели. Никой обаче не спомена земетресението, сякаш не се беше случило. Докато у нас като че ли се съсредоточаваме върху лошите неща и това предизвиква нови неприятности.

Сега всекидневието ми е малко по-напрегнато, защото се занимавам с бижута от кристали и полускъпоценни камъни. Освен с дизайна им аз се занимавам и с организацията за ръчното им производство. Направих и малък магазин, където продавам и провеждам енергийно лечение.

Бижута, които лекуват 

Магазинът на Рози, наречен „Рафаел”, име на ангел, разбира се, е на централната улица в Санур. Великолепно направен, с изящни искрящи бижута. (Скоро такъв магазин Рози ще открие и в България.) На втория етаж тя прави кристалотерапия - програми за самолечение, които се базират на визуализация и на енергийната сила на кристалите. Част от това е звукотерапията - чрез невероятни пеещи купи, цяла колекция, с всички съответстващи на чакрите тонове.
Както вече казах, тя е дипломиран лечител и консултант от единствения в Малайзия университет по енергийна медицина. Знам, че звучи шантаво и отвлечено, но там, по тези мистични географски ширини, духовните практики и нетрадиционните методи на лечение са онова, в което хората вярват, а значи и помагат.  В живота им магиите, енергиите, невидимите сили са онова, което за нас, европейците, е скрито зад невидима завеса. Ние виждаме само материалното му изражение - физическото здраве, парите, кариерата, изкачването по социалната стълбица.

Ето как Розалия обяснява принципите на кристалолечението:

„Всеки кристал има определена енергия и ако е зареден добре и със съответната любов, той може да влияе върху вибрациите и чакрите и върху съответните аспекти в живота на един човек. Колекцията ми е така направена, че да влияе на осемте базови чакри – седем в нашето тяло и осмата - извън него. Енергията, която управлява дадена чакра, има и цветово съответствие. С комбинациите, които правя - кристали с различна форма и цвят, се стремя да променям вибрациите в желана посока. Затова, когато някой иска да избере гривна за себе си например, аз се опитвам да разбера здравословното и емоционалното му състояние, да направя преценка от каква промяна се нуждае. Обяснявам го по прост начин, но създаването на едно бижу по законите на кристалотерапията и лечението с кристали никак не е просто нещо. Енергията на кристалите и символите може да промени отчасти живота ти, но зависи и от теб. Не е необходимо да вярваш дълбоко в това, само желанието е достатъчно.”

Как е повярвала в силата на кристалите? Розалия не е склонна да разказва тази история, защото много хора няма да повярват и ще се присмеят. Но аз все пак искам да я разкажа, защото е изключително показателна за света, в който живее тя сега. Когато наела стаичката в Денпасар при второто си идване в Бали, за да се отдаде на пост и мълчание, решила да я обзаведе в розово. Розови тъкани, аксесоари в розово. Тръгнала да търси розов кристал, но не намерила. Примирила се с един млечнобял, в който с много въображение можеш да видиш розов нюанс. Занесла го в стаичката и когато разгърнала хартията, видяла, че кристалът се обагрил в нежнорозово. Знам, че не вярвате, но лично аз се убедих как ако държиш дълго една топка от полускъпоценен камък в ръката си от топлината, т.е. от енергията, тя променя цвета си.

Откъде намираш кристалите и камъните, с които правиш бижутата? 

Има специални доставчици, които ги носят от най-различни места - полуостров Калимантан, Индия, от остров Ява, Бали, Китай, Бразилия, Тибет...  Някои кристали издирвам сама, скоро например пътувах по този повод в Тайланд. Един и същ вид кристал, но от различни места носи различна енергия. Аз правя избора и комбинациите на основата на моите познания за кристалотерапията и холистичната медицина. Рисувам формите и обозначавам цветовете според конкретния камък или кристал. След това майсторите на бижута правят обкова – изцяло ръчно и от сребро. Няма две абсолютно еднакви бижута.

Това е бизнесът, на който изцяло разчиташ в момента, нали? Няма мъж до теб, бракът ти е приключил? 

Да, точно така. Формално съм омъжена, но бракът ми е приключил. С мъжа ми сме разделени от години. 

Према Сагар,
или Океан от любов
2003-а, Германия 

Розалия е в Германия по работа, свързана с „Ексграунд”. На официална вечеря с партньорите си среща за първи път бъдещия си съпруг Мирко. Въпреки славянското име той е чист ариец, дори от аристократична семка.
Красив, богат, със самочувствието на мъж, харесван от жените, той се насочва право към нея и я пита за името. Розалия му отговаря, а вторият въпрос е: „Ще се омъжите ли за мен?” Тя приема майтапа и отговаря: „Това предложение се прави с годежен пръстен.„ Той заявява, че не е подготвен, но като залог ще остави часовника си. И го оставя. После се налага тя да му го връща и така, от шега на шега, се женят само след три месеца.

Розалия напуска България и за пореден път започва отначало - сама, без приятели и без работата си, която й носи толкова стрес, но и която толкова много обича. „Оказа се, че от 13 години в модния бизнес са ми останали само двата куфара, с които заминах за Берлин. Дълго време не можех да си простя, че оставих агенцията, и съграденото от мен започна да изчезва, но после си казах: ти имаш нов път, нов живот, върви напред и не се обвинявай. Просто върви по пътя си.”

Омъжва се в момент, когато е сама, след дълга и болезнена връзка с чужденец, когото и до днес нарича Руснака и определя като любовта на живота си. Мирко е същият тип като Руснака - мъж с размах, разглезен от богатството и властта над хората, което то дава, опасно чаровен, опасно непредсказуем.
За първия си брак Розалия все по-рядко си спомня, била е едва 24-годишна, а съпругът й Евтим Василев - 14 години по-възрастен, управител на един от големите хотели в Боровец. Оженили се буквално за три дни. „Предложи ми брак, преди дори да ме е целунал.” Когато отбелязвам, че и двата брака са много импулсивни, тя се съгласява.  „Но не смятам, че импулсивните решения и лекомислието са едно и също. Не смятам, че е грешка да решаваш бързо. Браковете ми се разпаднаха, защото един брак има нужда от саможертва, от време, от внимание. И от свобода. Ако ги няма тези неща, не се получава.”

Кога разбра, че тези неща ги няма в твоя брак?

Когато се омъжих за Мирко, исках просто да си почина от бясното напрежение в София, исках някой да се грижи за мен, защото до този момент работех усилено и се грижех и за себе си, и за куп още хора. И за първи път разбрах какво е изцяло да разчиташ на мъж. Това обаче не ме направи щастлива. Ние много бързо разбрахме, че сме различни. НО АЗ РАЗБРАХ И ОЩЕ НЕЩО - че той е моето огледало. И в него аз виждам част от себе си, която никога не съм искала да видя. В партньора обикновено ни дразни онова, което ние самите притежаваме, но не желаем да видим и признаем. Аз не харесвах в Мирко прекаления му материализъм, агресията в определени случаи, невъзможността да изпитва радост от простите неща, навика му да манипулира другите. Докато в един момент осъзнах, че всъщност не харесвам тези неща в себе си, макар и да не ги притежавам в същата степен. Това откритие ми помогна да погледна с други очи на мъжа ми и да му простя, а най-вече да разбера каква искам да бъда самата аз. Така че всъщност той ми помогна да избера моя духовен път. Прегърнах го и го напуснах.

Работа с вътрешното дете

Знам толкова много неща за Рози, разказахме една на друга целия си живот през топлите балийски нощи, но винаги има нещо в нея, което ми убягва. Винаги на въпроса защо и как тя има много отговори. Сложни отговори. Наистина, Розалия е с много лица, много жени живеят в нея, сложно е да я разбереш. И ако се опитвам да стигна до по-дълбоките пластове на нейната душа, трябва да я върна далеч в миналото й, в живописния квартал на Пловдив Кючук Париж, където се е родила, в детството й…
Изисква се определено голяма доза смелост, за да практикуваш това връщане в миналото, както го прави Розалия посредством ребъртинга или практиката „работа с вътрешното дете”. Във всеки случай могат да те наранят неочаквани открития за самата теб и за близките ти хора. Понякога човек изтласква тези неща в ъгълчетата на подсъзнанието и не иска никога да се връща към тях.

…Баща й и майка й се разделят малко след раждането, а майката е известна тенисистка и на 18 години не й е до гледане на бебе. Баба и дядо обгръщат с любов малката Розалия, която расте тихо и затворено дете и все гледа да се скрие някъде и да чете или рисува (ето откъде идва може би талантът й да прави бижута). „Бях странно дете, избягвах хората. Това дете общува с духове, казваше баба ми. На 11 години започнах да гледам на карти.”
На 15 години започва работа като модел и е горда, че изкарва сама пари. На 17 прави заедно с момичетата манекенки неформален „синдикат, който да защитава правата им и да им осигурява работа без посредници”. Като най-внушаваща доверие Рози става неформален лидер и основава агенция „Елеганс”. Годината е 91-а. Скоро агенцията поема всичките ревюта в Пловдив, на Пловдивския панаир, Парадите на модата. Най-голямата гордост на Рози е модното шоу, посветено на 110 години от рождението на Коко Шанел, което събира на открито в центъра на Пловдив 10 000 души!

През 95-а получава предложение да обедини агенцията си със софийската „Ъндърграунд” и заминава за София. Намира си квартира и започва отначало, а е само на 21 години. Вече е студентка в Свищов, следва управление на бизнеса. Наема квартира и се залавя здраво за работа. По 20 часа на ден е на крак. Когато заминава в Германия с мъжа си и трябва да подготви CV-то си за един световен конкурс, тя с удивление разбира, че е правила повече от 1000 модни събития. Само в Пловдив по време на панаира е имала по 30-40 ревюта на ден, правила е Форумите на модата, Супермодел на България, модни спектакли в Античния театър в Пловдив, в Софияленд, била е жури на световни конкурси. През 2000 г. купува агенцията, тогава е само на 26.

Розалия има способност да забравя лошото или пък не иска да говори за него, но затова нека аз да го припомня:  това беше времето, когато сред хаоса на нашия живот, в който се опитвахме да заменим комунизма с нещо друго, изплуваха мутрите и сложиха ръка на апетитния бизнес във всички сфери. Модният бизнес беше едно от най-престижните парчета от баницата. Розалия се е сблъсквала с много мъже от тази порода, с много момичета, които са готови на всичко, за да останат в София. Смята обаче, че късметът и хората, които са притежавали агенцията, са я закриляли. „Закриляше ме и неистовото ми желание да работя, налудничавият ми идеализъм, който сякаш обезкуражаваше конкурентите ми. Всичко, което исках да правя, беше модното шоу. Това е моя страст и до днес.”

В детството й и в онези години на борба за утвърждаване са скрити все още много истини, за които Рози едва сега си дава сметка. Желанието да намери мъж, който да замести баща й. Желанието да бъде закриляна. Невъзможността да разкрие смело и със замах чувствата си, за да не бъде наранена.  Начинът, по който заменя понякога реалностите с една красива фантазия. Очакването. Наивната вяра, че ако бъдеш добър и се представяш блестящо, ще бъдеш оценен. Да, в нея живеят много жени - смелата и плахата едновременно, прелъстителната и отнесенодуховната, прагматичната и тотално непрагматичната Розалия.

За какво най-много съжаляваш, Рози?

Не съжалявам за нищо в моя живот. Дори за това, че често започвам от нулата. Научих се да бъда изключително организирана, отговорна и дисциплинирана. Научих се да управлявам хора. Научих се да се боря за всяко нещо. Тези качества аз използвам и сега, но те са канализирани в друга посока. Така че всичко това е било полезно за мен. Затова не съжалявам за нищо - нито за тежката работа, нито за браковете си, нито за живота в България.

Не ти ли липсва сега мъжка любов и закрила, мъжка енергия?

Ако трябва да съм искрена, в този момент не ми липсва нищо. Имам нужда да се събера. Сърцето също се пренасища, уморява, има нужда от покой. Искам съвсем сериозно да ти кажа, че имаше момент, когато си мислех да живея като монахиня. Да се занимавам само със спиритуални неща. Но връщането в Европа ме отрезви. Накара ме да разбера, че аз съм жена, която обича женската си същност. Вярвам, че ако Бог ми е отредил да имам семейство, ще го създам, когато съм готова.  Аз съм в период на живота си, когато смятам, че с човека до мен трябва да споделяме еднакви ценности и да си помагаме взаимно в духовното израстване. Връзката с един мъж не е само моментът на прелъстяване и период на горещи емоции, това е нещо, свързано с нашия духовен път.

Задължително ли е, ако създадеш семейство, да живеете в Бали? 

О, не, разбира се. Не зная как ще се чувствам дори утре. Но с любов можеш да живееш навсякъде по света.

Изгубеният рай

Къде е изгубеният рай всъщност?

Предполагам, че там, където най-често срещаната дума е любов (на балийски – чинта, една от най-употребяваните думи). Там, където човек е намерил една изгубена част от самия себе си. Там, където е щастлив. Какво е за теб щастието, Рози? Да бъда на вибрациите на любовта, отговори ми тя без колебание. Мисля, че Розалия е щастлива, въпреки че й предстои да открие още няколко важни части от себе си - своята половинка, своето дете, своя начин да се справи с кошмарите от миналото и своя начин да прощава докрай. Важното е, че сега е открила своето място и своето призвание, а това хич не е малко. Скоро в София ще видим в кокетно магазинче на ул. „Леге” бижутата, които тя прави в Бали. И така Рози ще намери още едно парченце от себе си - причина да си идва по-често тук, в родината си. „Смятам, че човек, който не може да обикне родното си място и да го разбере, няма никога да се докосне до същността и личността си. Преди бях огорчена и си казвах: едва ли някога ще се върна в България. Сега знам, че това е моето родно място, обичам го и го разбирам.”