След всеки филм, който ми е харесал, играя една игра на асоциации - така, за себе си. С какво го свързвам, какъв му е визуалният "послевкус", кое е трайното, кое е летливото в него. И ето част от моята игра на асоциации сега - хлад, дори студ, цвят сепия, макар и деликатна, мрак и процеждащата се светлина през прозорците... Музиката. Актьорите.

Мартин Макариев отдавна работи върху този филм и още по-отдавна мечтае за него, а както пише Емили Дикинсън в стихотворението си „От какво се прави ливада?“ – понякога и мечтата стига. Искам да кажа – честно е, когато филмът ти е положен върху мечта, изповед, признание или нещо лично, твое, а не върху мисловни конструкции, които трябва да се впишат добре в контекста на да кажем европейското или световното фестивално кино или световното независимо кино или както там трябва да го наричаме, за да не се обидят онези, които в никакъв случай не трябва да се обиждат. Не уважавам политкоректността, още повече в непоносимо инфантилния й вариант, в който тя ни се сервира напоследък. Абсолютен брат-близнак на политкоректността от времето на соцреализма! Откъде да подозира човек, че всичко това може да се върне и да му се стовари отново на главата да го гледа! Филми, очевидно съобразени с всичко и всички, старателно обърнати натам, накъдето сочи ветропоказателят на някакви в крайна сметка чиновнически институции? Докато все още имам право да го напиша: ами не, благодаря! Който иска да ги гледа, харесва, възхвалява, награждава. Не, благодаря!

В основата на филма на Макариев е истинска история, разказана му преди години. Действието се развива в български затвор по времето на комунизма. Група затворници, излежаващи присъдите си за тежки престъпления, са „впрегнати“ по спешност да работят извънредно в заводския цех към затвора. Всеки от мъжете има своя история – Бохеми (Александър Сано), Даскала (Ивайло Христов), Иглата (Христо Петков), Краси (Стоян Дойчев), Сатъра (македонският актьор Игор Ангелов). От другата страна на решетките, образно казано, са капитан Векилски (Юлиян Вергов), полковник Радоев (Христо Шопов) и редник Ковачки (Владимир Зомбори). А в сърцето на машината е един много крехък, жив, туптящ порив за доброта, свобода, чистота, светлина, любов…

Българското кино е на „вие“ със законите на жанровия филм. Макариев обаче съумява да се съобразява с тях, без да им се подчинява безусловно. Сценарият на филма, дело на Боби Захариев в съавторство с режисьора, е концентриран изключително в действието, което създава тяга и вътрешно напрежение. Тук обаче ще си позволя да кажа, че почти липсват изненади по пътя на разгръщане на сюжета – който е гледал затворнически драми, много бързо и с доста добра точност ще предположи каква ще е развръзката. Така или иначе сценарият е работеща машина, а не някаква разсеяна или псевдовглъбена претенция. Има действие – вътрешно и външно, а не просто думи, което, смятам, е най-сериозният проблем на повечето български филми.

Оттук насетне всичко се случва сякаш с лекота. Актьорският отбор е с много опитни „играчи“, но с тях е работено и не са оставени „да бъдат себе си“ или с известното: „Хайде, и ти си знаеш!“ (казвали са ми български актьори, че неведнъж са чували само тези две режисьорски напътствия и нищо друго). В ролите на затворниците, както вече стана дума, са едни от най-известните български актьори, които обаче не изглеждат като събрани от различни сериали, а наистина като актьорски отбор, който е в абсолютен синхрон именно в този филм, в тази история – нещо като групов персонаж и дори този групов персонаж си има своето развитие. Колективна работа, рядко срещано чудо, честно казано. Юлиан Вергов прави голяма крачка напред като киноактьор - самият му персонаж е нееднозначен, хлъзгав, може лесно да бъде преигран, форсиран или пък да остане някъде в полусенките и да се слее с тях. Вергов успява да „настрои“ персонажа си на точните честоти, най-голямото предизвикателство. Същото важи и за останалите трима актьори извън групата на затворниците – Христо Шопов, Башар Рахал и Владимир Зомбори. Великолепни са.

Екипът на един филм, както и въобще филмът с всичките му компоненти, наистина представлява машина, която трябва да заработи и или заработва или не. В конкретния случай не просто заработва, но го прави леко, безшумно, с добър ритъм, без намесата на вездесъщото режисьорско его, без маниерност, професионално, с внимание към всеки компонент. И всеки компонент е подчинен на сюжета, на историята – изцяло. Важи за страхотната музика на Виктор Стоянов, операторската работа на Андрей Андреев, монтажа на Никола Миленов…Хареса ми начинът, по който е пресъздадена епохата, а тя далеч не е пресъздадена буквално, а по-скоро условно – с елементи, които неминуемо свързваме с периода на комунизма в България (милиционерските униформи и т.н), но преминали през художествено обобщение, превърнати в нещо като знаци за тоталитарен режим въобще. По този начин те говорят и на по-младата аудитория, която не познава автентичната епоха, а има най-обща представа за нея – от снимки, филми и т.н.

Нека обаче в следващия си филм Макариев и сценаристите, с които ще работи евентуално, не ни „болдват“ така натрапчиво основните изводи и не ни филтрират философския екстракт на филма. Можем и сами. Не е нужно символите да бъдат убивани в думи. Това по повод задкадровия глас на самия финал. Точно там може би щеше да е по-добре без него.