Влюбваш се в перкусиите като много малка, на плажа на Кара дере, когато виждаш седналите в кръг музиканти с тарамбуки. Завладява те свободата на извличане на музика. Сега изпълняваш нотирани концерти. Доколко има импровизация в тях? 

Деветдесет и пет процента е написано. Но има част в концерта, в която композиторът остава възможност за импровизации. Едно соло на тарамбука или барабани, този буен ритмичен поток, който те понася, трудно може да се напише. И затова доста композитори намират малкия момент, в който да дадат свобода. Това отворено свирене е част от нашите древни инструменти и аз винаги го включвам в изпълненията си. Останалото е плод на прецизно и бавно разучаване. Поне месец-два ми трябват, докато всеки тон от един концерт влезе в тялото ми, в клетките ми и ми стане втора природа. 

Помниш ли момента, когато реши, че това ще е професионалният ти път? 

Знаех какво значи да го избера за професия – това е да си отдаден на изкуството всяка минута, 24 часа от деня, всеки ден. Няма ваканция, няма събота и неделя. Но правя това, което обичам. На 13 години ме взеха в Националния младежки оркестър на Германия. Тогава се усетих най-спокойна и най-свързана със себе си и с хората около мен. Като се върнах от едно турне с този оркестър, взех решението. На 14 години го казах на майка ми. Самата тя, класически музикант, си представяше, че ще работя в банка, явно е искала да имам по-спокоен живот. Но аз бях категорична. Първо родителите ми изобщо не го приеха сериозно. После заедно с мен те също откриха този страхотен свят на перкусиите и винаги са ме подкрепяли. 

Двайсет и пет години ви делят като възраст с Васко. По-какво си приличате и по какво се различавате? 

Приличаме си по това, че музиката е на първо мяс-то в живота ни, обожаваме да се занимаваме с нея и да приобщаваме хората към щастието, което тя ни дава. А се различаваме, защото сме различни генерации. Той е израснал с едни приоритети, аз – с други. За мен е много важно примерно да рециклираме, да пазим природата. Но имаме много хубави разговори, защото в тях се срещат различните ни перспективи. Мисля, че най-голямата опасност в момента са недоразуменията от желанието за налагане на мнение. Трябва повече да се изслушваме и да се опитваме да се разберем. А виждам, че губим тази способност. Затова и музиката е толкова важна, тя е език, който ни свързва. 

Това, че овладяваш 30-ина инструмента на сцената, помага ли ти в живота – прави ли те по-флуидна, по-способна да овладяваш себе си и ситуацията? 

Изключително много, затова апелирам всички, които имат деца, да се погрижат те да се занимават с някакъв инструмент, независимо колко са музикални. Днес заради изкуствения интелект всичко се променя много бързо. И най-важното качество става да се адаптираме още по-бързо. Преди примерно това да си учител или лекар ти даваше идентичност на целия живот. Сега се налага да станем доста по-гъвкави. Многото инструменти ме учат да се справям точно с това. Да се свързвам със себе си и с емоциите си, като в същото време се дисциплинирам и така постигам огромна свобода.