Кой момент от работата по проекта Poly остави най-ярка следа у теб?

Вероятно моментът, в който бях на малка лодка с рибари в залива на Манила и наблюдавах изгрева, а в далечината се виждаше силуетът на метрополиса. Този огромен мегаполис, чийто пулс сякаш долавяш дори когато си в открито море – една създадена от човека джунгла, простираща се по хоризонта.

Има ли място за оптимизъм в този проект?

Хората, които снимам – надявам се.

Като документален фотограф какво мислиш за изкуствения интелект?

Мисля, че голяма част от фотографската работа ще изчезне заради изкуствения интелект, но не се страхувам от него в моята сфера – поне засега.

Съпругата ти е българка. Къде се запознахте и беше ли любов от пръв поглед?

Да, мисля, че да! Запознахме се на парти в Прага и след това останахме само ние двамата – последвани от кучета, две малки дъщерички и още кучета...

Тя ли е първият човек, който вижда снимките ти? 

Категорично!

Изпращаш ли ѝ кадри отдалеч, още докато снимаш по някой проект?

Ако смятам, че съм направил нещо наистина добро – да. Но когато снимаш всеки ден от зори до здрач, обикновено следва поне още един час обработка късно вечер. Затова понякога, като се обаждам от някоя хотелска стая по света, просто искам да чуя как са децата и как е минал денят им. 

Как си почиваш от фотографията?

Като прекарвам време у дома със семейството си, готвя нещо вкусно или съм сред природата с кучетата си.

Каква е следващата история, която ще разкажеш?

Ще продължа да разказвам истории за околната среда и най-вече за човешкия аспект, свързан с нея.