Гийом Лоран - измислил Амели Пулен, женен за Покахонтас

„Баща ми е бивш моряк – разказва Гийом Лоран. – Обикновено се обличаше с тениска и панталон, а един ден го виждам, че се връща отнякъде с костюм. Сяда на бюрото. Взима линийка и зачертава едно име в тефтера си с телефони. Името на негов приятел, от чието погребение се беше върнал.“

Лилия Илиева 10 March 2022

Гийом Лоран

Снимка: getty images/guliver

Тази сцена е от детството на Гийом Лоран и от началото на филма „Амели Пулен“. Това е вторият му сценарий и за него е номиниран с „Оскар“ и „Сезар“, покрай него среща бившата си съпруга и майка на дъщеря си Адел – актрисата Сандрин Бонер. Гийом Лоран е забавен, симпатичен и сладкодумен човек. Добронамерен, с усет към приказното в реалността. Той гостува у нас, за да журира фестивала „Синелибри“.

„Aмели Пулен“ звучи като приказка, съгласява се той, и в същото време там са преплетени много лични истории. „Включил съм примерно как моя приятелка ме напусна насред улицата. Каза ми – край, между нас всичко приключи!, и си замина, докато аз се чудех как да реагирам и си мислех – ако бяхме в театъра, някой щеше да ми подаде правилната реплика. А Жан Пиер Жьоне (режисьорът на филма) вмъкна спомен от своето детство – за червената рибка, която често изскачала от кръглия аквариум и я гонели из цялата къща, докато не я пуснали на свобода в една река.“

Възможно ли е прочитането на една-единствена книга за това как се пише сценарий да ви направи толкова добър сценарист?

Възможно е. Факт е, че аз обожавам да чета книги. Бях слаб ученик. Училището за мен беше наказание, от което бягах в свой свят – на Джек Лондон, Жул Верн, Херман Хесе, „Тримата мускетари“. Живеехме в провинцията. За да ме оставят да чета на спокойствие, се качвах в короните на дърветата.

Коя беше любимата ви приказка като дете?

Много обичах „Малката кибритопродавачка“ от Ханс Кристиян Андерсен. Дори се разплаквах, когато мислех за нея. Загадка е как Андерсен успява да се докосне до човешките емоции. Може би ние също го направихме с „Амели Пулен“ и затова успехът, макар и неочакван, беше планетарен (филмът достига печалба от 140 милиона долара и е гледан от 8 милиона души по цял свят), с много номинации и награди. Каниха ме да изнасям лекции в университетите в много страни.

При това без да сте завършили университет.

Завършил съм лицей (средно образование). И изведнъж – такава слава! Но бих я заменил срещу едно невероятно признание, което получих. Седем години след появата на филма, през 2008 г. на Салона на книгата в Тур, Централна Франция, раздавах автографи за романа ми Happy Hand, който послужи за основа на анимацията J’ai perdu mon corps. Една дама взе автограф. Попита: „Разбрах, че вие сте писали „Амели Пулен“. Трябва да ви призная нещо – в срядата, в която беше премиерата на филма, научих, че имам рак, лекарят каза, че не са го открили навреме и прогнозата не е добра“. Трябвало да го съобщи на мъжа си и на децата си. Не знаела как. И за да спечели време, се разходила из града, минала покрай едно кино, видяла опашката от хора за филма. Наредила се, влязла, гледала. И ми призна – когато излязох, знаех със сигурност, че съм се излекувала. Много ме развълнува. Знаех, че филмите развличат, но да лекуват… Вярвам, че в реалността има нещо повече от нас, някаква мистерия. Мисля, че има и нещо, което ни свързва и което е добро и прави добро.

Възможно ли е написаното да се материализира? В интервю разказвате как сте срещнали Сандин Бонер на същите награди, на които „Амели Пулен“ е обявен за романтичния филм на годината, а тя – за най-добра романтична актриса. Все едно сценарият ви е извикал любовта и във вашия живот.

Това беше първият фестивал, на който поканиха филма. И там срещнах майката на дъщеря ми. Не знам дали думите се материализират. Вярвам по-скоро в искреността, която свързва разказвача и читателя, зрителя и че когато човек вярва в това, което пише, то докосва другите. Според мен приказките са сред първите неща, които са свързвали хората. Предполагам, че много назад, в палеолита, когато човеците живеели в пещери, пристигал някой от по-далеч, доближавал се до огъня и разказвал на племето за далечни места на фона на танцуващите по лицата им пламъци. Обожавам приказките именно защото са семпли истории, а отключват универсални емоции.

Как се запознахте с Жан Жьоне?

Дълга история. И в нея има вълшебство. Напуснах гимназията в момента, в който ми беше възможно и съм работил какво ли не – събирах картофи, зеленчуци. След това бях общ работник на строеж, нощен пазач. После заминах за Париж и бях доставчик и сервитьор. Живеех в споделена стая под наем с общи на етажа тоалетна и баня. И понеже навсякъде се разбирах много добре с хората, реших, че е така, защото може би съм супер добър актьор. Нямах пари за театрално училище в Париж и се записах на курс за аматьори в квартала. Никой от нас не беше актьор, но много се забавлявахме. Успяхме да се нанесем в един малък театър. Започнах да записвам импровизациите ни по спомен. После добавях и свои реплики, свързах ги, превърнах ги в пиеса. Изиграхме я пред публика, без присъствието на преса, защото не бяхме в средите и не познавахме никого. Но театърът се напълни.

И някой разказа на Жан Жьоне, така ли?

Не. Написах книга. Показах я на един търговец на вино, за когото правех доставки. Той ми каза, че имам талант, и ми подари книга „Как се пише сценарий“. Прочетох я, написах един за късометражен филм на пишеща машина. Докато се чудех на кого да го дам, гледах „Деликатесен“ на Жан Пиер Жьоне. Допадна ми начинът му на разказване. Сценарист беше и Марк Каро, но когато потърсих адресите им в указателя в пощенския клон под нас, се оказа, че в Париж има двама души, които се казват Марк Каро, и само един Жан Пиер Жьоне. Написах му писмо, добавих моя сценарий и пуснах плика в пощенска кутия. След две седмици той беше оставил съобщение на телефонния секретар: „Добър ден. Аз съм Жан Пиер Жьоне. Прочетох сценария. Интересен е. Дали можем да поговорим?“. Отидох, обясни ми, че не може да снима късометражен филм, защото вече е направил пъл-
нометражен. И че благодарение на „Деликатесен“ може да се върне към работата си за „Градът на изгубените деца“, за който му трябвала помощ с диалога. А диалогът в моя сценарий бил блестящ. И аз написах диалога за „Градът на изгубените деца“. Вторият ми сценарий, който излезе на екран, беше „Амели Пулен“. И това ако не е приказка…

Каква е тайната на добрия диалог?

Диалозите са ми страст. Напомнят ми текстовете на песни. В кратък обем трябва да концентрираш много – и това, което се казва, и това, което не се казва. Най-видимата грешка, която се допуска, е всички герои да говорят по един и същи начин. Затова звучат монотонно. В реалността такива хора няма. Всеки говори с различни думи, различен ритъм, различна мелодия. Речта в „Амели Пулен“ е вдъхновена от Жак Превер. Има диалози, които звучат малко старомодно и това е търсено нарочно. Това е стил.

Името на родния ви град напомня на името на щатския затвор - Сан Куентин. И в същото време е в областта Пикардия. Не беше ли оттам Портос – един от тримата мускетари?

Да! Браво! Портос е от Пикардия. Неговият замък се намира на 5–6 км от мястото, където съм роден. А за затвора имам една много смешна история. При първото ми пътуване в Лос Анджелис минавам границата и изведнъж полицаят, който ми проверява паспорта, замръзва! Нещо започва да ми говори. Не го разбирам, защото не знаех дума английски. Вика свой колега. Не ги разбирах. Накрая се оказа, че са решили, че съм роден във федералния затвор, а аз успях да им обясня, че във Франция има град със същото име.

По колко часа на ден пишете?

За Кафка знам, че не е пишел в продължение на шест месеца, докато му се натрупа напрежение. Ставал като трескав и тогава, като седнел да пише, го правел четири дни и нощи, без да спи и да яде. Моята философия е по-различна. Аз от малък имам голям проблем с дисциплината и училището. Не понасям авторитети. Това ме блокира. Знам, че е грешно. Имам нужда да работя, без това да ми е задължение, без график. Когато не ми се работи, не го правя. Ако ми ходи на кино, отивам. Ако ми се вижда с приятели, това винаги е с приоритет. Но има и моменти, в които, ако съм обещал да дам нещо и наближи моментът, в който това трябва да се случи, мога да работя до четири сутринта, без да спирам. И след това спя до обяд. Но да стана рано и да се подложа на дисциплина, това е все едно да се вкарам в армията. А оттам единственият ми възможен ход е да дезертирам.

Май не е лесно да се живее така?

Това си е огромен лукс. Но когато човек работи по този начин, той прави връзка със своя вътрешен ритъм и запазва удоволствието си от работата.

Дъщеря ви каква иска да стане – писателка или актриса?

Макар че майка й е актриса и Адел израсна, наблюдавайки я как ходи по фестивали и гостува в предавания, би искала да живее възможно най-анонимно и обикновено с гаджето си. Тя е на 16 и вече има гадже. И са много сладки, защото откриват живота, смеят се заедно.

Това ли е важното за любовта между двама партньори?

За всички е различно. Аз съм разведен със Сандрин и по-късно се ожених отново. Вече пет години имам съпруга с професия, съвсем различна от моята. Казва се Татяна и е гледачка на карти. Сигурно звучи странно, но ние по взаимно съгласие живеем в два различни апартамента в Монмартър, на 50 м един от друг и сме ту у единия, ту – у другия. Но пък сме свободни да живеем, както искаме. Тя също има дъщеря от предишен брак. И бяхме много щастливи, когато обявиха локдауна, защото имахме разрешение да се прибираме и в двата апартамента. И можехме поне малко да се разхождаме.

А как се запознахте?

Видях я за първи път преди 22 години. Беше се върнала от Камбоджа. Там е работила и живяла няколко години. Сервираше в малкия италиански ресторант на мой приятел сценарист и продуцент, в който ходех непрекъснато. Беше с черна коса с дълга конска опашка до дупето. Всички клиенти я гледаха. Всички мъже я сваляха, без мен, но я харесвах. Наричахме я Покахонтас. Преди време я видях на улицата близо до нас, в Монмартър и си казвам: А! Това е Покахонтас. Засякох я два-три пъти, но не ми беше удобно да й кажа, че я помня от ресторанта. И как да се обърна към нея? Да я нарека Покахонтас ли? Срещнахме се на терасата на един ресторант. Самата Покахонтас дойде и ми каза: „Мисля, че се познаваме“. Отговорих й: „Да, от Sole d’Italia“.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР