Експлоатацията продължава най-безмилостно във филма Blonde на режисьора Андрю Доминик. Няма мир за душата на вечната робиня на шоубизнеса – нито приживе, нито след смъртта ù. Въпреки че това живот ли е? И това смърт ли е?

Какъв живот може да е, когато си прекарал повече от 20 от общо 36-те си години пред всевъзможни обективи – фотографски и филмови. Мерилин Монро има 29 филма (по време на снимките на 30-ия ѝ прекратяват договора) и сякаш милиарди фотосесии. И днес, точно 60 години след смъртта ѝ (лесно се помни – родена е през 1926 г. и умира през 1962-ра) непрекъснато продължават да изскачат нейни непубликувани, непоказвани, невиждани снимки… Що за живот е това непрекъснато да те стрелят, пардон да те снимат (неслучайно на английски shoot означава както стрелям, така и снимам)? Как да оцелееш? Свикнали сме да наричаме индианското вярване, че фотоапаратът отнема душата, суеверие. Дали наистина е суеверие?

И каква смърт може да е това, когато след нея нещата стават дори още по-зле. До днес за Мерилин и за разбития ѝ живот са направени около 50 филма – игрални, документални, всякакви. И са издадени приблизително същия брой книги – разследвания, конспирации, художествена литература, писма, дневници, сборници с интервюта, гледни точки, доказателства… За 60 години – точно толкова са изминали от смъртта ѝ! Значи почти по 1 филм и 1 книга на година. Защо? Замъкът, в който бедната блондинка с яркочервени устни и мъркащо гласче спи вечния си сън, отдавна е обрасъл с толкова интерпретации, слухове и митологеми, че истината вече е недостъпна, изтрита, безвъзвратно погубена. Истината за Мерилин Монро е по-мъртва от самата нея. Както е може би при всички легенди.

И се питам няма ли кой да спре мултиплицирането на образа ѝ, клонирането на историята ѝ, безкрайните интерпретации и в крайна сметка – печеленето на пари от пазвата на нейната трагедия? Дори една трета от всичко, което знаем за нея, да е истина, това са нечовешки страдания. Това е чиста форма на инквизиция, по-страшна от онази средновековната. Големият въпрос е: защо никой не е казал стоп, край, the end? Защо никой не я е спасил от всичко това?

Филмът Blonde на Netflix – чист психотрилър, между другото, хорър дори – за пореден път, без грам милост, поставя под светлините на прожекторите и в гилотината на филмовата клапа разнебитената, измъчена легенда за една от иконите на 20. век. Освен че за пореден път припомня тежкото ѝ детство, липсващия баща, душевноболната ѝ майка, терора на таблоидите и филмовите студиа, филмът поставя особено силен акцент върху мъжете в живота ѝ, които до един са насилници, егоисти, използвачи, с една дума – чудовища. Красавицата е жертва на чудовища, приличащи си по това, че до един не я обичат.

Сексбогинята, свалена от пиедестала си и превърната в „парче месо“, с което – според филма – всеки е могъл да си прави каквото си иска и го е правил. Съдбата, мъжете, филмовият бизнес, медиите. А тя е напълно неспособна да се противопостави, тотално зависима от всичко и всички, вътрешно безжизнена, сякаш през цялото време е в кататоничен ступор.

С ваше позволение – не вярвам в тази интерпретация. Прекалено тенденциозно са селектирани само ужасните моменти в живота ѝ, само отчаянието, унижението, скръбта. Още повече че филмът няма претенцията за достоверност. Не всичко показано във филма е доказано в реалността.

Трагично, но в същото време и скучно. Могат ли да се комбинират тези две определения? Могат. Филмът на Netflix го доказва. И не че филмът е скучен, главният персонаж е скучен. Да, Мерилин Монро „доживя“ постмортем да бъде показана като скучно-трагична жена. Докъде ли ще се стигне в сякаш безкрайното търсене на нови и нови гледни точки към живота и смъртта ѝ? Предстои да разберем. В крайна сметка, както стана ясно, почти всяка година се прави нов филм за Мерилин.

Разбира се, мога да дръпна един кинаджийски анализ за смесването на черно-бяло и цветно изображение, за смяната на форматите (грубо казано, форматът е съотношението между дължините на двете страни на кинокадъра),  както и за някои особено находчиви и силни монтажни решения – например това преливане между пространствата, следващо вътрешната дезориентация на Мерилин, която в общи линии през целия филм като че ли не е много наясно къде се намира и какво се случва с нея и единственото, което я вълнува, е да намери покой от това свое безкрайно лутане из лабиринтите на злощастната си съдба. Превъзходен монтаж, може би най-силното нещо във филма. И най-„говорещото“, ако мога така да се изразя.

Мога да кажа и колко е добра Ана де Армас в главната роля. Но ще се въздържа. Въпреки че не е проблемът в Ана де Армас, която прави всичко по силите си, за да даде плът на образ, покрит с толкова пластове плът през годините. И все пак тя също е част от тази дразнеща монотонност на Мерилин – невинните, вечно объркани и вечно пълни със сълзи очи, бамби гласчето, чувството за безпомощност, което излъчва цялото ѝ тяло. В нито един момент поне аз не видях онази самоуверена Мерилин от фотосесиите, онази Мерилин, която пред камерите наистина сваля кожата си на обикновено и по всяка вероятност наистина много нещастно момиче, и се превръща в сексчудовище.

Защото и в самата Мерилин живее едно чудовище и именно това чудовище този филм не успява да извади. Опитва се наистина – в сцената пред огледалото, когато актрисата е почти в делириум след предизвикана от самата нея катастрофа, но от филмовото студио ѝ изпращат гримьор, който ѝ бие конски дози успокоителни и започва да я гримира, за да отиде на снимки. И тогава клетата Норма Джийн се опитва да „извика“ звездата Мерилин, сексчудовището с онази безцеремонна, дори леко вулгарна усмивка… Не се получава.

Липсва ѝ нещо от сценичната харизма на Монро, дори бих казала – от сексуалната ѝ енергия. Има особена искра в големите звезди, до която в крайна сметка май никой актьор не може да достигне. Ана де Армас е просто поредното потвърждение.  
Преди години прочетох една книга за легендарната българска певица Леа Иванова. Там тя казва: „Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната – какво пък! Може би наистина съм щастлива...“ Бих отнесла думите ѝ и към най-новия филм за Мерилин, който дори за секунда не допуска, че може би все пак сред всички трагични обстоятелства, белязали живота ѝ, тя е познала и щастието.