Стефан Кисьов, който с „Екзекуторът“ стана първи носител на наградата за български роман „Вик“,  се беше поизгубил през последните 11 години. За това време не издаде книга, но пък натрупа ръкописи, от които сега излезе „Житиеписецът“.

Освен това Стефан пътува, живя в Прага и в Хавана и добави още зигзаги в и без това пъстрата си биография. Франкофон, учил  в Пловдивския, в Софийския университет и в парижката Сорбона, той опознава живота и работейки като електромонтьор в трамвайния парк, като сценичен работник в Старозагорската опера и НАТФИЗ, като сервитьор в НДК, Интерпред и резиденция „Бояна“, като администратор в хотели в Слънчев бряг. Две години емигрантства в Швейцария. Стефан Кисьов, моля ви, е сервирал лично на Бил Клинтън по време на вечерята му с Петър Стоянов при визитата му в България през 1999 година.

„Житиеписецът“ не е роман в традицията на тежката историчност, развивана през соца, тя е по-скоро куест (по израза на литературоведа доц. Йордан Ефтимов, от англ. пътуване, наситено със събития и преживявания, изследователска мисия за откриване на нещо ценно.) Разказът се води от името на Атанасий, който четвърт век след смъртта на Константин-Кирил Философ се наема да напише житието му. Със Стефан Кисьов разговаряме за новия му роман.

Главният герой е нает да напише житието на Константин Философ. И той тръгва по следите му, търси очевидци, документи, разследва в Рим иВатикана, Цариград, Солун, Преслав, Охрид. Вие къде и как разследвахте, за да напишете романа си?

Разследванията ми бяха, от една страна, виртуални. Запознах се с почти всичко, написано за Константин-Кирил Философ, с епохата му, живота в Рим, Константинопол, Преслав, Охрид – култовите за българския език и глаголицата места. С главните действащи лица в неговия живот. Папи, патриарси, императори. От друга страна, много пътувах – благодарение на съпругата ми, която е дипломатка. Живях в Чехия, посетих Турция, Гърция, Италия. Обикалях местата, на които беше живял или пребивавал Константин-Кирил, влизах в неговата кожа, съзерцавах изгреви и залези. Гледах света с неговите очи. Животът в Куба през тия години също ми помогна. Там например се научих да яздя. Дребна подробност, но това също е било част от онова време. Той може би е имал любим кон. Всеки сблъсък с новото, непознатото, дори с враждебното, е продуктивен за писателя.  

Излагали ли сте се някога на риск заради писането?

В случая с „Житиеписецът“ не. Рисковете ми бяха единствено творчески. Но и те не бяха за подценяване. Никога не бях писал роман, свързан с толкова мащабна личност като Константин Философ, и беше възможно да се проваля, да изгубя години от живота си напразно. Защото писането на един такъв роман е голяма инвестиция във време и труд. Бях като оня герой от разказа на Джек Лондон „Хиляда дузини“. Вложих всичко от себе си и ако загубех, губех почти всичко. Вече имах утвърдено име като автор на съвременни романи и е ужасно трудно и рисковано да правиш такива резки промени. Читателите са безмилостни, ако се провалиш.

Откъде ви хрумна сцената с погребалнята на Ватикана, в която героят ви нахлува заради разследването си? (Прилича на трилър, в който детективът тормози изморения патолог с въпросите си.)

Мистерията около смъртта на Константин Философ в Рим беше началният тласък да пиша тази книга. Той умира млад, в разцвета на силите си, по време на рискована мисия. Това е много странно и буди безброй съмнения, въпроси. Прилича на убийство вследствие на международен заговор. Затова ми се стори естествено житиеписецът да се превърне в крайна сметка в детектив, разследващ живота и всички обстоятелства около смъртта на Константин-Кирил. Да опита да разговаря с хората, които са имали отношение към нея, последни са се срещали с него. Присъствали са на погребението му, когато ковчегът му не е могъл да бъде отворен (така е и според действителното житие на светеца, б.р.). Първоначално си представях среща с лекаря, грижил се за него преди смъртта му, който да хвърли светлина от какво е бил болен Константин-Кирил. Имах вариант и с изповедник, с когото е разговарял в последните си мигове. Но в края на краищата си представих въпросния свещеник, обработващ труповете в измислена от мен морга за високопоставени свещенослужители. Сигурно е имало някаква подобна ВИП морга в Рим, нали е имало доста погребения на влиятелни хора – кардинали, епископи, папи – и някой се е грижил за това те да бъдат погребвани по достатъчно изискан и отговарящ на канона начин. Трябваше да се запозная и с правилата и ритуалите за погребение на хора от Църквата. И в крайна сметка реших, че такава сцена се връзва с настроението на историята, с духа на девети век, мрачен, суров, дори жесток, и я описах, както и въпросната „погребалня“.  

Житиеписецът има бурна съдба, преди да се обърне към писането. И вие имате интересен житейски опит. Каква все пак е разликата между средновековнияи съвременния автор (освен че първият по-лесно попада в тъмницата)? Чувствате ли се близък до колегите си от миналото?

Аз също съм попадал в затвор. По-точно във войнишки арест, който е де факто затвор за войници, суров, жесток. Бил съм арестуван от милицията. От полицията. Знам какво е да си затворен в килия като животно, да спиш на камъни, да си без връзки на обувките, без колан, да нямаш права, да си никой. Още усещам вкуса на затворническата храна. Миризмата на спарени човешки тела в килиите със затворените прозорци с решетки. Тази опасност е потенциална както за житиеписеца от девети век, така за съвременните му наследници – журналисти и писатели, хората на словото. Словото винаги е под прицел, във всички епохи. Какво се е случило с творци като Димитър Талев, Фани Попова-Мутафова, Яна Язова, с Навални в Русия. Аз също съм бил преследван заради свои текстове. Бил съм уволняван. Нападан. Какво се е променило за дванайсет века? Нищо, освен начините за ограничаване на свободата, на тормоз над свободомислещите. Да си писател може да бъде опасно, ако си честен. Ако не вървиш по утъпканата пътека на успеха и наградите.

И сега много хора по света и у нас пишат „жития“ – на политици, бизнесмени, герои на шоубизнеса, на престъпници. Бихте ли написали „житието“ на някой съвременник?

Сегашното житие е биографията, романът. Сценарият за филм. Те могат също да бъдат поръчкови или честно написани. Но и сега, както по времето на Константин-Кирил Философ, проблемът е, че тия с парите притежават средствата, с които управляват истината, имат монопол над нея. Истината и днес е в плен на богати, влиятелни кръгове в света. Те притежават медиите и дърпат конците. Определят границите. Светът винаги е бил сурово място за пишещите. Арена за борба на истината с лъжата. На старото с новото. И това е едно от посланията на моята книга, с това се е борил и моят житиеписец, както и Константин. В съвременен смисъл те са борци против статуквото, рутината, закостенялото, за несломимия дух на прогреса. Но все пак са хора от плът и кръв. Ще открехна леко завесата. Историческите лица от „Житиеписецът“ са всъщност действителни личности, които според мен са им чудесни прототипи. Съвременници, които познавам и съм наблюдавал. Известни, но и напълно неизвестни. Важното беше да се покриват с представите ми за героите. Награждаван български писател. Трима чешки президенти. Най-известният български политик. Мой приятел. Всеки си има роля. Това прави книгата жива и правдоподобна. Никой герой не е измислен. Затова те се държат като хора, а не като схеми. Защото не са измислени.  

В хода на вашето лично разследване – с какво чисто житейски ви стана симпатичен Кирил, човекът зад иконата?

С това, че е бил борец, бунтар, смел и дързък, осмелил се е да се опълчи срещу всички и всичко. Срещу най-висшата власт, църковната, тази на Рим и Константинопол. Заради романтичната му вяра в собствените му идеи и чистотата на характера му. Той е бил завършен идеалист, честен човек. Имал е възможност да направи шеметна църковна или политическа кариера, да стане богат, да води лесен и приятен живот, но е избрал риска, трудностите, авантюрата, приключенията. И една почти утопична според съвременниците му кауза – да утвърди неизвестен език, да го превърне в литературен, нещо повече, в един от най-уважаваните редом с гръцкия, еврейския и латинския. Това за времето е звучало абсурдно, но Константин го е постигнал.

Бяхте ли на гроба му в Рим и какво почувствахте там? Мястото е много особено…

Църквичката „Сан Клементе“ в Рим е съвсем малка в сравнение със „Санта Мария Маджоре“ и „Свети Петър“. Намира се на стръмна, тясна, красива уличка, на пет-шест минути ходене пеша от Колизея. Отидохме със съпругата ми дотам, влязохме в дворчето ѝ. И през цялото време, докато си говорех с нея, си представях онова, което се беше случило преди дванайсет века. Пищното погребение, тълпите от опечалени римляни, съпътстващи ковчега на Константин, иконите, хоругвите, стариците в черно, склонените глави, папата, кардиналите, конете, цветята, свещите, звъна на камбаните. На това погребение се е стекъл цял Рим, както и на посрещането на Константин, когато е донесъл мощите на свети Климент. В това се крие зловещ, необикновен парадокс – да посрещнеш и погребеш един чужденец в града си. Константин се е радвал на изключителна, необикновена известност, почит, бил е любимец на народа, почти като Христос, което би могло да бъде основа за невероятна кариера, но и причина за огромна омраза, завист. Причина и да бъде убит впрочем. Както и да е, тогава в Рим почувствах мистиката на миналото, гордостта, че съм българин, че говоря на създадения от този гений литературен език, пиша с неговата гениална азбука, т.е. съм частичка от неговото дело и самия него. Задължително е за всеки българин да отиде в Рим, където е началото на духовната метаморфоза на България. Този град е в духовен смисъл българската Мека, защото там е гробът на пророка на дванайсетвековната ни култура и душа.   Имате ли любима старобългарска дума? А буква от глаголицата?Всички старобългарски думи са ми любими, защото звучат автентично, старинно. Приличат на издялани от камък древни статуетки. Не знам дали знаете за приликата между тях и санскритските думи. Наскоро попаднах на една таблица – тя е удивителна. Както и да е, думите ни са чудесни, смислени, сами по себе си красиви. Същото може да се каже и за българските букви, тия на кирилицата и на глаголицата. Като потомци ние трябва да се гордеем с формата и смисъла на всяка една от тях. Константин Философ е не просто гениален лингвист и творец, но и математик, художник. Във всяка буква на глаголицата той е вложил тайни послания, символи и красота. Всички те са част от послание, образуват симетрия, като художествените миниатюри на древните египтяни. А кирилицата, продължител и наследник на глаголицата, е изящна и грациозна. И да, имам любима буква, буквата „Аз“. Неслучайно е сложена в началото, тя е повече от буква. Тя е код и ключ към разгадаване на смисъла и философията на делото на Константин Философ.       

В книгата ви се прокрадва и упрек към делото на двамата братя – че, създавайки различна писменост, те разделят източните от западните славяни, които пишат на латиница. Това мнение споделя ли се от други?

Всяко мащабно и значително дело, като създаването на език и писменост на половината население на Европа, има всевъзможни последствия. Може би трябва да се погледнат нещата и от тази страна. След приемането на кирилицата славяните действително са се разделили, макар и може би не по вина на Константин Философ. Той е опитал да привлече западните славяни, да обедини всички, това е бил може би първоначалният му план. Но може и да не е бил такъв. Можем да гадаем до безкрай. Фактите обаче са категорични. До днес западните и източните славяни пишем с различни азбуки. Дали не е могло да се избегне това? Случайно ли се е получило?  

Наближава празникът на българската писменост. Как според вас е смислено да се празнува? Вие къде бихте завели дъщеря си на празника?

На някое от шествията на учениците в София, ако сме тук, или в друг град в България… Но тя вече е голяма и ходи навсякъде сама. Важното е с връстничките ѝ да празнуват от сърце, да съзнават какво празнуват, дълбочината на случилото се, значението му. А именно – не просто една азбука и език, а своята културна и може би дори национална идентичност. Няма нищо по-красиво от този празник. Той е не просто ден на „българската култура и книжовност“, но и християнски, на детството, чистотата, промяната, раждането и прераждането. На доброто, победило злото, на светлината, осветила Европа след мрака, едновременно древен, традиционен, исторически, но и на бъдещето, на модерното. Вечен празник. Всичко наведнъж. За нас и в същото време и за целия свят. Затова е крайно време ние, българите, да го предложим да стане и световен ден на писмеността и културата, да се празнува в цял свят. Убеден съм, че това трябва да се случи.

„Житиеписецът“ е издаден от Българската културно-просветна организация „Св. св. Кирил и Методий“ в Прага с председател Силвия Георгиева. Освен с премиера в Столичната библиотека, тя беше представена в Прага, в Генералното ни консулство в Ню Йорк и в Българския културен център в Пенсилвания, Ню Джърси и Делауеър, САЩ.