Има нещо много нюйоркско в това да вземеш дрехи назаем – от приятел, от партньор – и да ги направиш свои. Точно това прави Кийтън. Нейните широки панталони и жилетки са дори не толкова проява на ексцентричност, колкото утвърждение на личната територия. Стил, който казва: „Не се обличам, за да се харесам – обличам се, за да бъда аз“.

Филмът „Ани Хол“ печели четири „Оскар“-а, включително приз за най-добра актриса за Кийтън, превръщайки я в емблема на едно ново поколение жени на екрана.

Преди и след „Ани Хол“ Кийтън демонстрира големи творчески амплитуди. През 1972 г. тя влиза в „Кръстникът“ на Франсис Форд Копола като Кей Адамс – образ, който ѝ отваря вратите към голямото кино и показва способността ѝ да бъде тиха, но носеща драматична тежест. По-късно работи с режисьори като Уорън Бийти и Нанси Майърс и играе в заглавия като „Червените“ (с номинация за „Оскар“), „Стаята на Марвин“ и „Невъзможно твой“ (също с номинация за „Оскар“).

Номинациите ѝ за академични отличия подчертават дълбочината и разнообразието на нейния репертоар.
Даян поема и режисьорски проекти – между тях документалният „Heaven“ (1987), телевизионният „Wildflower“ (1991) и игралният „Unstrung Heroes“ (1995), който получи международно внимание след представянето си в Кан. Режисьорските ѝ опити са тихи, но показват интерес към семейните истории и към малките човешки моменти, които често остават извън светлината на големите заглавия.

Извън екрана Кийтън преследва други форми на разказ: фотография, книги и реставрация. Тя е страстен почитател на архитектурното наследство и дълги години работи по реставрацията на исторически къщи в Лос Анджелис и Пасадина, събирайки антики, текстил и архитектурни фрагменти, които превръща в част от личните си проекти и книги. За нея домът е архив – място, което носи спомени, а не само интериор и вещи.

На по-късен етап от живота си Даян осиновява момиче и момче – Декстър и Дюл. Това променя начина, по който тя вижда себе си и ролите си. В интервюта и в мемоарите си, Даян говори за майчинството като смиряващо и радостно изживяване.
Наследството ѝ е трудно да се измери с награди – въпреки че има „Оскар“ и няколко номинации, сякаш най-големият ѝ принос е в начина, по който представя женската свобода на екрана: право да бъдеш сложна, смешна, срамежлива, амбициозна и напълно несъвършена. Това е урок, който ще остане и след нейното отсъствие – в шапките, в смеха, в изборите, които правим, когато се оглеждаме в огледалото.