Ледът е там. Само че вече е различен. Местните ни разказват и за него – за различните му лица. За белия лед, образуван от сняг, натрупван слой след слой. И за онзи прозрачен, почти кристален лед, който местните наричат black ice. Не е черен. Почти обратното – толкова е прозрачен, че във водата може да стане трудно различим. Когато снегът се топи, водата прониква в него, а при повторното замръзване въздухът постепенно се изтласква и ледът става все по-плътен и прозрачен.

Гледам го и си мисля за диамант. Толкова е красив, че за миг ми се приисква да запазя едно късче за себе си. Не заради самия лед, а заради желанието да отнеса частица от тази красота със себе си – нещо, което да ми напомня за мястото, когато вече съм далеч от него. После разбирам, че този диамант може да бъде опасен. И започвам да слушам. 

Ледът пука. Понякога звукът е фин – като стъкло, което се напуква някъде дълбоко. Въздухът, затворен между слоевете лед, се освобождава и звукът идва от всички посоки. А после може да стане съвсем различно. Грохот. Тогава вече не слушам леда. Той отеква в мен.

До глетчера Eqi пътуваме около три часа и половина с лодка. Ледникът се намира приблизително на 80 километра от Илулисат. Постепенно градът изчезва зад нас. Цветните къщи остават далеч, кучешкият лай заглъхва, а пред нас се разгръща свят от вода, планини и лед. Колкото по-напредваме, толкова по-малко се усеща човешко присъствие. Хората на лодката постепенно замлъкват. Разговорите спират. Всеки остава със себе си и с природата. Ледът постепенно завладява хоризонта.

И някъде напред се появява Eqi. Лодката остава на безопасно разстояние от ледниковия фронт. И тогава разбирам защо. Eqi не е статична гледка. Ледникът се движи, отцепва се и променя водата около себе си. Стоя и наблюдавам. Толкова е тихо и спокойно, че чувам собствения си дъх.

После идва звукът. Дълбок тътен, който прераства в грохот, почти като топовен салют. И изведнъж огромно парче лед се откъртва. За миг всичко застива. После водата се надига. Вълната идва към нас и тогава си спомням за табелите, които видях по пътеките: „Внимание. Цунами. Опасност за живота“. Тогава почти се усмихнах. Невярващо. Цунами тук, сред ледовете? В този свят, който изглежда едновременно безкраен и застинал. Сега надписът вече не ми изглеждаше толкова невероятен.