В думите на Луиза Славкова ще чуете сърцето и ума ѝ, ще чуете осъзнат, мъдър, отговорен и открит човек. Луиза е гражданин на света. Родена е във Велико Търново, живяла в Карнобат. Завършила е в Университета в Кьолн. Член е на консултативния съвет на Европейската мрежа за гражданско образование (NECE), поканена е като гост-изследовател в Института за изследване на правата на човека към Колумбийския университет в Ню Йорк и е била програмен мениджър в Европейския съвет за външна политика (ECFR). Автор и редактор е на книги и публикации за международни политики, демократично развитие и гражданско образование.

Луиза е съосновател на фондацията „Софийска платформа“, която работи за изучаването на историята на комунизма като мост към миналото в името на осъзната обществена демокрация.

Сайтът Belene.camp е един от проектите на организацията. На него може да бъде резервиран тур в лагера и с помощта на изкуствен интелект да бъдат чути записи на оцелели.

Луиза, кога, как и защо отидохте за първи път в Белене и какво ви впечатли?

Първият път беше през 2014 г. с президента Плевнелиев като част от националната кампания за годишнина от края на комунизма - „25 години свободна България“. Но мислено съм била много пъти преди това. Чела съм книгата за лагерите на в-к „Демокрация“, гледала съм филмите на Атанас Киряков и Лилия Топузова. Слушала съм разкази на оцелели като Гого Саръиванов, Петко Огойски, Бог да ги прости. Канила съм ги за разговори с ученици от цялата страна. Бях срещала и кмета на Белене Милен Дулев, местния католически свещеник отец Паоло Кортези и директора на фондация „Остров Белене“ - Михаил Маринов.

И градът, и местността имат невероятен потенциал. Природата край Дунава е приказна – със стотици птици, спиращ дъха залез, дива растителност. Пясъкът на Беленските острови е като на Малдивите, както казват местните. И в същото време, там е бил най-големият комунистически лагер, сградите тънат в разруха, все още има затвор и е един от най-бедните райони в Европа. В Белене има срам, свързан с историята на лагера, несбъднати мечти като АЕЦ Белене, който обещаваше работа и благоденствие на местните.

Темата минало е табу. Всичко това обаче може да работи за беленчани и за българското общество. Градът може да се превърне в дестинация за екологичен и исторически туризъм подобно на градчето Бауцен в Източна Германия, където е имало нацистки, после комунистически лагер, а сега привлича десетки хиляди ученици, учители и туристи годишно.

Коя от историите, свързани с бившия лагер, ви е докоснала най-много?

Всяка. Те са хиляди, различни човешки съдби – на селяни, непожелали да дадат земята си на колективизацията, на критични комунисти, на лекари, учители, адвокати, художници, писатели – елитът на страната и на обикновени хора. Хора, които са осъзнавали, че комунизъм с диктатура не се строи.

Но историята на Цветана Джерманова ми е най-близка, може би защото е жена. Попада в лагерите като момиче заради идеите си на анархист. Прекарва няколко години в Босна и в Белене. След излизането си сменя 30 работни места. Щом разбирали, че е била в лагер, я уволнявали. Разселвали я със семейството ѝ. Не ѝ дали да следва висше. След края на комунизма тя не излиза да протестира, защото не е спирала да прави това, което смята за правилно и не е изневерила на убежденията си. Разказвала ми е, че в трудните моменти си е мислела за това, как Ботев е успял да се справи, и това ѝ е помагало да се справи и тя. За мен и двамата са национални герои от един ранг.

На 95 години Цветана продължава да се пита коя е най-добрата форма на организиране на обществото, чете книги, среща се с младежи и разказва историята си, участва в проекти за съхраняване на спомените. Има чудесно чувство за хумор, а паметта ѝ е остра като бръснач.

Казва, че когато режимът паднал, е можела да погледне в очите комунистите като свободен човек, излязъл от правилната страна на историята.  

Кое беше основният подтик да бъдете сред основателите на „Софийска платформа“?

За мен мисията беше ключова – в годините на преход към демокрация имаше 2 теми, на които като общество не обърнахме достатъчно внимание – наследството от комунизма и гражданското здраве, или демократичната култура. Човек не става демократ за една нощ. Може да събори Берлинската стена, но само физически, не и в ума си. Хората сме животни на навика.

След 45 години несвободен живот не можем да се научим на свобода за месец или година. Това е работа за поколения - и за политиците, и за гражданското общество. За съжаление, политиците не направиха гражданското здраве свой приоритет. Затова и по всякакви показатели сме на дъното на класацията в Европа – поддаваме се най-много на фалшиви новини и конспиративни теории, готови сме да ни управлява лидер, който ограничава правата и свободите ни, и т. н. Паралелно върви и несправянето с наследството на комунизма. Режимът се задържа на власт с много репресии и пропаганда. На фона на толкова убийства, хора, мъчени в лагерите и преследвани извън тях, жертвите на социализма продължават да са най-невидимата група в обществото ни.

Пропагандата пък убеждава масата българи, че този строй е бил синоним на равенство и справедливост, докато партията живее охолно. Тези митове продължават да виреят в обществото ни. Продължава да липсва широка обществена оценка за комунизма като престъпен, недемократичен и тоталитарен. На това мнение е само малък кръг граждани, основно в експертните и изследователските среди.

Кое ви вдъхновява в работата ви? С какво в нея се гордеете?

Вдъхновяват ме историите на хора, съумели да запазят човешкото в себе си и при най-тежките условия. Често се питам как се формира толкова устойчив човешки компас, който да ти помага да оцелееш в комунистическите лагери, да делиш недостатъчния си залък с други там, да помогнеш на някого с опасност за собствения си живот и после, когато си на свобода, да намериш начин да продължиш напред, без да позволиш на травмата и огорчението да вземат превес над битието ти.

Гордея се с всичко, което сме постигнали за 10-те години от съществуването ни като организация, най-вече с доверието, коeто сме изградили сред партньорите ни. Ние не съществуваме във вакуум, а в гражданско общество и сътрудничеството помежду ни е ключово, ако искаме да постигаме по-големи резултати. В работата ни стъпваме на раменете на гиганти – проф. Момчил Методиев, проф. Даниела Колева и Борислав Скочев са само някои от тях. Гордея се и с това, че ако преди 10 години темата за миналото и за гражданското образование бяха затворени в малки, експертни кръгове, сега и двете теми са демократизирани, с тях се захващат и млади хора, правят образователни Инстаграм профили, инсталации, изложби, филми, виртуални реалности – не чакат някой да им позволи да бъдат любопитни, активни, да им пука и то не само в столицата. Не мога да съм сигурна, че имаме принос като организация, но ми се иска да вярвам, че усилията на всички ни в гражданския сектор имат принос.

С кое във вашия живот сте най-горда?

Аз се идентифицирам много силно с работата ми и цената, която плащам за това, е, че не отделям вниманието, което би трябвало, на партньора ми и връзката ни, на майка ми, на брат ми и племенницата ми, на приятелите ми. Мисля си, че това прави и живота с човек като мен нелесен за близките ми. И не се гордея с това.

Какво за вас е успех?

В различни моменти го дефинирам по различен начин, но най-общо казано това е да не пропилявам възможностите за промяна, когато се отворят.

Кое е най-голямото ви предизвикателство сега?

Проблемите за решаване надвишават моя капацитет и този на организацията ни. Искам да правим повече, отколкото можем. Бавно и болезнено осъзнавам, че нямам същите сили като преди няколко години. Мисля си обаче, че е хубава възможност да намерим пътя към повече добавена стойност на това, което правим.

Как започна партньорството ви с „Америка за България“ и с какво тя ви помогна да реализирате идеите си?

Започна с голям кредит на доверие и риск от тяхна страна. Ние бяхме млада организация с новосъздаден екип и амбициозен план да организираме над 120 събития за 7 месеца в цялата страна по повод годишнината от края на комунизма през 2014 г. Това партньорство даде голям тласък и в следващите години успяхме да се затвърдим като водеща организация в сферата на гражданското образование и памет и образование за комунизма.
От 2014 г. „Америка за България“ е основен партньор на фондацията и ни подкрепя да реализираме ключови за българското общество инициативи. Последната можете да я видите на сайта https://belene.camp. Тя цели да запази историите на няколко оцелели от Белене за бъдещите поколения.

Темата за историята на близкото минало е важна, но поляризираща. Иска се дълбоко разбиране за важността да познаваме тази история, за да решиш да подкрепиш работа като нашата. Чувствителността към контекста, към потенциала, визионерството и готовността да рискуваш са все хубави американски черти. Благодарение на тях „Америка за България“ ни се доверяват досега. Нашата работа без тяхната подкрепа би била немислима. А подкрепата не е само финансова, фондацията ни помага да градим капацитети по ключови за всяка организация теми и същевременно прилага най-високи стандарти за отчетност и прозрачност. Защото без тях няма доверие, а доверието е най-големият актив в гражданското общество.        

Какво ви вълнува извън професията ви?

Много се вълнувам от изкуство, интериор и пътувания, особено до нови, непознати места. Няма усещане подобно на това да видиш нещо за първи път. Да кацнеш на ново летище в 3 през нощта, да не знаеш как ще се разбереш с таксиметровия шофьор, да видиш „Момичето с перлените обеци“ 10 минути, преди да затвори галерията, а картината да е притихнала, в залата да няма никой друг. Вълнува ме всичко, което гъделичка любопитството ми.

Какво бихте искали да имате сила да промените в обществото и в собствения ви живот?

Мечтая да направя обществото ни по-демократично. По време на масовите протести срещу домашното насилие през лятото с яд четях критиките към майки, отишли на протест с бебешки колички пред сградата на съда в родния ми Карнобат. Но си давам сметка, че нагласите се променят най-бавно и съм се въоръжила с търпение. В собствения си живот си пожелавам сили да се справям с неизвестното и все по-трудно предсказуемо бъдеще.

Кoе в работата ви ви дава поводи за оптимизъм?

Всичко: от хората, с които имаме възможност да работим, страхотния екип, който изградихме с моя колега и заместник Борислав Димитров, до това, че назрява разбирането, че поколението ни има ключова роля да съхрани спомените за несвободното минало, така че то да не се връща. Оптимистична съм и заради младите хора, защото са много по-свободни от нас. Ние пък познаваме цената на свободата за разлика от тях. Остава да имаме търпението и да създадем пространството, в което да се учим едни други.