Защо пустинята и океанът са важни за теб?

Защото се свързвам с безвремието и вечността. В Малибу живеех в апартамент с гледка към океана и това също ме свързваше с най-ранното ми детство. Този голям необятен хоризонт пред мен. Преоткрих тази връзка. А през зимата по време на ваканцията отивах за две седмици в пустинята, за да правя снимки, автопортрети. Правех си пътешествия сама за по две седмици. Обикнах пустинята. В нея усещането за безграничност е още по-силно. Чувствах се толкова пълна. Исках да купя земя в района, но не открих. След това хазайката ми продаде къщата, в която бях под наем, и животът ме доведе тук – в пустинята. 

Казваш — „безвремие и вечност“. Участваш във филма на българския режисьор Деян Парушев. Как се случи това?

Струва ми се, че беше гледал мои интервюта и ме намери чрез социалните мрежи. Снимахме пет дни. Работихме много хубаво, тъй като аз също съм фотограф и познавам светлината, познавам мястото, сама си правя дрехите. Беше наистина чудесно преживяване!

А какво те прави щастлива?

Простичките неща, красотата, мястото, където живея – може би си видяла в моя Instagram колко красив е този район. Природата ме прави щастлива. Птицата ми, която идва всеки ден да проси храна, а сега и по няколко пъти дневно, защото има малки. Обичам да пътувам. Така откривам непознати пространства в самата мен. Мога да се чувствам чудесно навсякъде. Винаги съм мечтаела да пътувам. И пътувам от дете. Работата ми на модел ме отведе на невероятни места. А сега, когато реша, че искам да посетя определено място, се свързвам с местни хора в социалните мрежи и те ми помагат, ставаме приятели. Бях в Сокотра в Йемен, в Дубай. Тази година ме поканиха в Казахстан за рождения ми ден. Получих самолетния билет и посрещането като подарък. Бях и в Непал заради моята колекция от шалове. А в Саудитска Арабия ме покани една от последователките ми. Всичко се случва естествено. Навсякъде по света има прекрасни хора.

Как се случи така, че стана модел на 30 години?

Живеех в парижко предградие. Моя приятелка имаше малък бутик. И един ден ми каза: „Един от доставчиците на магазина има нужда от модел. Можеш ли да позираш за него?“. Казах: „Да“. Не беше лесно. Не бях работила извън дома си. Гледах си децата вкъщи. Правех интериорен дизайн за приятели, шиех дрехи, плетях пуловери за клиенти, които познавах чрез съпруга ми. Хванах метрото до Порт де Версай, в Южен Париж, за да участвам в ревютата на Седмицата на модата. Оказа се, че се справям. Първият ми клиент се опита да ме измами с парите. Реших, че следващия път ще работя с добри хора. На следващата година отидох отново до Порт де Версай. Там забелязах едно място, където модели се бяха събрали и чакаха. Оказа се, че чакат клиенти, които да ги наемат. На по-следващата година бях там, хубаво облечена в мои собствени дрехи. Една жена ме попита: „Вие модел ли сте, или търсите модел?“. Отговорих: „Модел съм“. „А бихте ли искали да работите с мен?“. „Защо не?!“ Условията й бяха три пъти по-добро заплащане от първата ми работа.