Йоргос Лантимос, роден в Атина, Гърция, е на 45 години, но отдавна вече играе в лигата на Великолепните, на най-, най-добрите. За онези, които все още не са гледали филмите му – „Омарът” (The Lobster) и „Убийството на свещения елен” (The Killing of a Sacred Deer) са най-известните у нас – ще спомена само това: мислете за този режисьор така, както мислите за Тарантино, Дани Бойл, Гай Ричи, Мартин Макдона, а вероятно можем да асоциираме и с други. Неговият режисьорски стил – ярък, натрапчив - буквално мачка (но в шампионския смисъл) и отнася всичко по пътя си. Всичко (е, почти всичко – „Формата на водата” си остана), което си гледал през последните години и което е било приятно, добро, непретенциозно, сръчно, умело, вълнуващо... Филмите на Лантимос идват при вас и ви хващат за гърлото със страстта, с която са направени, с екстравагантния си хумор, да го наречем с вече утвърденото понятие „черен хумор”, с внезапните си хрумвания (като изстрел, като огнен шот след чаша бяло вино например, като юмрук в корема), с усещането, че там някъде, зад тези филми виждаш един нов голям режисьор, непоколебим в таланта си, непредсказуем, неочакван. Но всъщност когато Торонто, Кан, Венеция (три от петте най-големи фестивали в света) и Оскарите  ти разграбват филмите и проектите като топъл хляб, това няма как да е случайно. (А нали разправят, че има страшни, церберски лобита и режисьори от малки държави и малки кинематографии не могат да пробият в каймака на световното кино. Добре, щом казват.)

Действието във „Фаворитката” се развива в началото на 18 век в Англия по времето на кралица Анна, последният монарх от династията Стюарт и първият, който управлява кралство Великобритания, тъй като именно по нейно време се обединяват Англия и Шотландия. Нещастната, вечно намусена като дете, тромава и болна от подагра кралица (Оливия Колман) е обгрижвана по всякакъв начин от своята първа дама – Сара Чърчил или лейди Марлборо (Рейчъл Уайз), амбициозна, властна и непредсказуема, с която се познават от деца. В двореца се появява младата Абигейл (Ема Стоун), далечна братовчедка на Сара и изпаднала благородничка, която успява с няколко правилни хода да се издигне от слугиня до новата фаворитка на кралицата. Това е сюжетната рамка на филма на Лантимос, но тя всъщност не казва нищо. „Киното е онова нещо във филма, което не може да се разкаже” – не се сещам кой е авторът на тази умна мисъл, но е дълбоко вярна. Все пак ще се опитам поне да намекна за най-интересните моменти. „Фаворитката” е номиниран за 10 Оскар статуетки и всяка една, наистина всяка една от тези 10 номинации е безмилостно категорична, ярка и безапелационна, което не се случва толкова често.

1. За оригинален сценарий. Вече виждам как „Фаворитката” в лицето на сценаристите Дебора Дейвис и Тони Макнамара печели в тази категория, а освен това би трябвало да му се отдели специална статуетка за диалог. Диалогът на този филм би следвало да се изучава в киноучилищата. Всяка реплика разкрива характера на онзи, който я изрича, както и състоянието му в момента като в същото време загатва – дотолкова, че да те държи в напрежение - онова, което може би ще се случи. И отгоре на всичко е ударна фраза, която тутакси си записваш в телефона. „Ще направя от теб убийца!” – казва с неподражаем куртоазен дворцов тон лейди Марлборо  на Абигейл.

2. За дизайн и костюми (2 отделни номинации). На пръв поглед филмът е потопен изцяло в стила на епохата – барок, ранното английско Просвещение с всичките му там напудрени лица и високи перуки, клавесини, градини, високоразвита дворцова култура, богато орнаментирани, претенциозни и пищни интериори. Всъщност обаче Лантимос е позоционирал творбата си само с едния крак в онова време, а другият й крак е стъпил директно в съвремеността - нравите, езикът, танците дори принадлежат изцяло на нашата, съвременната култура. Тази типично постмодерна комбинация Академията е оценила. Но специално обърнете внимание на брилянтния сатиричен нюанс, вкаран във филма чрез костюмите – всички герои приличат на типажи от барокова колода карти – шутове, кавалери, кралици, дами. Леко абсурдни като в Огледалния свят от „Алиса”. Зайците, които кралицата отглежда също неволно може би ни препращат към халюциногенния свят на произведението на Луис Карол. Велики са костюмите на Санди Пауъл, носител на 3 Оскара за работата си във „Влюбеният Шекспир”, „Авиаторът” и „Младата Виктория”.

3. За най-добра главна женска роля. Оливия Колман - заради това, че се превъплъщава в рамките на един и същ персонаж във всичко – от дете през страдаща, нещастна жена и неуверена владетелка до чудовище. Абсолютната фаворитка на тазгодишните Оскари! Вече взе „Златен глобус”, вероятно ще вземе и БАФТА след два дни.

4. За най-добри поддържащи женски роли (2 номинации). Рейчъл Уайз и Ема Стоун са брилянтни. Особено Уайз е буквално преоткрита от Йоргос Лантимос още във филма му „Омарът”. Тук обаче той изважда от нея още повече – хладнокръвие, бруталност, суровост. Ема Стоун – в какво се превърна това момиче, което само допреди три-четири години спокойно можехме да наречем невзрачно и незабележимо.  В този филм е като... като изящна хамалка, безскрупулна хищна девица, невероятна е! Уайз, Стоун и Оливия Колман са такова ударно мощно женско трио (дали пък в съзвучие с тона на филма да не го наречем женски триъгълник?), че те оставят без думи. Може би за филми като „Вдовици” човек си мисли: ох, навсякъде жени сега! Но за филми като „Фаворитката” си мислиш само, че това са просто великолепни актриси, които един изключително талантлив режисьор разкрива в пълния им блясък.

5. За операторска работа и монтаж (2 номинации). „Фаворитката” е филм, който буквално те захапва като питбул с необикновените си визуални решения. Той е претенциозен, но не в лошия смисъл, ексцентричен, стряскащ. Използвани са много долни ракурси (ниска гледна точка на камерата), които показват персонажите сякаш през очите на коленичил пред тях човек, а отдолу нагоре лицата винаги изглеждат деформирани, което в случая е използвано изключително умело. Много панорами, много резки монтажни връзки, прекъсвания по средата на дадена сцена, още преди да осъзнаеш какво точно се случва, съзнателно търсене на дисхармония в общото звучене на филма. Пример за това как операторът и монтажистът (и режисьорът) работят в съзвучие, като един човек.

6. За най-добър филм и за режисура (2 номинации). Този филм е абсолютен пример за колективно творчество и как индивидуалните таланти се вливат в един общ поток, превръщат се в едно цяло. Но това цяло все пак е движено от ръката на Йоргос Лантимос.

 Казаха, че през уикенда времето ще е слънчево, обаче „Фаворитката” си заслужава всяка секунда от двата часа, които ще прекарате на тъмно. Убедена съм, че БАФТА церемонията (наградите на Британската академия за филмово и телевизионно изкуство), която е в неделя, 10 февруари, ще го разкъсат от награждаване.