В рубриката Modern Love публикуваме малките любовни истории от български писатели, написани специално за EVA. Историите са придружени от илюстрация на един от най-талантливите, разпознаваеми и обичани художници в тази сфера – Капка Кънева. 

Четем малката любовна история на Николай Терзийски. Авторската колонка, която изговаря различни страни на трептящата вселена „Любов през 21. век“, води Елена Сергова

За Николай Терзийски книга и любов е едно и също. Завършил журналистика и с магистърска степен от Философския факултет на СУ, още с първия си роман „Отлъчване“ печели голямата награда от конкурса за дебютна литература „Южна пролет” в категория „Проза”. „Хроники на неведомото“ е номинирана за „Роман на годината 2020“, приз на НДФ „13 века България“. „Звезди под клепачите“ получава Националната награда „Христо Г. Данов“. „Родиния“ (2025) е най-новата му книга. „Тя е една красива шизофрения, наречена емпатия – да преживееш другия човек и да го разкажеш през себе си. А не е ли това магията на литературата“, казва авторът. Обича да се среща с читателите и да разговарят за литература, за любов, за смислените неща, които искаме да ни се случат в този свят. Гласът на новата романтика. 

Николай, коя е най-красивата любовна история? 
Всяка една любовна история е най-красивата. Особено когато човек я изживява – нима е възможно да има друга по-красива?

По-трудна ли е любовта днес?
Любовта днес е едновременно най-простото и най-сложното нещо. Впрочем това важи и за вчера, и за утре.

21. век създаде понятието полиамория. Симптом за какво е то? 
Може би за желанието ни да класифицираме всичко и да го опаковаме, като му закачим етикет, съдържание и ръководство за употреба.

Ако трябва с една дума да назовеш „модерната любов“, коя би била думата?
Турбулентност.

ЕДНОВРЕМЕННОСТ

Някои биха го нарекли просто съвпадение. Други – щастлива (или нещастна) случайност. Трети биха поспорили: дали подобни истории са доказателство за съществуването на Бог, или сигурен признак за липсата му.
Случи се в претъпкан градски автобус, който лазеше по стара улица, надупчена като швейцарско сирене. Шумът от двигателя поглъщаше думи и въздишки, а хората, протегнали ръце към дръжките, се клатеха и блъскаха, обесени на собствените си длани.

Момичето имаше коса с цвят на зимна нощ в планината. Светлокафяви очи, които сигурно щяха да му напомнят на любимия течен шоколад от детството. Ако ги беше погледнал. Но не. Той зяпаше в телефона си. И слушаше музика. Със затапени уши.

Момчето беше с черни слушалки и късо подстригана кестенява коса, имаше очи с цвета на морето, когато тя го беше видяла за първи път. Но тя не разбра. Защото и тя гледаше в телефона си. Снимки. Видеа. Коментари. Лайкове. Ушите ѝ – също защитени от околния свят. Бели слушалки.
Точно тогава се случи.

Двама старци, настанени удобно на седалките, намръщено обсъждаха цените на тока и други актуални въпроси, когато шофьорът внезапно удари спирачка. Ха! Помниш ли? Каза го дядото. Бабата помнеше. Онзи автобус. Спирачката. Неговото подсвиркване. Как се погледнаха. За първи път. Колко години оттогава?
Случи се и днес. В този претъпкан автобус. Момчето и момичето изслушаха една и съща песен. Едновременно. От началото. До края.

Всеки я изслуша сам, макар че го направиха заедно. Всеки в себе си. Със своите слушалки.
Песента ли? Нищо кой знае какво. Една от онези песни, които разказват за несбъдната любов.
Момчето трябваше да слезе три спирки преди момичето. Тръгна, докато продължаваше да зяпа телефона. Към вратата, пред която беше тя.

Някои биха го нарекли просто съвпадение.