Vogue вълната отнесе удоволствието Прада, от Краси Генова

Продължението на „Дяволът носи Прада“ се появи с цифрата 2. Това подсказва или невъзможността на сценаристката да потърси друго заглавие-магнит, което да извади филма от традиционния капан на поредното продължение с цифра, или мързеливо спускане по склона на успешния първи филм. Каквато и да е била целта на Алин Брош Маккена, филмът 
ми доскуча още в първия половин час. 

Разливането на искрящото шампанско, както го нарече на церемонията „Златен глобус“ Мерил Стрийп, затвърди предчувствието ми, че продължението ще задържи окото и интереса ми само ако е няколкоминутна Инстаграм история, а не двучасово състезание на висок ток.

Предвидими герои, истории и маркетингово позициониране. Цялата филмова продукция ми се видя много масов превод на настоящата реалност в коридорите на Vogue – превод за публиката какво се случва със списанието и индустрията, която обслужва то, при това във време, в което сякаш всички сме поканени на fast food пиршество. 

Миш-маш от събития, обрати и съшити с бели конци екранни решения, които оставят горчив послевкус, независимо в какъв тоалет са били облечени. Всъщност в един момент се отказах да следя и движението на висшата мода, тотално разочарована от евтините ходове по шахматната дъска. Питах се дали всичко това не е дежа вю на страниците на Vogue, или улавя моменти от настоящата позагубила блясъка си съдба на изданието, в чийто майски брой на корица изгряха Ана Уинтур и Мерил Стрийп – нейното екранно алтер его – главният редактор на Runway Миранда Пристли. 

Vogue отдавна не е това, което беше, и за добро или за лошо това се огледа в списанието, оглавявано от Миранда. Единствената светлинка в тунела е, че героинята на Ан Хатауей – Анди, продължава да носи в сърцето и на върха на перото си есенцията на журналистиката – истината в историите, които разказва, нищо че в един момент разбира от онлайн публикация, че е уволнена, и естествено това отваря прозорец към завръщането ѝ в екипа на Миранда. 

Само две седмици след челната среща с продължението на филма вече съм забравила голяма част от сюжетните кадрили в него. Далеч по-интересна ми е съпътстващата медийна кампания и гостуванията в хитови телевизионни предавания на голямата звезда в продукцията – Мерил Стрийп. Всъщност сега и нейната героиня е като акула, която е забравила хищната си захапка – вяла и неубедителна. На моменти в шоуто на Джими Кимъл, докато разказваше как се е стигнало до идеята да поканят Лейди Гага в продължението, Мерил Стрийп се доближаваше до Миранда от първия филм – демонично силна и опасна. А от първия филм ни делят точно 20 години. Днес и киното, и модата, и маркетингът, и очакванията на публиката са се променили толкова много, че когато споменавам някъде някога този филм, ще използвам назаем прочутата фраза от „Хари Потър“ – „онзи, чието име не трябва да споменаваме“. И ще си представя, че онзи, чието име не трябва да споменаваме, е триминутна история в Инстаграм.