Те не следват готови рецепти. Общото помежду им не е жанрът, а стремежът да вървят по свой път. Лиза Моргенщерн и Аяна Уитър-Джонсън са сред най-интересните имена на съвременната европейска музикална сцена.

Лиза Моргенщерн израства между българската и германската култура в семейство на оркестрови музиканти. След години, посветени на класическото пиано и балета, тя поема в съвсем различна посока – към аналоговите синтезатори и електрониката. Днес музиката ѝ звучи както на сцената на Елбфилхармонията в Хамбург, така и в отличения с международната награда „Еми“ сериал на Netflix „Императрицата“.

Аяна Уитър-Джонсън също трудно се побира в определения. Виолончелистка, певица и композитор с ямайски корени, тя преминава свободно между джаз, соул, класическа музика и импровизация. Композира за Лондонския симфоничен оркестър и е работила с артисти като Андреа Бочели и Питър Гейбриъл, но най-силно впечатление оставя с начина, по който превръща всяко свое изпълнение в личен разказ.

Малко преди срещата им с българската публика на RADAR Festival Beyond Music във Варна разговаряме с тях за изборите, които са ги оформили, за свободата и за моментите, които променят живота завинаги.

Израснали сте между различни култури. Кое е най-ценното, което ви даде тази среща на различни светове, и как ви оформи като жена и музикант?

Аяна: Родена съм и израснала в Лондон, а корените ми са ямайски. Още от дете живеех сред различни култури – както у дома, така и извън него. Едва с времето осъзнах колко ценен опит е било това. Той е развил у мен естествено любопитство и ме е научил с лекота да се адаптирам към различни среди – и като музикант, и като човек. Мисля, че именно затова се чувствам естествено между различните музикални стилове.

Лиза: Родена съм в Германия, но израснах с майка ми, която е българка. Голяма част от детството ми премина в България – най-вече в София и по Черноморието. Първо се научих да чета и пиша на български. Като дете често имах усещането, че съм малко по-различна от децата около мен. В Германия ме възприемаха като много амбициозна и дисциплинирана. Строгостта на майка ми означаваше високи изисквания. Животът между две култури ме научи да мисля по-гъвкаво и като музикант – между класиката и попа няма толкова голяма разлика. Именно по средата се чувствам най-добре.

Имало ли е момент в живота ви, след който нищо вече не е било същото?

Аяна: Когато бях на осемнадесет, бях приета да уча френски и испански в университета Кеймбридж с идеята един ден да се занимавам с преподаване и превод. Но не постигнах необходимите резултати на изпитите. Имах чувството, че земята се разтваря под краката ми. В същия ден припаднах в училище. Трябваше да преосмисля всичко, което си представях за бъдещето. Днес виждам, че това, което тогава приемах за най-големия си провал, всъщност ме отведе към музиката и оттогава не съм се съмнявала, че това е моят път.

Лиза: Когато през 2019 г. за първи път ми предложиха да пиша музика за оркестър – и то за Мюнхенския радиооркестър – бях самоука и не бях сигурна дали наистина ще се справя. За моя радост, проектът се оказа успешен и ми даде увереност да продължа. Оттогава артистичната и професионалната ми кариера навлезе в съвсем нов етап.

Отстрани успехът често се измерва с награди, големи сцени и аплодисменти. Как изглежда той отвътре?

Аяна: Разбира се, хубаво е трудът ти да бъде оценен и съм благодарна за всяко признание. Но всичко това е преходно. Отвътре успехът е много по-тих, отколкото си представяме. За мен той е да се събудиш сутрин с желание да вършиш работата си. Да живееш според собствените си ценности, дори когато никой не те наблюдава. Понякога успехът се крие в съобщение от непознат човек, който ти пише, че някоя твоя песен му е помогнала да премине през труден период. Понякога е и дисциплината да продължаваш да създаваш, без постоянно да търсиш външно одобрение. Успехът е усещането за вътрешна хармония.

Лиза: Аплодисментите, големите сцени и наградите са резултат от труда ми и означават много за мен. Занимавам се с това вече около 15 години, но едва през последните пет мога да кажа, че наистина се издържам с музиката си и изпитвам истинско удовлетворение от това, което правя. Което често означава да излизам извън собствените си граници, непрекъснато да се уча и да се развивам. Дългият път си струваше и ми даде увереност, че мога да продължа. 

Какво ви костваше правото да творите по свои правила?

Аяна: Може би най-голямата цена беше да се разделя с усещането за сигурност. Често избирах по-дългия и по-трудния път вместо по-лесния и предвидимия. Имало е моменти, в които да останеш верен на себе си означава да се откажеш от чуждите очаквания. Научих, че всеки компромис с артистичния ти глас те отдалечава поне малко от самия теб. Трябваше да приема, че не всеки ще разбира тези избори. Да казваш „не“, да разочароваш хора, да изпускаш възможности и да живееш с усещането, че изпускаш нещо важно – това никак не беше лесно. Но не бих заменила тази творческа свобода за нищо на света.

Лиза: Най-голямото предизвикателство за мен беше да запазя собствения си почерк, докато работя в света на филмовата музика, който през последните години до голяма степен определя живота ми. Вместо да променям стила си, трябваше да се науча как естествено да го вписвам в различните проекти. Никога не съм възприемала това като смелост – за мен е нещо естествено и неизбежно.