Късен следобед в обикновен делничен ден – време, в което в Англия споделят чая със сладки приказки за лошото време; в Китай вече са приключили най-важното събитие в семейната рутина – вечерята, а във Франция подготвят в детайл задължителния ритуал – чаша специално подбрано вино за отпускане на напрежението след работа. Столичната улица „Сан Стефано“ в отсечката между „Шипка“ и „Оборище“ е като филмов декор. Малките магазинчета са с отворени, подканящи врати, а хората се разминават и разменят историите си от деня.

Всеки момент очаквам някой да каже „стоп камера“, но това, разбира се, не се случва, защото в „Санстефанска България“, както някои определят това каре в идеалния център на София, животът тече толкова обикновено, че превръща ежедневието в празник. Нали знаете – обикновеното е новият лукс. От няколко месеца едно от магазинчетата на улицата се радва на повишено внимание заради собственичката си – Линда Макензи Петкова, съпругата на премиера Кирил Петков и майка на трите им деца – Ванеса, Ема и Ани.

Странно е, че нито една от българските медии не се престраши да потърси личен контакт с нея, а заложи на сигурната схема – препечатка на излезлия по-рано материал в канадския вестник National Post. В него не са спестени детайли от житейската съдба на жената до премиера и предизвикателствата от всякакъв характер – езиков, здравен или административен. Както и задължителната за всеки чужденец носталгия, която на този етап Линда категорично заявява, че е преживяла. Признавам, че интересът ми към нея беше предизвикан най-напред от магазина, в който се продават безглутенови сладкиши, соленки и торти, както и от името му Amelie Sweet Shop. За всеки киноманиак името на героинята на Жан-Пиер Жьоне от филма му „Невероятната съдба на Амели Пулен“  (2001 г.) действа като код за отваряне на врата към други светове. Очаквах, че Линда ще е почитател на романтичната история. Оказа се обаче, че името на магазина е наследено от предишните му собственици, които внасяли белгийски шоколад (който все още се продава), а госпожа Петкова просто е продължила сладката щафета на улица „Сан Стефано“.

В хода на разговора ни с Линда открих, че нормалното и дори рутинното могат да бъдат не по-малко съблазнителни и приковаващи вниманието от вълшебния филмов свят на Амели Пулен. На фона на времето, в което всеки известен човек или инфлуенсър се превръща в отделна медия или канал за съдържание на ежедневна база, ми стана особено приятно да потъна в света на една жена, която обича обикновеното в деня си с неговата фамилна и приятелска среда и назовава всичко около себе си с пестеливи и семпли думи. Без претенция, без преструвки с цел да се хареса. Рядко със забележим грим (гланц за устни обаче винаги), облечена удобно, с „фънки“ елементи - по собствените й думи. Струва ми се, че най-важно за нея е да остане вярна на себе си и на собствената си житейска философия. Сякаш, без да е разбрала дори, Линда Макензи Петкова е стъпила удобно върху завещаното от Оскар Уайлд: „Бъдете себе си. Всички други роли са вече заети“.

Признавам, че докато уреждах това интервю (не беше никак трудно, случи се, както обикновено се процедира при навлизането в света на един непознат за журналиста, но известен на масовата публика човек – телефонно обаждане, имейл с разясняване на идеята и причината за нашата среща и – в случая следобеден разговор на чаша чай), се сетих за онази култова фраза на Анджела Хейс, героинята на Мена Сувари от „Американски прелести“, която мечтае да има невероятно интересен живот и признава: „Не вярвам да има нещо по-лошо от това да бъдеш обикновен“. Е, Линда Макензи Петков е обикновен човек, като вас и мен, и намира това за много нормално, без да изпада в драма и да бленува за необикновеното. И това създава усещане за лекота в общуването, наистина без маска и без грим – нещата от живота. Говорим на български, по нейно настояване, а когато се затруднява, на не повече от две-три места, доизясняваме на английски.

Когато се виждаме за втори път – заради фотосесията, не можем да избегнем и страшната тема, която се появи междувременно и пренареди всички човешки разговори в края на февруари. Войната. Линда признава, че заради международната криза вижда съпруга си Кирил за пет-десет минути на ден, много рано сутрин. А Ема, средната ѝ дъщеря, която я придружаваше на фотосесията в студиото на Слав и Хубен, разказа за своето училище, където се събират дарения за хората от Украйна, а най-щедрото от тях се награждава с вкусна баница от учителите. Питам Линда какво ѝ дава надежда в този тежък за всички момент. „Помощта от човек към човек, непрестанното усилие да търсиш все повече възможности и начини да правиш живота на хората по-добър. Връзката между хората е надежда“, отговаря тя.

На какво би искала да научиш твоите три момичета? Какви са важните уроци, които трябва да следват в живота си?

Иска ми се да са щастливи и внимателни с другите. Един от най-важните уроци е, че щастието и късметът те настигат по пътя, когато работиш усърдно за това. Важно е да знаят, че за да успееш в нещо, за да постигнеш лична еволюция като човешко същество и като професионалист, ти трябват старание и упорита работа.

В това отношение си много добър пример, защото работиш наравно с малкия си екип в твоя магазин Amelie Sweet Shop.

С колегите ми работим на смени – два дни работа, два дни почивка. Забелязваме, че когато аз съм на работа, посетителите са много повече. Особено напоследък. Радвам се, че имаме постоянни клиенти, както и че в магазина идват хора, които преминават през същите проблеми като мен – семейство и деца, които имат непоносимост към глутен или са болни от диабет (средната дъщеря на Линда и Кирил – Ема, е с това заболяване). Вчера например се наложи да остана до късно, защото дойде един мъж, силно притеснен от поставената, страшна за него в този момент диагноза на 4-годишния му син. Интересуваше се от всичко – какво трябва да прави, как да се храни малкото дете, как да се следи нивото на кръвната захар, как ще се промени животът им и кои са основните неща, които трябва да правят, за да се адаптират към болестта на сина си. Говорихме много дълго и се радвам, че по някакъв начин успях да го успокоя. Преминали сме през това, а споделеният опит е много важен за хората, които сега се сблъскват с подобно предизвикателство.

А как се справяте вие у дома?

Вече десет години вкъщи се храним без глутен, дори Кирил е свикнал на това хранене и яде всичко, което готвя у дома. Всъщност аз много обичам да готвя и прекарвам голяма част от времето си, правейки точно това. Ема е с диабет от десет години и за нея режимът е по-строг, но мисля, че вече всички се адаптирахме. Както разказах на бащата, който ме потърси за съвет – когато нещо подобно се случи, човек прави всичко необходимо и възможно, за да е до детето си.

Има една българска поговорка, че любовта на мъжа минава през стомаха. Важи ли това и за Кирил?

Не, не толкова. Даже никак не е важно за него това. Той изцяло следва нашите диетични режими и не се оплаква.

Ти вече посвикна ли с ритъма на живот в България?

Да, вече свикнах, но в началото ми беше много трудно – без да зная езика, без приятели. Ема беше само на шест седмици, когато се преместихме в България през 2007 година. Бях изцяло с нея у дома, през цялото време. Бебето и уроците по български език – това беше моят свят по онова време. Пък и културата и начинът на живот са много различни от онова, на което бях свикнала.

Кое ти беше най-трудно, а може би и още срещаш трудности понякога?

Администрацията. Съсипващо е, когато трябва да си взема личната карта или някакви документи, логистиката е много, много страшна. Отиваш на едно гише, за да си подадеш документа, после на друго, за да направиш копие на необходимите документи, които представяш. В един момент се оказва, че няма ксерокс и трябва да отидеш на долния етаж, за да го направиш и после пак да се върнеш. После пък се оказва, че е необходим още един документ, за който не са ти казали в началото, и пак се връщаш у дома, за да го набавиш. После пак атакуваш гишето и следва същата въртележка.

Трудна ли е саможертвата на семейството ви в този момент, когато Кирил Петков е вече министър-председател и има важна и отговорна роля в живота на България?

Да, трудно ни е. Той се прибира в полунощ, много често и след това, а тръгва в седем сутринта. Виждаме се за няколко часа през уикенда или пък сутрин, когато звънне алармата и той се приготвя да излезе. Докато е в банята и прави сутрешния си тоалет, си казваме важните неща от деня и така… Всички у дома свикваме с новата реалност и се адаптираме към нея. Той и преди да заеме този пост, работеше много, така че в някаква степен у дома знаем, че се отдава на работата си на сто процента. Сега обаче работи още повече и малкото му свободно време е наистина много ценно за всички нас.