Кристин Льоненс е известна новозеландско-белгийска писателка, авторка на 4 романа, преведени на 24 езика. Родена е в Хартфорд, Кънектикът, майка ù е италианка, баща ù – белгиец.  В ранните си години се изявява като фотомодел – позирала е за Givenchy, Paco Rabanne, Nina Ricci. През 1999 г. издава първия си роман – Primordial Soup, базиран на годините ù в английското образование. През 2017 г. Caging Skies е адаптиран за театралната сцена, а две години по-късно кинорежисьорът Тайка Уайтити го пренася на големия екран.

Филмът „Джоджо Заека“ разказва за отношенията между дете от „Хитлерова младеж“ и млада еврейка, скрита от майка му по време на Втората световна война, и носи на режисьора „Оскар“ за най-добър адаптиран сценарий. Последният засега роман на Кристин Льоненс, бестселърът „По дирите на Амбър“, е любовна история, която се развива на фона на антиядреното движение през 80-те, и е в процес на екранизация от продуцентите на „Телма и Луиз“. Кристин ще представи книгата си в България на 23 октомври в рамките на „Синелибри“. Писателката е и член на международното жури на фестивала. Кристин работи по петата си книга, живее със съпруга си и трите им деца в Париж.

Живяла си на много места по света и си генетична смес на различни култури. Как ти се е отразявало това?

Дори в собственото ми семейство имаше културни сблъсъци! Баща ми е белгиец, а майка ми е от Южна Италия. Италианският ми дядо беше музикант и много обичаше опера, просто си сядаше и си слушаше. Другият ми дядо смяташе, че това е много мързеливо. Той беше художник и все нещо правеше. Италианският ми дядо не признаваше времето за фактор, в Южна Италия не можеш да бързаш, не е живот, ако броиш всяка минута. Докато белгийският ми дядо не искаше да губи и секунда. Културните различия са важен фактор за неразбирателствата. Тези, които са живели на повече места по света, могат повече да се забавляват с тях и да ги приемат с повече лекота. Когато отидохме в Нова Зеландия например, съпругът ми работеше в агенция за имигранти и в нея имаше около 80 етноса, така че трябваше бързо да се учи, тъй като нещо напъл-
но приемливо за дадена култура за друга неочаквано може да бъде обидно.

Първата ти книга Primordial Soup е вдъхновена от образованието ти…

Да, в нея сложих много от детството си, имах интересен начин на мислене като дете – гледах възрастните и много ги съжалявах. Виждах, че децата и малките животни са толкова сладки, а след това, като пораснат, вече не е така. За мен големите ставаха скучни. В тийнейджърските ми години не исках да се случват всички промени, които ми се случваха. Тези неща влязоха в книгата и хората я намериха за много оригинална и забавна.

Как дойде историята за Caging Skies, който се превърна в „Джоджо Заека“?

От мои приятели в Париж, майката ми разказа, че нейният баща по време на Втората световна война е криел еврейско момче зад стената. Тя се е влюбила в него, докато двамата са си говорели през тази стена. Казах си, че тук има история, но не исках да е любовна история. Така стигнах до идеята за майката и сина ѝ, който да е в младежката организация на Хитлер. По този начин имах и линията на децата, които хем са си били деца, хем са били пълни с омраза. Исках да проуча всичко около тази тема. Преди това виждах Хитлер като едно огромно зло, а после си дадох сметка, че и той, и хората около него просто са извадили същността си наяве. С други думи, всичко това може да се случи във всеки един момент в човешката история, когато има страх и омраза. Някой, който е добър манипулатор, знае как да използва тези слабости и да ги пренесе и в училището при младите и неопетнени умове. По много подобен начин работят нещата и в ислямските екстремистки организации – цел са младите и невинните. В ситуация на недостиг на нещо е много лесно да манипулираш хората.

Тази важна история се превърна от книга в пиеса и във филм. Как се случи това?

Получих мейл от асистента на Тайка и като италианка си помислих, че това е женско име. (Смее се.) Съгласих се да се срещнем и в крайна сметка филмът стана точно това, което той ми описа на първата ни среща. Междувременно се оказа, че имаше желаещи да направят и пиеса. Пиесата стана много по-бързо. Тайка беше първи, но му отне повече време. Открих междувременно, че майката на Тайка всъщност го беше насочила към книгата. Той ми разказа, че всеки път, като ходил у тях, тя му напомняла, че има нещо страхотно за четене. Той, като видял колко е дебела книгата, ѝ казал: „Стига, мамо, имам си неща за четене“. Отнело ѝ няколко месеца да го накара да се съгласи да я прочете, и то само за да го остави на мира. Седнал на дивана и след 10 страници си казал: „Искам да направя този филм“. Когато бяхме на наградите „Оскар“, той се снима с мен и майка си и написа: „Това са двете жени, на които дължа своя „Оскар“. За мен беше много интересно да наблюдавам реакциите на хората към героите и в пиесата, и във филма и да виждам как се смеят на места, които съм искала да бъдат смешни. Като автор това беше невероятно усещане. Хората много често сравняват филма и книгата, но те са различни преживявания. „Джоджо Заека“ беше друг вариант на моята книга и така трябваше да стане.