Кратката версия: Килиън Мърфи в наистина взривяващо превъплъщение! Студените му, всевиждащи и в същото време изпълнени със скръб очи – именно в тях се ражда и живее трагичният ореол на Опенхаймер. Всички останали компоненти на филма, според мен, подлежат на коментар. 

Пол Шрейдър, прочутият американски сценарист и режисьор, заяви, че това е най-добрият и най-важният филм на 21 век. Да кажем, че заради времето, в което живеем и в което през ден световни лидери ни (и се) заплашват с използването на ядрено оръжие, второто – че е най-важният филм на 21 век – би могло да е вярно. Защо според него обаче е най-добрият, Пол Шрейдър не благоволява да ни уведоми. А ето, признавам си, лично аз имам нужда от аргументация за подобно твърдение.  

Какво не мога да простя на „Опенхаймер“? Колко някак внимателно, деликатно е показан ефектът от атомните бомби, взривени над Хирошима и Нагасаки в началото на август 1945 г. Тревожно-мистична музика, забавен каданс и няколкосекундна халюцинация, която Опенхаймер получава, наблюдавайки едно момиче сред възторжено аплодиращата го за успеха на проекта „Манхатън“ публика.  Не искам да изпадам в повече подробности, заради онези, които все още не са гледали филма.

Виждали ли сте документални кадри от Хирошима и Нагасаки след ядрените бомби? А на жертвите? Аз съм виждала. Не е изящно, нито артистично овъгляването, разпадащата се плът…Гледайте „Хирошима, моя любов“ на Ален Рене. Ужасяващото физическо страдание и смърт не са мистично-артистични никога, те са писък. Не искате да четете за това, още по-малко да го гледате, знам. И аз не искам. Лесно е да се философства, когато не си ти, не са твоите. И когато адският огън е толкова далеч от теб.

И самият Опенхаймер във филма си затвори очите, защото не искаше да гледа какво се е случило в двата японски града и най-вече какво се е случило с хората в тях. Това също не мога да простя - затварянето на очите. Цитатът от индуиския епос "Бхагават Гита" "Сега аз съм Смъртта, разрушителят на светове..."  може да е много харизматичен и да ни се иска да го чуваме непрекъснато на фона на ядрените пламъци по време на експеримента "Тринити" (първата взривена атомна бомба в контролирана среда) и на фона на не по-малко харизматичните очи на Килиън Мърфи в едър план и така нататък... Всичко това изглежда и звучи много, много страхотно на кино, но само ако си затворим очите за невъзможното страдание на стотици хиляди цивилни японци и потърсим спасение в някаква философия. Една малка частица от това страдание да бе показал Нолан във филма си, щеше да изгуби огромна аудитория. Но щеше да бъде по-честен.

„Опенхаймер“ на Нолан, създаден по романа носител на „Пулицър“ „Американският Прометей: Триумфът и трагедията на Дж. Робърт Опенхаймер“ на Кай Бърд и Мартин Шъруин (издаден и у нас от ИК „Сиела“ със заглавието „Опенхеймер. Американският Прометей“), е силно обвързан с настоящата ситуация в света, с новата студена война, с войната в Украйна дори. За мен в него  има много повече политика, отколкото изглежда на пръв поглед.

Най-напред, защото до този момент американското кино като че ли избягваше да се връща към унищожителните си нападения над Хирошима и Нагасаки с взривяването на първите в историята на човечеството атомни бомби със симпатичните имена „Малчугана“ и „Дебелака“, убили над 220 000 души и оставили милиони без дом. Разбира се, нито Япония, нито Америка, нито човечеството са забравили Хирошима и Нагасаки. И все пак масово в медиите се коментира извършеното от други политически лидери, принадлежащи към други политически системи.

„Опенхаймер“ на Нолан се опитва да седне на два стола едновременно, тоест да погледне на ситуацията в цялата й екстремна противоречивост, и почти успява – от една страна в него се споменава често пренебрегвания факт, че на практика в началото на август 1945 г. капитулацията на Япония е била вече предрешена и според някои историци и политици атомните бомби над двата япоски града са си били чист военен експеримент; от друга страна филмът се фокусира върху мотивацията на Опенхаймер да създаде унищожителното оръжие преди нацистите, които работят върху същото изобретение, както и върху оправданието на американския президент Хари Труман да извърши адското нападение над двата японски града с идеята, че така ще спести стотици хиляди животи на американски войници, които биха загинали при евентуална сухопътна операция на съюзниците в Япония. Нещо като „война, която носи мир“. Мисля, че преди няколко месеца Владимир Путин също каза нещо подобно по повод мотивите си за военните действия на Русия в Украйна.

Филмът разчита прекалено много на звука и монтажния ритъм, тоест на най-директното (което в определени случаи може да бъде и най-примитивното) въздействие върху зрителските сетива. Особено в първата 1/3 от филма (той е с 3-часова продължителност), монтирана в динамика, характерна по-скоро за трейлърите.

Тричасовата продължителност също не е убедителна. Има персонажи и сюжетни линии, които са зададени така, че очакваш много повече от развитието им, а те просто безславно угасват в един момент – например Джийн Татлок, любовницата на Робърт Опенхаймер. Флорънс Пю в ролята на Татлок изгражда жена с характер и заряд, върху която в началото на филма е съсредоточено доста внимание и затова е някак нелогично, че в крайна сметка тя остава една сянка, за която от един момент нататък абсолютно забравяме.

„Опенхаймер“ със сигурност не е истински биографичен филм или поне не това е силната му част. Най-въздействащото в него е актуалността на моралното кресчендо, темите за сложните обвързаности между голямата политика и голямата наука, както и припомнянето, че всички в един момент  – и политици, и учени - неминуемо биват изправени пред съда на човечеството, пред съда на историята.

Разбира се, „Опенхаймер“ издава своята „присъда“ и тя е по-скоро оправдателна или поне лично аз така видях филма. Най-малкото, заради това, с което започнах – че ни бяха спестени непоносимите гледки от Хирошима и Нагасаки. А как ще гледат филма в Япония? Наскоро прочетох, че най-вероятно той ще бъде забранен там, макар че към настоящия момент информацията не е потвърдена.

Нолан е майстор на зрелищното кино – най-известните му филми „Мементо“, „Интерстелар“, „Генезис“ и малко по-различният „Дюнкерк“ го доказват. Въпреки финансовият успех на тези филми, киното на Нолан никога не се е помествало в рамките на тривиалния мейнстрийм – нито като мащаб и размах, нито като теми и сюжети, нито като кинематографична изразност. В същото време Нолан никога не е пристъпвал отвъд територията на комерсиалното кино – именно заради мащаба на сюжетите, с които се захваща, и милионите, от които този мащаб се нуждае.

С „Опенхаймер“ Кристофър Нолан не изневерява на стила си, напротив – утвърждава го. Филмът е заснет на 65 мм лента, специално за IMAX формат като съпоставя цветно и черно-бяло изображение, но всъщност операторът Хойте ван Хойтема (работил с Нолан и в „Тенет“, „Интерстелар“ и „Дюнкерк“) не ни главозамайва с демонстрации на виртуозност и е особено силен в статичните кадри, в на пръв поглед простите средни планове и портрети.

Но именно някъде във взаимодействието между оператор и актьор (Килиън Мърфи) се ражда истинската дълбочина на филма. В случая, струва ми се, тя не идва от сценария, диалога, а именно от визуалния пласт, от химията между камерата на Ван Хойтема и актьорското присъствие на Килиън Мърфи.

От другите актьори звезди единствено Мат Деймън като генерал Лесли Гроувс, Робърт Дауни Джуниър като бившия министър на търговията на САЩ Люис Щраус и Eмили Блънт като съпругата на Опенхаймер имат роли в истинския смисъл на думата (за Емили Блънт все пак е спорно, Деймън и Дауни дж. правят добри роли, но лично аз определено ще запомня Робърт Дауни Джуниър като Железния човек и за мен това си остава неговата най-добра роля), докато останалите са епизодици - Кенет Брана като Нилс Бор, Гари Олдман като Хари Труман (много добър, но сякаш продължава да играе Чърчил в "Най-тъмният час"), Рами Малек като адвоката на Опенхаймер. Актьори от този ранг са професионалисти в най-висока степен и нищо необикновено няма в това, че са добри в ролите си. Нито един от тях обаче не показва нещо повече от професионализъм на очакваното за звезда от тази класа ниво. 

Звучи безмилостно – а кои сме ние, че да сме безмилостни -  но ми се струва, че ако се доверим на филма на Нолан, духът на Джей Робърт Опенхаймер никога няма да намери покой – така, както не го намира и приживе.

Това обаче май е съдбата на целия ни род човешки и явно нямаме друг избор, освен да я приемем. С някакво ужасяващо разбиране.