За безсмъртие трябват само чифт токчета

Сред признаците, които издават пристрастеност към обувките, са и тези двата – ако никой не знае колко всъщност си висока и ако пътуваш с отделен куфар само за тях. Какво прави обувките толкова специални? Защо купуването им действа като самохипноза? Кои са признаците на обсесия от обувки и как да я избегнем?

Теодора Николова 19 July 2022

Марго Роби, Лео ди Каприо и червените обувки в кадър от „Вълкът от Уолстрийт“ на Мартин Скорсезе

Трудно е човек да реши как да пристъпи към тази пареща тема. Дали с онова стремително стилето, което ме олюля пред витрината на Christian Louboutin при последното ми прелитане по Rue Jean-Jacques Rousseau? Или с онова сабо, червено, лачено, мама и татко ми го донесоха отдалеч, а аз, само на пет, щом го видях, притихнах и несъзнателно прехапах устна от благоговеещ възторг?

А защо не с ниските и удобни Camper с апликирани цветя, които носех за смяна след една делова среща, но ги забравих в миланското метро? Става ли с пухкавите отвътре велурени пантофи, които нахлузвам вкъщи в зимните дни? Или пък боса? Да, може би в темата за обувките трябва да пристъпя боса…

Да събуеш обувките си на обществено място – за да влезеш в градския фонтан, да речем, или за да се разходиш по тревата в парка, е единственият дълбоко интимен и разголващ жест, който в същото време е културно и социално неосъдителен и приемлив…

Нюйоркският The Museum at FIT планира за есента на 2022 г. изложбата Shoes. Ще бъдат показани повече от 400 обувки от постоянната колекция на музея, наброяваща над 4000 чифта. Най-старият е от 17. век. Включвайки и съвременни брандове като Alaïa, Manolo Blahnik, Chanel, Ferragamo, Christian Louboutin, Alexander McQueen, Prada, Noritaka Tatehana, Iris van Herpen и Roger Vivier, изложбата ще изгради емоционален и пищен разказ за обувките и тяхната културна значимост. Той ще е своеобразно продължение на Shoe Obsession от 2013 г., когато обувките вече не бяха просто аксесоар, а основен моден сюжет в outlook-a, а защо не и в in-look-а ни, изместващ по важност дори феномена It bags – чантите, превърнали се в икони и безусловни обекти на желания.

В Shoe Obsession 21. век самовлюбено вървеше на високи токове, дотолкова високи, че вече дори 4-инчовите се смятаха за ниски. Все повече нови концепции, конструкции и материали следваха неповторимата извивка на стъпалото. Светът вече беше преживял Sex and the City, лудостта на Кари по Маноло, самоотвержената й борба за правата на жените за… обувки. Дизайнерите изгряваха като звезди. Ескалираха съперничества, толкова страстни, че можеха да се нарекат и shoe wars, защо не и star wars. Сравнително младите тогава high-end брандове като Nicholas Kirkwood и Charlotte Olympia се вписваха бързо в иконографията на бестселърите. Достолепните воини Salvatore Ferragamo и Roger Vivier продължаваха да жънат победи по безгранични креативни полета и да завладяват неспокойните женски сънища. Авангардното въображение на Kei Kagami и Noritaka Tatehana (Лейди Гага знае най-добре как се ходи с неговите творения) обуваше 21. век в сюрреални цитати и интерпретации на културни спомени.
Как новата изложба ще интерпретира случващото се десетилетие по-късно, очакваме с интерес да разберем през есента. А тя, есента, била особено красива в Ню Йорк, казват…         

Някъде срещнах статистика, че всяка трета англичанка имала над сто чифта обувки. Не зная доколко това е вярно, нито какви са цифрите за французойките, японките или българките, но факт е, че почти всяка жена притежава повече обувки, отколкото „е необходимо“, каквото и да значи това, както и че сред тях има такива, които носи рядко или изобщо не носи. Краткият въпрос е защо купуването на обувки предизвиква илюзията за щастие? Защо действа като самохипноза? Защо купуването на чифт Manolo Blahnik или дори на някой безименен, но необяснимо магнетичен модел предизвиква производството на допамин, достатъчен, за да те изстреля в трансцеденталните измерения на блаженството? Защо постепенно се превръщаш в колекционер и куратор на колекцията си – подреждаш по цвят, форма и марка.

Ставаш изкусен познавач на детайлите и най-малкото различие е в състояние да те доведе до екстаз и до желанието да притежаваш и него. Отделяш специален гардероб за обувките си, после той се оказва недостатъчен – нужна ти е гардеробна стая. Вече обаче имаш потребността твоята колекция да е непрестанно пред очите ти, цялата, в щедрото си изобилие, даваща ти самоувереност и спокойствие  – и започваш да подреждаш трофеите по специално проектираните етажерки в спалнята, в дневната, в банята…

Това, разбира се, е крайност, но факт е, че нищо както обувките не е обект на подобно пристрастяване. Кой ли не е посвещавал статии на тази пристрастеност, къде с приятно чувство за хумор, къде напълно сериозно. И как не, след като Кристина Агилера имала 750 чифта. Парис Хилтън може би към 2000. А Даниел Стийл около… 6000 чифта. (И понеже не успях да си представя, че чувството за щастие е в състояние да понесе товара на толкова обувки, побързах да потърся опровержение и го намерих от самата Даниел Стийл. В специално писмо до своите почитатели тя уверява, че съвсем не са толкова, че прочиствала редовно гардероба си от остарелите модели или от грешките на моментен шопохолизъм, че носела най-често черни, а понякога, само понякога, като всяка жена, се влюбвала и в някое червено изкушение. Това ми звучи по-правдоподобно, нали все пак Даниел по цял ден седи пред компютъра и пише, за какво биха й били нужни чак 6000).

Сред признаците, които издават пристрастеност, казват, че са и тези двата – ако никой не знае колко всъщност си висока и ако пътуваш с отделен куфар само за обувките. За отделния куфар е ясно, не го правя, най-малкото защото би било проблем при нискотарифните полети, а за това колко съм висока – мисля, че вариациите се дължат не толкова на височината на обувките ми, колкото на настроенията ми и на това дали съм си сложила крилата. (В крайна сметка всички имаме по един безценен чифт – крилатите сандали на бог Хермес, с които си летим насам-натам заради добра дума или поглед, или просто заради някое красиво утро.)

Що се отнася до предписанията как да се излезе от омагьосания кръг на пристрастеността – имам три „любими“. Първото е да се убедим сами себе си, че харченето на пари за неудобството на високи токове е крайно вредно, като разлепим навсякъде из къщи снимки на кокалчетата на Виктория Бекъм. Второто е: „Заместете с шоколад“, а третото: „Ходете боси, полезно е“.  Това с Виктория със сигурност няма да направя, защото не е естетско. Второто също – защото шоколадът не може да е заместител, той е ценност сам по себе си. За третото – чакам топлите пясъци и росните треви на лятото.      

Колкото до сериозната гледна точка и едно възможно обяснение на какво се дължи обсесията от обувки, намираме ги в книгата на антрополога Ърнест Бекер „Отричането на смъртта“, спечелила „Пулицър“ през 70-те. Връзката между опита да се отрече смъртта и обувките е обичаният от психоаналитиците фетишизъм. А обувката става обект на фетишизма заради изначалната грозота на стъпалото, което е хем част от тялото, хем твърде отдалечено от него, атавизъм в дисхармония с нашата гордост, успешност и богатство, каращ ни да мислим за собствената си незначителност и тленност.

Обувката обаче, която поради функционална необходимост е оформена като стъпало, изтънчена и създадена от самите нас негова версия, символизира нашата сила да се издигнем от обикновени смъртни до божественото безсмъртие. Обувките имат декоративни детайли – шевове, връзки, катарами, апликации, бродерии, правят се от прецизно обработена кожа, притежават най-елегантната извивка и магията на тока – спокойно-стабилен или екзалтиращо пронизващ. (Няма нищо, което може да се сравни с шпила на високия ток.) Обувката е квинтесенция на културния контраст, тя е толкова различна от тялото,  че конструира един идеален и сигурен  свят, далеч от неговата тленност, като в същото време остава интимно асоциирана с телесното.

Поне на мен всичко това ми звучи убедително обяснение на фетишизирането на обувките, както и на пристрастеността към притежаването им.

И не, не е нужно да сме обсесивно привлечени от тях, дори и в най-умереното желание за обувки се съдържа удоволствието и радостта от тази квинтесенция на културния контраст и от това посредством нея да съблазняваш – не просто Другия, а самия живот. Какво по-голямо щастие от това.    

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР