Ако в шивашко ателие се открият модни списания, шивачът подлежи на затвор. Ще бъде затворен и ако вземе мерки на жена, за да ù ушие дреха.

Това е извадка от „Правила, декрети, закони и забрани на талибаните“ в Афганистан от 1996-а. Крайните ислямисти управляваха страната в периода 1996–2001 година, а през август миналата година отново взеха властта, обещавайки, че сега ще бъдат по-меки в мерките си за спазване на шериата.

И ето какво направиха тези меки, направо нежни талибани. Като начало забраниха на жените да спортуват. Женският спорт нито бил необходим, нито уместен, защото можело да се случи така, че в спортната схватка да се открие лицето или част от тялото на жената. В епохата на интернет медиите и видеоклиповете тези спортни срещи можело да станат обект на похотливи погледи.

Следващото важно решение, опазващо морала, беше такситата да не качват жени с непокрити глави. Също да не качват пътнички, които искат да пътуват повече от 72 километра без роднина от мъжки пол като придружител. Сега, тези 72 километра доста ме зачудиха. Как са ги определили? Проста справка показва, че на 72 км от Кабул например е някой си град Падкхваб-е-Шанех. С Гугъл се вижда, че най-отличаващото нещо там са трите джамии.

Самолетът също не е опция, ако жителката на Кабул иска да пътува сама на по-дълго разстояние, например на 496 км, за да се помоли в някоя от джамиите в Кандахар, ей така, за разнообразие. От март тази година талибаните са наредили на авиокомпаниите в Афганистан да не качват жени, ако не са придружени от техен близък от мъжки пол.
Новото ограничение дойде дни след решението на талибаните да затворят за момичета средните училища. Малко преди или след това – човек се обърква от тази активност – Министерството за насърчаване на добродетелта и борба с порока нареди телевизионните говорителки да покриват главите си, а на телевизиите – да не излъчват филми и сапунени сериали с жени. Това, разбира се, създава нова ниша пред стрийминг платформите и турската филмова промишленост. „Двама мъже и половина с бради“, „Последният ергенски запой с айрян“, „Някои го предпочитат с калашник“, „Мъже с тюрбани в черно“ може би са част от бъдещето на развлекателната индустрия, което идва най-напред в Афганистан.

Очевидно момчетата с бради (Добродетелното министерство задължи всички държавни служители да си пуснат бради тип неподстриган храст) не спират да мислят за благото на жените. Така че не се забави и следващото смислено решение – че никак не е редно двата пола да се разхождат по едно и също време в парковете. Така в сряда, четвъртък, петък и събота алеите, пейките, сенките и храстите са запазени за мъжете, а в неделя, понеделник и вторник – за жените. Именно тогава те могат да се разхождат по бурки, без да подтичват или безпричинно да приклякват, защото това може да бъде сметнато за спортуване.

Някой някъде беше описал какво е да носиш бурка в горещината и прахта на Афганистан. Тази еднолична женска палатка запарва тялото и създава особена ароматна аура на притежателката си, дори когато не спортува, а просто носи пазарски мрежи, придружена, разбира се, от свой роднина. Защото Онова министерство напоследък нареди жените да излизат от къщи само при необходимост. Купуването на ориз за пилаф и овчи бут са в разрешителния списък.

Впрочем не искам да съм на мястото на момчетата от Министерството на добродетелта. Всеки ден трябва да измислят по нещо, а човек се изморява, дори когато измисля идиотщини – знам го от собствен опит. А ако се пада сряда, четвъртък, петък или събота, трябва и да се разхождат в парка. Как издържат – не знам. Днес си измислил оная работа със 72-ата километра, браво, оригинално, свежо, но утре пак чакат от теб нещо ново. Питайте копирайтърите дали е лесно.

А и няма как днешните талибани да не се сравняват с творческата мощ на своите бащи, вуйчовци и чичовци от 90-те, които се бяха сетили например, че по време на нощните дежурства мъжете лекари като нищо ще влизат за щяло и нещяло в женските стаи, и предвидливо го бяха забранили, освен ако самите пациентки не ги повикат. Оставаше въпросът какво се случва, ако пациентките са неми или в безсъзнание – но някогашните не се занимаваха с такива подробности. Освен това бяха наредили болничният персонал да не пропуска молитви и не приемаха смешни извинения от рода на „ама тогава оперирах“.

С трагизма си Афганистан е страна, която ражда големи литературни истории. „Перлата, която се освободи от черупката си“ на Надя Хашими, „Кабулският книжар“ на Осне Сейерстад и най-добрите – „Ловецът на хвърчила“, „Хиляда сияйни слънца“, „А планините ехтяха“ на Халед Хосейни. Афганистан е достатъчно далеч от нас, та историите му да ни звучат като приказки, макар и страшни. Но кое е наистина страшното? Поуката, че миналото може да се връща пак и пак. И колкото да си мислим, че сме надрасли най-примитивната жестокост, войните и изтезанията могат да се върнат. По-точно – върнаха се.

През 2016 година, в която се случиха големите терористични атаки от джихадисти в Брюксел и Ница, в България се събираха подписи под петиция за забрана на бурките и никабите. Оказа се, че петицията се подкрепя главно от жени. Тогава Милена Фучеджиева коментира за EVA, че не е изненада, че българските мъже са, общо взето, безразлични към проблема, дори смятат, че щом нечия религия изисква подобно облекло, то не трябва да се забранява.

Мъжът не е заплашен дори и във фантазията си, че може да бъде накаран насила да носи бурка, написа Фучеджиева, докато всяка нормална европейска жена би трябвало да изпитва ужас от подобна перспектива.

Да, всичко на този свят е относително. Но все пак има някои неща като въртенето на Земята около оста ѝ, играещите деца, раззеленяването на дърветата (за мен в тази редица са и еклерите на майка ми), за които можем да кажем – това е добро, това е нормално, това трябва да бъде така. Въпросът е дали ни пука, когато нещо не е. Независимо дали до него има 72 или 7200 километра.