В свят, в който алгоритмите определят какво ще видим и какво ще забравим, Ани Пунчева успява да „преведе“ културата на езика на новото поколение. Нейната платформа Za izkustvoto започва като лична мисия – разходки из галерии, разкази за художници и малки визуални истории. Но начинът, по който Ани говори за изкуство, е различен.

Завършила журналистика в University of Westminster, тя избира да се върне в България. При нея дистанцията и академичният тон липсват. Естествената ѝ презентация на изкуството е изпълнена с любопитство и убеждението, че културата принадлежи на всички. И така класическите български художници започват да се появяват в Instagram feed-овете на Gen Z. Имената на Владимир Димитров-Майстора и Иван Мърквичка започват да звучат почти като pop culture препратки. Днес Ани е не просто културен инфлуенсър, а медиатор между поколенията, който вярва, че изкуството трябва да се преживява, а не само да се гледа в рамка. А в личния ѝ свят има още един ритъм – този на музиката. Заедно със съпруга си, рапъра Боро Първи, са определяни като една от най-интересните артистични двойки у нас. Наскоро в живота им се появи и нова роля – тази на родители. И може би именно тя дава още по-дълбок смисъл на въпроса, който стои зад всичко, което Ани прави – каква култура ще оставим на следващото поколение.

Завършила си журналистика в University of Westminster, но си избрала да се върнеш в България. Какво те накара да вземеш това решение?

Оказва се, че камъкът наистина си тежи на мястото. Аз съм по-деликатен и понякога тревожен човек и суматохата на Лондон ме караше да се чувствам зле. В един момент осъзнах, че не мога да си представя живота си в среда, която ме изтощава. Другата причина е много по-лична – любовта. Тя е движеща сила за много хора и аз не съм изключение. Със съпруга ми (тогава още гаджета) прекарахме три години в едно вечно наваксване на разстояния – с часове разговори, с посрещания и изпращания по летищата и броене на оставащи дни. Така че изборът беше логичен. 

Кога си каза: „Ще говоря за изкуство по нов начин“?

Още през първата ми година в Лондон. Тогава нямах приятели, не познавах почти никого и честно казано, не можех да си позволя да излизам много по заведения или магазини. Така че започнах да прекарвам времето си главно в музеи и галерии – и това се оказа едно от най-ценните неща, които ми се случиха там. Винаги съм имала интерес към изобразителното изкуство, но в Лондон забелязах нещо, което дотогава не бях осъзнавала напълно – начина, по който изкуството се представя. Имаше го по билбордове, в метрото, в университета, в социалните мрежи. Това много силно ме впечатли, защото за първи път видях изкуството като нещо, което може да бъде и достъпно, и желано, без това да отнема от стойността му.

Зададох си въпроса: защо не е така и у нас? Нима нямаме достатъчно добри художници, галерии, сцена? Осъзнах, че проблемът не е в самото изкуство, а в начина, по който говорим за него.

Разкажи ни за първата твоя незабравима среща с изкуството на някой артист?     

Не знам дали е първата, но със сигурност е незабравима срещата ми с Франсис Бейкън. Помня как видях негови картини в Tate Britain и това даде старта на една обсесия. Исках да знам кой е този човек, какво му се е случило и кое го кара да рисува така. Аз съм любознателна по природа и това сякаш сложи началото на моя път в изкуството, който реших, че си заслужава да споделя и с други. 

Как се роди платформата Za izkustvoto?

Беше ми омръзнало да се връщам в България и да се оказвам почти сама в галерия или музей. В един момент започваш да се питаш как е възможно да има толкова много стойност на едно място и толкова малко хора около нея. Паралелно с това вече бях започнала да „облъчвам“ всички около мен с историите, които откривах в изкуството. Водех приятели в Националната галерия, като предварително си избирах картини и си подготвях какво да им разкажа. В един момент просто си дадох сметка, че това може да съществува и онлайн. Липсваше ми такъв тип съдържание. Исках да го има, да идва от мен и чрез него да срещна съмишленици.