Кое бе най-трудното за теб в тази професия?

Може би това с мерките. В моделския свят независимо дали си висок 1,75 м или 1,85 м, въпреки 10-те см разлика, мерките, които се изискват са 90-60-90. Трябва да си си кльощав и това е. Поддържането на тези мерки ми беше трудно, защото като дете бях плоска като дъска, но после, когато хормоните проговориха, това постоянно да трябва да си спазваш мерките… Всяка седмица трябва да ходиш до офиса, за да те мерят. И ако не си в мерките, отпадаш. Минах през всички тийнейджърски неща – глад на всяка цена, 10 л вода на ден, 10 км кардио на ден, само 2 ябълки на ден. Имах проблеми, спря ми цикълът. Хората ми говориха, че е много нездравословно, но аз бях с детски акъл още. Така че си изстрадах всичко, научих си уроците. При мен приемането на нещата минава през собствения ми опит. Ако ми кажат: това нещо не трябва да го правиш, аз ще го направя напук. Затова вече ми казват само: Както ти си решиш.

А кога си била благодарна на този си инат?

Винаги. Защото дори неправилното решение, грешката, са ме научили на нещо.  

Защо реши да кандидатстваш в Англия?

Колебаех се между Ню Йорк, Лондон и Париж. Избрах Лондон, защото за Щатите бях изпуснала сроковете за кандидатстване, а в Париж не успях да си намеря подходяща програма на английски, а аз не знам френски. Така че кандидатствах бизнес и маркетинг с фокус върху модната индустрия в Университета на Източен Лондон и ме приеха. Обучението беше доста скъпо – 40 хиляди паунда на година, но тогава беше актуална все още програмата за студентски кредит и аз се възползвах от нея. Три години продължи следването ми, след това още една година работих за няколко фирми – като фриленсър или на договор.

Сама ли живееше там?

В стая от един апартамент, в който живееха още две момичета. Едното от тях стана втората ми най-добра приятелка. Тя е от Бангладеш и е неврохирург. Вечер си разказвахме на коя как ѝ е минал денят и беше много странно, защото аз започвам да ѝ обяснявам как съм ходила на лекции, после на парти, на снимки, на бар и т.н. Интересното ставаше, когато я питах на нея как ѝ е минал денят и тя: ами аз рязах един мозък, правихме еди-каква си операция... По-късно ходих на сватбата ѝ в Бангладеш.

Това, което научи в тази специалност, промени ли начина, по който гледаш на модния бизнес?

Много. Първото и може би най-важното, което научих през тези три години и което всички ни повтаряха, бе: think outside the box. Да излезеш от рамките! Буквално ми отвориха очите. Точно в Лондон, по време на една вечеря с приятели, на която обсъждахме проблемите на наша обща позната, свързани с емоционално и физическо насилие, ми хрумна да проверя какво има по въпроса в моята държавица и видях, че България е в челните позиции на страните с този проблем. Тази тема много ме жегна, макар че никога не съм била в такава ситуация. Реших, че е нужно да се събере на едно място цялата информация по този проблем, и така се стигна до идеята за приложението ZaTeb. Държах да е приложение за телефон, а не сайт, за да отговаря максимално на времето, в което живеем и в което всеки е с телефона си в ръка почти непрекъснато. Другото нещо, което бе важно за мен, е приложението да е насочено както към потърпевшите, така и към техните приятели, които много често нямат никаква представа как да помогнат, какво точно да направят.

Как осъществи и финансира това начинание?

Една фирма от Лондон застана частично зад проекта, останалата част – с мои средства. Прибрах се за няколко седмици, събрах екип, исках да синтезирам абсолютно цялата информация от всички институции, асоциации, фондации, свързах се с психолози, юристи и направихме продукт, който предоставя пълна и разностранна информация по проблема, като освен това разполага с  SOS бутони, локейшън бутони с най-близките центрове около теб. Пуснахме приложението в Украйна непосредствено преди да започне войната там, вече с подкрепата на правителството. Сега го подготвяме за Щатите.

Смяташ ли, че има шанс наистина да се промени начинът, по който българското общество гледа на този проблем? Обикновено реакцията е, че жената си е виновна и тя си го е „търсила“. Дори от интелигентни жени съм чувала репликата: „Е, голяма работа, ошамарил я!“.

Сега например вече се говори много повече и по-свободно по темата, отколкото преди три години, когато направихме приложението ZaTeb. Минимална промяна е, но все е нещо. Преди три години някои медии отказаха да представят приложението ни, защото темата била много мрачна и на хората не им се слушало за това. По време на пандемията сървърите ни буквално се сринаха, защото имаше страшно много трафик.

Много ми се иска поне от подрастващото поколение да изкореним това приемане на насилието: абе това си е тяхна работа, да не се месим, това е нормално… Не, не е нормално и да, трябва да се намесим. Сега обмисляме една кампания съвместно с представлението „Монолози за вагината“, за което ми се обади актрисата София Бобчева. То не е само за насилието, но и за това да обичаш себе си. Искам всеки ученик в България да гледа този спектакъл. Разбрах, че много хора се шокирали от думата „вагина“ в заглавие. Това пък ме шокира мен. Около 25 ноември, когато е Международният ден за елиминиране на насилието над жени, ще имаме няколко паралелни кампании и събития.

Кажи ми как започна да работиш при нас, в АtticaЕva?

Още по време на последната година от обучението ми в Лондон кандидатствах за тримесечен стаж в британския Vogue. Подадох си документите, явих се на цели 7 кръга, изкарах ги всичките. Стажът включваше всичко, дори и носене на кафе, и беше безплатен. Но все пак – това е Vogue. Изпратиха ми мейл, с който ме уведомяваха, че мога да започна, но точно тогава пък, за тези три месеца, излезе една огромна моделска кампания, която изискваше страшно много пътувания и заплащането беше страхотно. Трябваше да избера и избрах кампанията. И досега си мисля, че може би направих грешка.

После ме завъртя колелото с маркетинга, но този въпрос си остана в мен: какво е да работиш в списание. Особено като излезе сериалът „Емили в Париж“… (Смях.) И един ден реших, че ми се прави нещо ново, и влязох в jobs.bg. Видях, че в AtticaEva търсят човек, и си пуснах CV-то. Извикаха ме на интервю. Впоследствие ми предложиха режим на работа, който не е обвързващ. Попаднах в страхотен екип, много ми е интересно, много ми е хубаво. Беше ми интересно да видя търговската страна на нещата. Сега съм много щастлива заради проекта с Dressx (платформа за дигитална мода, основана от Дария Шаповалова и Наталия Моденова, която стимулира потребителите да се обличат в дигитални дрехи за своите видеа и снимки и по този начин да ограничат шопинга на истински дрехи, тъй като е известно, че модната индустрия е една от най-замърсяващите – б.р.). Хубаво е, че даваме възможност на български дизайнери да се представят там, където може би никога нямаше да имат възможност да бъдат. Ние сме първото списание с такъв проект в света, дори Vogue не се сетиха и аз съм мега горда с това. Тук, в AtticaEva, за първи път упражнявам всеки компонент от моята специалност – творческата работа, събитията, презентации, срещи с хора… Много ми се иска да се възвърне блясъкът на списанията. Знам, че живеем в епохата на дигиталните технологии, но друго е да си вземеш списанието, да го разлистиш, да усетиш мириса на мастило, доопира на хартията…

А Сашо Кадиев как гледа на твоите толкова много и толкова различни ангажименти?

Подкрепя ме за всичко, но аз не искам да съм „жената на Сашо Кадиев“. Аз съм си аз, личният ми живот си е личният ми живот. Досега всичко съм си постигала сама. Многократно съм имала възможност да съм от този тип жени – да седна, да си хубавея, да си броя диамантите и да си щракам с пръсти. Но мен това ме депресира, не мога да си представя да не правя нищо, ще полудея. Освен това за мен е страшно важно да съм независима. Това също го дължа на майка ми, която ме е възпитала така, че ако утре се окажа на напълно непознато място и всички около мен изчезнат, да мога да разчитам на себе си.

Как си представяш живота си в по-далечна перспектива? Каква е мечтата ти?

Не знам къде ще ме отвее вятърът, но вътрешно се надявам да съм в спокойствие с душата си, да съм се научила на търпение, да си имам две дечица, дай Боже, да съм влюбена и обичана… А когато стана… по-възрастна, ще замина за Южна Франция, за Френската Ривиера, където ще си имам малка къщичка, нищо грандоманско, и една италианска Vespa (култова марка скутери) – ще си ходя на пазар за зеленчуци, ще си сипвам винце, ще си кося тревата… Измислила съм го.

Амин! Пожелавам ти го от сърце!