След 18 години брак всички жени ставаме Скорпиони, пише Здрава Каменова в краткия си роман „Любов в насрещното“, създаден по едноименната ѝ пиеса. Премиерата беше навръх рождения ѝ ден на 26 юни, така че тя е изначален Рак.

Обици с два големи розово-червени омара, очевидно сварени, се полюшват от ушите ѝ на срещата ни в кафене в столичен мол. По-късно ще прочета, че омарите са висши раци. Може би с развито чувство за хумор – като самата Здрава. Косата ѝ, в крак, е розово-червена и най-важното – дълга. А за какво служат дългите коси? Първо, развяваш ги и ставаш принцеса, което кара хора да се влюбват в теб. Второ, ако в работата ти не върви, ги използваш като Мюнхаузен да се издърпаш с тях от дупката и колкото по-дълги са, толкова по-нависоко ще се изкачиш. Здрава Каменова има дълга коса и знае как да я използва в битката между половете. Да не би да мислите, че войната е свършила? Не бъдете наивни, сраженията продължават и това добре личи от сюжета на „Любов в насрещното“. Жена не може да понася мъжа си, но пък си има приятелки. А за какво са приятелките, ако не да ти кажат някои истини. Особено когато мислят, че не ги чуваш.

В романа ви става дума за отношението мъже-жени. А те започват с първия мъж в живота на всяка жена, бащата, който трябва да ви изгради самочувствие и да ви даде базисните оръжия за предстоящите схватки. Какво получихте вие от баща си?

Баща ми е абсолютен вълшебник. Участвал е в създаването на космическата българо-съветска ракета по проекта „Интеркосмос“. Инженер. Работил е в БАН, но като артистичен човек не се е вписвал много в правилата. Рязко напуска и става майстор на бижута от кост, после и от сребро. И до ден днешен се занимава с това. Моят татко… той е голям кавалер, с хубаво чувство за хумор. Когато го питат с кое бижу се гордее най-много, казва – с дъщеря ми. Присъства на всички важни за мен събития, вълнува се, притеснява се повече от мен самата. Не говори излишно, но много помага, добър дядо е. Ето сега с малката. (Кима към дъщеря си, 13-годишната Ивайла, която се е присъединила към нас. Двете после ще търсят в мола подарък за рождения ден за бившия съпруг на Здрава и биологичен баща на Ивайла.)

Казвате – малката. Знам, че имате син абитуриент.

Да, и новият ми съпруг има две деца от предишен брак, които съм припознала като общи. Така сме с три момчета и едно момиченце.

Как минаха изпитите на Ивайла след 7. клас?

Да не говорим за лошите работи. (Смее се.) На българския отиде с лекота. Расла е сред хора, които непрекъснато обсъждат книги, текстове. Лесно ѝ е да пише. За математиката ѝ казах: мамо, ти си дете на двама артисти, вторият ти баща е сценарист, няма как да си добра по математика. Ходи изкарай тройка, бе, мамо, няма страшно. После проверихме, че може и двойка, за нея тези матури са само проверка на знанията. Но се получи обратният ефект. Тя реши, че не може да се излага… 

Ако се върнем към мъжете, вече след етапа баща?

Там е разнообразие. Смешното при мен е, че бях много затворена. До 21 години не бях канена на среща. Бях с къса коса и тогава баща ми каза – трябва да я пуснеш тази коса, мъжете обичат принцеси.

Сега разбирам защо вече почти няма момичета с къси коси...

И аз взех, че го послушах. Баща ми се оказа прав. В мига, в който развях косите, доста хора се оказаха влюбени в мен. Във всичките ми връзки, а те не са много, защото не съм човек, който лесно допуска до себе си, винаги е имало смисъл и уважение. Такива връзки изграждат. Не е било ей така случайно, да опитаме. Не може безразборно да се раздаваме в любовта.

Смях се на описанието, което майката на героинята в романа ви прави на една от нейните връзки. „Последният беше вегетарианец, планинар и след връзката си с нея отиде в манастир.“

Тук пак има препратка към моя история. Харесвам хората, които обичат планината. По едно време и аз се опитвах да огранича месото, защото много обичам животните. След бременностите това приключи. Но си представям, че по-възрастните жени се ужасяват от вегетарианци и планинари.

Имали ли сте проблеми с това, че някой се е разпознал в пиесите ви?  

Често питат – това да не би да съм аз, казвам – не. (Смее се.) Аз не соча с пръст, никога не описвам мотамо. Като че ли има негласно споразумение между мен и приятелите ми. Понякога и предупреждавам – край, това ще го използвам.

Забавлява ме едно клише, което се налага в телевизионни формати напоследък. Да се обърнеш към по-младата версия на себе си със съвет. Какво бихте казали вие на 20-годишното си аз? И има ли нужда да казваме нещо на това клето 20-годишно аз?

Ха-ха, по-хубаво е да не знае. Ако му бях казала, че ще постигне много повече, отколкото се е осмелявало да мечтае, дали щеше да му е полезно, дали нямаше да се отпусне. Аз успях да превърна всички откази, не-та и трудности, всички негативи, които ми се поднесоха в професията, в особен капитал.

Какви негативи?

Не вярвах, че ще ме приемат в НАТФИЗ, но ме приеха „Актьорско майсторство за куклен театър“ в класа на проф. Румен Рачев. Исках да бъда куклена актриса, не съм кандидатствала друго. Това образование дава чувство за хумор и поглед отстрани, самоирония. Но след това бързо разбрах, че не искам да играя в детски градини, че не ми стига. В детската градина темите са малко и трябва да се поднесат на достъпен език. Задуши ме, исках да говоря по повече теми. И това да си по-пухкавичка, по-ниска... пък и характерът ми е такъв, че не можех да съм на точното място, да казвам точните думи, да ухажвам, да вляза в точната среда, в гилдията, да се харесвам. По правилата на цялата ни индустрия уравнението не излизаше, не трябваше да се случи, което се случи. Нещата потръгнаха, когато започнах открито да се шегувам с това, което съм, да пиша сама текстовете си и да си ги поставям.