Точно така се чувствах след „Баншите от Инишерин“ на Мартин Макдона. И до днес наричам този филм „Евангелие по Макдона“. За мен лично той осмисли целия ужасяващ двугодишен период на ковид пандемията с цялото разделение между човеците, с опресията, със стихийността на емоциите в социалните мрежи, подклаждани доста умело от всякакви знайни и незнайни стратези.

Никой до този момент – поне за мен – не бе стигнал толкова дълбоко до това, което аз лично чувствах през този период.

И въпреки, че съдържателно и всякак филмът няма абсолютно нищо общо с пандемията, за мен си бе и си остава онова, което наричаме „откровение“. Или да го наречем катарзис.

Това го умеят само много, много големите.

И ето че сега Йоргос Лантимос прави същото с „Клети създания“ – не по-малко странен филм, който критикът на „Гардиън“ Питър Брадшоу успява да определи с няколко отлично намерени формулировки, обединени в едно изречение, което ще цитирам: „Клети създания“ е стиймпънк-ретрофутуристичен, викториански откачен и зловещо черен комедиен хорър, адаптиран от сценариста Тони Макнамара по романа на Алистър Грей от 1992 г. и режисиран от виртуоза абсурдист Йоргос Лантимос“.

Цитатът дава доста точна представа за жанра и визуалната концепция на филма, стига наистина да имате предвид всяко едно от определенията.  Може би единственото, което липсва е  „с готик елементи“, затова го прибавяме и него.

Действието на лантимоската филмова приказка се развива в неопределено време – едновременно и минало (викторианската епоха, ако съдим по костюмите) и бъдеще (ако съдим по летящите превозни средства). Бела (Ема Стоун) – името има традиции в различните романи и филми за вампири – е млада жена, която се самоубива, но ексцентричният и гениален д-р Годуин Бакстър (Уилям Дефо) успява да я възкреси, докато в тялото й все още има остатъчни импулси живот. Родена отново, с чисто ново съзнание, тя трябва да научи всичко отначало – да върви, да говори, да се адаптира, да общува и най-вече да лицемерничи, за да успее да се впише в „порядъчното“ общество.

Като току-що създадена Ева, тя е първична и невинна в реакциите, желанията и думите си, следва само инстинктите и спонтанността си. Бела преминава през всякакви изкушения и грехове (според общоприетите норми), но сърцето й остава чисто и недокоснато от кипящата лава на страстите, защото парадоксално точно тя, детето на един научен експеримент, е всъщност най-естественото, природно същество - tabula rasa.

Асоциациите с историята на Пинокио или с тази на Мери Шели за д-р Франкенщайн и неговото творение са неминуеми. Може би ще направите връзка и с Лило (персонажът на Мила Йовович) от филма  „Петият елемент“ на Люк Бесон.

Още с по-ранните си филми – „Кучешки зъб“, „Омарът“, „Убийството на свещения елен“ – Йоргос Лантимос доказва, че може да привижда чудовищното в обикновени наглед хора (и че съвсем не е задължително това да ги прави лоши), че умее да кръстосва – досущ като лудия учен д-р Бакстър – жанровете смело, безогледно сякаш, но и безкомпромисно и полученият хибрид винаги те оставя със зяпнала уста. Дори когато е отвратителен, подобно на кокошката с глава на прасе от  „Клети създания“, той е хипнотично, неустоимо отвратителен.

Древногръцки трагедии, инжектирани с есенциални компоненти на трилъра, реалистични драми, заразени с хорър мотиви, дълбоко черни романтични комедии – с еротика на ръба на софт порното със задължителната доза физиологични детайли, изобретателни сцени с насилие, интерес към уродливото, към грозното, към всичко онова, което е отвъд границата на приемливото и поносимото и заради това първосигнално те отблъсква.

В „Клети създания“ обаче – и трябва да признаем това - Лантимос сериозно се е отказал от смущаващите крайности, които биха могли да отблъснат една по-широка аудитория. Може би, защото това е най-скъпоструващата продукция, която режисира – бюджетът е 70 млн. долара. За сравнение – предишният му пълнометражен филм „Фаворитката“ е с бюджет 15 млн. Вероятно никой не е чак толкова смел, че да рискува с лека ръка 70 млн. долара. 

Всички са чудовища в този филм – клети чудовища. Дори Бела с невъзможно плътните си вежди е леко чудовищна. Красиво чудовищна. Един елемент във външността й, именно веждите, който е така умело подчертан от гримьорите, но преди това от идеята на сценаристите и режисьора за този персонаж, че й придава фантастична окраска, магичен ореол. Там, където е прекаленото, хиперболизираното, абнормалното - там е магията. Това е една от тайните на Лантимос, заради която той никога няма да бъде конвенционален режисьор. И след веждите идват дрехите.

Невъзможно великолепните, сложни, разкошни до лудост костюми на Бела Бакстър с надиплените яки, многопластовите волани и огромни буфан ръкави – аплодисменти за художника на костюми Холи Уодингтън! – също допринасят за изкристализирането на тази необикновена, типично лантимоска „чудовищност“ . Самият режисьор казва, че когато видял костюмите, веднага разбрал, че това не са просто дрехи, а от тях се ражда цял един нов свят. Принципът „Хиперболизирай това!“ може да бъде открит навсякъде в този филм, включително и в цветовете, които са  пренаситени, сюрреално ярки като в онези стари ретуширани снимки, на една крачка от кича. Включително и в актьорската интерпретация, която Марк Руфало прави на своя персонаж Дънкан Уедърбърн и която е изненадващо комедийна, високопарна и просто изненадваща. А начинът, по който Ема Стоун произнася „Дънкан Уедърбърн“!

Бела и нейният Бог (тя така нарича своя създател – God, съкратено от Godwin) са необикновена двойка, сама по себе си също стряскащо-страшна – ако човек се съсредоточи върху сякаш съшитото от различни парчета човешка плът лице на д-р Бакстър (Уилям Дефо е роден за тази роля, носи я в себе си) и Бела, за която дори за миг не забравяш, че живее в тяло, което вече е било мъртво. Това усещане за смърт, за тленност се просмуква в целия филм и също е носител на тази чудовищна лантимоска образност.

Йоргос Лантимос казва, че „Клети създания“ е невъзможен без Ема Стоун и че „филмът – това е тя, пред и зад камерата“. Стоун направи изключителна роля и в предишния филм на грецкия режисьор „Фаворитката“, където заедно с Оливия Колман, получила Оскар за ролята си, и Рейчъл Уайз бяха помитащо актьорско трио, незабравимо. Тук обаче тя е звездата, нейн е тронът. Успява да пресъздаде цялата „механика“ на своя персонаж, който в началото е точно като механична кукла в човешки ръст и постепенно „оживява“, променя походката, погледа, гласа си дори...

Филмът се заиграва с повечето от модерните злободневни теми – екстремният феминизъм и освобождаването на прочутата женска сексуалност, т.нар. токсичен мачизъм, двойните, че и тройни стандарти, научните експерименти с непредвидими последствия, толерантността, вечният пролетарски копнеж по социалистическите идеи (това като откровен майтап). Всичко изброено е сякаш небрежно разхвърляно из филма, така че всяка рибка да си намери нещо, на което да клъвне. Щедрата доза ирония обаче обезсмисля всякакъв опит да се открие в творбата на Лантимос каквато и да било форма на политика или политкоректност. 

Както „Баншите от Инишерин“, така и „Клети създания“ според мен  носи в себе си размисли върху тема, на пръв поглед съвсем различна от темата на филма.  В случая това е проблемът за изкуствения интелект и въобще за нашата обърканост пред лицето на поредното ново научно откритие, което може да има и чудовищни последствия за нас. Да, определено смятам, че приказката на Лантимос може да бъде видяна и през тази призма. 

Филмът обръща голямо внимание на естествената сексуалност на Бела, която не познава понятието срам. Според една известна максима „свободата е на върха на копието“. При Бела на Лантимос свободата е – и това е едновременно неприлично, забавно, смело, скандално и честно - на върха на клитора и тя никак, ама никак не се срамува да го напомня. Лозунг на естествения феминизъм или просто малка гавра с една от темите на нашето време? Най-вероятно – отново и двете.