Поредицата книги  „Архитектурни образи. България през втората половина на XX век“ има за цел да насочи фокуса на внимание на обществото към уникалните архитектурни примери на България. Един от основните автори на поредицата, доц. д-р арх. Мария Давчева, вярва, че тези издания могат да променят нагласите в обществото по естествен път- чрез добри примери и под ръководството на признати специалисти в областта на опазване на недвижимото културно наследство. Целият тираж на първия том, със заглавие „Контекст“, е изкупен за по-малко от половин година, но  вторият том, „Метаморфози“, излязъл от печат в края на 2023 г. също бързо набира все по-голяма популярност.

В първия том седемте автори акцентират върху двустранната връзка и формообразуваща роля между прилежаща среда и архитектурен образ с примери от Пловдив, Велико Търново, Враца и Слънчев бряг.

Във втория темата се разгръща в нейната ретроспективна цялост от появата й през развитието й до момента в четири локации: големите курортни комплекси от северно Черноморие – КК „Златни пясъци“ и КК „Албена“, Варна с нейните градски и паркови метаморфози  и Евксиноград; Бургас и Стара Загора.

Дори и да не сте специалисти и познавачи на архитектурното изкуство, книгата, досущ като машина на времето, ни пренася назад в годините, за да ни покаже онази България, която – за добро и лошо – поколението Z (днешните 20-25 годишни) никога не е виждало. Но най-важното е, че това пътуване във времето се случва през погледа, знанията, опита и професионализма на едни от най-добрите архитекти в България - без популизъм, сантименталност или неуместна носталгия.

За зрелостта в отношението към архитектурните паметници от близкото минало, за политико-идеологическата обремененост, за необходимостта от баланс разговаряме с арх. Мария Давчева, практикуващ архитект с научна кариера и отчетливо ясна гражданска и професионална позиция по много въпроси, които доскоро, пък и все още, разкъсваха и без това крайно разделеното ни общество.

Арх. Давчева, как самата вие се насочихте към архитектурата като професия? 

Заслугата е на моята прекрасна майка. По професия тя е счетоводител, но чувството й за естетика и родителската й прозорливост  по естествен път ме насочиха към вълнуващото и всепоглъщащо изкуство на архитектурата. Нито тя, нито аз знаехме точно колко ще е трудно, но интуицията ни подсказваше, че ще си струва усилията. Известен факт е, че кандидатстудентските изпити в Архитектурния факултет на Университета по архитектура, строителство и геодезия са едни от най-трудните в страната по принцип и несъизмеримо по-трудни от тези в чужбина, където приемът е с портфолио, тест за обща култура и/или мотивационно писмо.

За да те приемат архитектура в УАСГ е необходимо успешно да се издържиш три изпита по рисуване и един по математика. Самото обучение, което е шест години, също не е по-лесно, но днес смело мога да твърдя, че лично за мен цената наистина си струва. Удовлетвореността да реализираш мечти, да създаваш среда за обитаване, която реално култивира обществото, е не само въпрос на късмет и чест, но е и огромна отговорност.

Какви са вашите специални професионални интереси в областта на архитектурата?

 Дипломирах се в специалност „Градоустройство“, но повечето обекти в моята практиката са обществени и еднофамилни жилищни сгради, хотели и техните интериори. Паралелно с това се занимавам с научно- изследователска дейност вече почти двадесет и пет години. Първите шестнадесет бяха в Българска академия на науките.

Стартирах като докторант в тогавашния Център по архитектурознание, а по-късно продължих като доцент и ръководител на сектор Архитектура в Института за изследване на изкуствата до неговото закриване през 2016 г.. В периода 2013-2019 г. имах удоволствието да бъда главен редактор на сп. Архитектура, издание на Съюза на архитектите в България. Това ми предостави възможности да се запозная в детайли с българската архитектура от близкото ни минало както и да контактувам с нейните автори и съвременници. Това затвърди моята увереност във високите качества на съвременната българска архитектура и допълнително засили интереса ми към нея.

Ако зависеше от Вас, кои биха били първите три неща, които бихте променили в архитектурата на съвременна София? 

Спешно трябва да се спре безплановото презастрояването и унищожаването на локалната идентичност на града. Необходимо е да се въведат критерии, гарантиращи ансамбловост и хармония на средата. Макар от няколко години екипът от специалисти, назначени от Софийска община, да прави опит да формулира и наложи такива критерии по зони, реални резултати липсват.

Бих увеличила броя и площите, предназначени за култура, изкуство и социални контакти, както с нови пространства, така и с преосмислянето на съществуващи сгради, чийто капацитет не се използва пълноценно - например културните и младежки домове, големите зали в училищата в часовете или месеците след приключване на образователния процес и т.н.

А какво бихте съхранили на всяка цена? 

Задължително бих съхранила всички паркове и въобще зеленината, която мисля, че недооценяваме като ресурс и наличност. Бих (о)пазила сградите, съоръженията, включително и монументите с безспорни естетически качества, независимо от историческата им принадлежност. Само че, за да се случи последното, се изисква едно по-зряло общество. Вярвам обаче, че книги като поредицата „Архитектурни образи. България през втората половина на XX век“ спомага за тази зрялост. Сигурна съм, че вродена зрялост (ще) притежава поколението на нашите деца, раждащи се свободни, необременени и приемащи историята като наследство, чието богатство се крие именно в нейната пъстра палитра и цялост.

„Лечими“ ли са проблемите с естетическия вкус? Как според Вас да култивираме добър вкус именно в областта на архитектурата, дизайна, интериора и т.н. в децата и подрастващите? Каква е ролята на училището в това отношение? 

Не само, че са „лечими“ проблемите с естетическия вкус, но в момента повече от всякога е належащо да се предприемат мерки в това отношение. Българската образователна система не е съвършена, но е доста претоварена. Въпреки това смятам, че интегрирането на предмети или извънкласни дейности и форуми, свързани с опознаването на българската история и нейното наследство биха били полезни и работещи в посока издигане на  националното ни самочувствие. 

Смея да твърдя, че моето поколение пътува и познава природните и исторически забележителности на България. Затова очаквам нашите деца да познават по-добре от нас, да уважават и приемат без излишна емоционална натовареност българското движимо и недвижимо културно наследство. Разбира се, новите естетически рамки трябва  да бъдат определени от зрели, образовани и ерудирани личности. Този процес не изисква отричане или заклеймяване, което за съжаление в момента е практика, разделяща и дори поляризираща българите. Един от най-важните критерии за зрялост и осъзнатост, гарантиращи бързо развитие на едно общество е именно скоростта и степента на приемане на историята такава каквато е. А какъв по-естествен начин за приемане от това да видим архитектурата около нас през очите на специалист, който може да ни разкрие нейните непреходни, отличителни характеристики, за нейните автори, за историята на нейното създаване и метаморфозите й до момента.

Проф. д-р арх. Йорданка Кандулкова, един от рецензентите на втория том и изтъкнат специалист в областта на опазване на недвижимото културно наследство,  нарича вашата поредица книги,  „емоционално пътуване в  близкото минало и в днешния ден, но не от любопитство или за удоволствие, а пътуване с кауза – каузата на спасението“. Като кауза ли възприемате самата Вие изданието?

 Да, именно кауза. Думите на проф. Кандулкова дават най-точната референция и най-безпощадната оценка на нашия труд . Мисията да селектираме, документираме и популяризираме ключови обекти от близкото минало има за цел да насочи обществения и институционален фокус към познаване и опазване на българското архитектурно наследство не само от разглеждания период, но и по принцип.  

Книгата „Архитектурни образи. България през втората половина на XX век. Том 2: Метаморфози“ излиза в момент, в който обществената дискусия за съдбата на паметниците от комунистическото минало на България е най-разгорещена. Очаквате ли реакции, които са политически по своята същност, получихте ли такива реакции?

Нашата книгата не само не предизвика отрицателна реакция, а напротив- възприе се положително. Специалисти в областта на опазване на недвижимото културно наследство, история и теория на архитектурата ни поздравиха. Читатели, които не са архитекти, споделиха, че са изчели книгата на един дъх, както и че чрез нея сме успели да насочим вниманието им към красивото, непреходното в българската архитектура и това е променило завинаги отношението им към нея.

Има ли връзка между „политическите“ паметници от комунистическата епоха и архитектурните такива? 

Разбира се. Идеологическата преса в онзи исторически отрязък е била безпощадна, а културата и изкуствата винаги са били основен инструмент за въздействие върху обществото, така че са били строго контролирани. Това обаче не може да е причина да унищожаваме архитектурата и което и да бил вид изкуство от този период. Нашето общество вече половин век не може да преодолее политико-идеологическата си обремененост.

В „Метаморфози“ има изключително интересни текстове за архитектурата на българските морски курорти. Бихте ли обобщили в няколко изречения специално за нас най-ценното в тези курорти от гледна точка на архитектурата? 

Генезисът и метаморфозите на българските черноморски курорти е динамичен процес, който както вече споменах е оставил в наследство истински архитектурни шедьоври, някои от които са съизмерими с добрите световни примери.

Много от българските кинокласики са снимани именно на територията на нашето Черноморие  - например  „С деца на море“ (1972) и „Оркестър без име“ (1980). Тези филми увековечават както безспорно високия клас на българската курортна архитектура, така и нейната недостъпност за българите към този момент. За съжаление достъпността съвпада с началото на безплановата строителна експанзия след 1989 г.

Днес силно презастроени, със задъхваща се комуникация и обърнати към все по-нископлатежния чужд турист, морските ни курорти предизвикват отлив на български посетители. Съдейки по съвременните практики в испанските и турските курорти вярвам, че няма безвъзвратни процеси в сферата на туризма. Просто децентрализираната икономика и липсата на държавна политика в подкрепа на туризма ще забавят процеса на цялостна рехабилитация и осъвременяване на българските курорти.

 Въпреки това обаче през 2020 г. френско-немската телевизия Arte засне документалния филм от три части „Мечти от бетон“, посветен на ваканционния летен туризъм от 60-те. Първите два епизода показваха архитектурата на морския туризъм в Германия и Франция, а третият бе изцяло посветен на българското Черноморие, в който аз и проф. д-р арх. Стела Ташева представихме обекти от курортен комплекс “Слънчев бряг“, а от арх. Владимир Попов - от “Албена. Международният снимачен екип не просто бе очарован и заинтригуван от представените обекти, а остана повече от плануваното време, за да им покажем още от архитектурното минало на България.

Каква е Вашата мечта за българското крайбрежие от 21 век? Как си представяте, че би могло да изглежда?

Иска ми се през призмата на съвременните критерии за добра среда да получим отново цялостна  градоустройствена концепция, богатото озеленяване, достъпни места за изкуство, спорт и социални контакти, интегрираност на сградите в прилежащия контекст, да построим отново „архитектурни шедьоври“ със силно изявена локална идентичност и авторски почерк. Искам българските курорти и българската архитектурата по принцип да бъдат високо оценени и от българи и от чужденци, и от специалисти, и от неспециалисти. Вярвам, че това е възможно, защото България е родина на едни от най-талантливите хора по света.