Мирела Иванова вече пет години е драматург на Народния театър „Иван Вазов“, където в момента се играят две нейни пиеси – „О, ти, която и да си…“ с режисьор Бойка Велкова, посветена на музите, истински и ефимерни, на народния поет Иван Вазов, и „Бележките под линия“ с режисьор Катя Петрова – съвременна пиеса за жените и трагикомичните житейски катаклизми, през които преминават. Не е почитателка на „озъбения феминизъм“, нито на реваншизма, но определено смята, че в мътните и смутни времена, в които живеем, жените се оказват по-силният пол.

Жената очевидно е интересен обект за изследване за вас, Мирела. Автор сте на драматургичните текстове на две представления в Народния театър, в които участват общо 10 жени и само един мъж.

Жената се превърна в художествен обект за мен чак когато започнах да пиша разкази, а сега – и пиеси. В поезията си съм възпявала само мъже. В това време обаче, което преобърна живота, според мен жената се оказа силната фигура, която успя да понесе и да се справи с всичко. Вероятно защото й е дадено от Бога да пази, да ражда живот. Освен това явно предизвиквам някакво доверие и много често съвсем непознати хора идват при мен и просто ей така започват да ми разказват живота си. Най-често са жени. Жени, преминали през всякакви изпитания и успели да се самосъхранят. Жени, които не са в светлината на прожекторите на общественото внимание, но са съумели все пак да се опазят като ценности, като личности, да отгледат децата си и дори да си купят хубави дрехи, да изглеждат добре, да продължат да вървят  изправени. Освен тези случайни срещи, няколко конкретни провокации отключиха у мен желанието да разкажа за нашето време през погледа на жените, техните изпитания, битки, победи.

Говорите за представлението „Бележките под линия“. В него обаче  две от жените не са обикновени – персонажите на Мария Каварджикова и Параскева Джукелова са актриси.

„Бележките под линия“ имаше много заглавия. Първото например бе  „Тафта на точки“ (рокля с такъв десен има специална роля в спектакъла – б.р.). Дълго време минавах покрай витрината на магазин и гледах едно сако от черна тафта на бели точки. Веднага разбрах, че няма да мога да го имам, защото бе малък размер, но въпреки това продължих да минавам покрай тази витрина, понеже моята баба имаше рокля в подобен десен – черна тафта с почти невидими бели точки. Толкова бях влюбена в тази нейна рокля, в осанката й на господарка! После към историята на това сако се присъедини историята на семейна приятелка на моите родители – прочута някога софийска лекарка, която преди време срещнах и разбрах, че работи като гардеробиерка в столичен театър. Тя ми разказа историята на своите близначки, които помнех още като малки. Бяха толкова различни една от друга и се оказа, че и животът им се е развил в коренно противоположни посоки. Към тези две истории се прибавиха и други и така се родиха моите шест героини от „Бележките под линия“.

Написах пиесата преди четири-пет години, при това за конкретен режисьор, който обаче никак не я хареса. В крайна сметка се срещнахме с режисьорката Катя Петрова. Истината е, че три от актрисите, които в момента играят в представлението (от общо шестте: Мария Каварджикова, Вяра Табакова, Параскева Джукелова, Ана Пападопулу, Илиана Коджабашева и Ирина Митева, б.р.), са точно тези, които винаги съм си представяла. Имаше много перипетии – заради пандемията пет пъти отлагахме премиерата, после тръгнахме при 30% заетост на залата. Първите няколко пъти всички бяхме на тръни, но след това представлението се отприщи и сега всеки път е различно. Като хамелеон, както го нарече режисьорката Катя Петрова.  Защото Мария Каварджикова всеки път го повежда по различен начин – веднъж звучи трагически, друг път комедийно. Театърът си е жива магия.

Всяка жена ли може да открие нещо за себе си в „Бележките под линия“?

Смятам, че да. Честно казано, много й се радвам на тази пиеса. Толкова са различни тези жени, тези актриси, а са истински ансамбъл и заедно всъщност изграждат общ образ на жената – от най-младата до възрастната, с всичките й лудости, чувственост, красота, страдание. Жената е сложно същество. На мъжа му дай хоризонти, битки, а тя от подробностите на живота – една
лъжичка, една рокля – може да сглоби целостта. И да го направи с любов. Сиянието на жената е в любовта.

Другото представление по ваш текст – „О, ти, която и да си…“ – пък е посветено на музите на Вазов. Хубаво е, че Народният театър отбеляза двата юбилея – 170 години от рождението на Патриарха през  2020 и  100 години от смъртта му през 2021-ва – и то с такава пиеса, по-интимна, човешка, а не „патриаршеска“. В спектакъла участват четири актриси – Параскева Джукелова, Радина Боршош, Ева Тепавичарова, Биляна Петринска, и един актьор – Ненчо Костов.

Тази пиеса беше написана след „Бележките…“,  но беше поставена преди нея. Параскева Джукелова бе прочела интимните стихове на Вазов и й хрумнало да направим един рецитал. Доста поразсъждавах върху тази идея, защото това не е силната страна на Вазовата дарба, пък и ние нямаме традиции в такъв тип поезия. Постепенно идеята се разви в драматургичен тип текст и накрая решихме, че един млад мъж ще бъде героят, който във въображението си ще влиза в образа на Вазов, ще си представя тези негови неназовани, почти мистични срещи с любовта, защото те наистина си остават главно в сферата на загадките и митологиите. Благодарение на споделеното пред проф. Шишманов ние знаем само, че в юношеството си е обичал съседката си Катерина – първата му голяма любов, която отприщва поезията в него, а после една жена – Пелагия, в Пловдив, макар че той никога не споменава черно на бяло нейното  име. За мен са невероятни тези слухове, които се носят как Вазов е починал в прегръдките на жена. Ние изобщо не можем да разберем на колко силен обществен натиск е бил подложен той – къщата му е в центъра на София, която по онова време, в следосвобожденска България, си е все още голямо село, средата е изключително патриархална, а той е толкова известен! Дори по повод любовните си стихове Вазов казва, че се е срамувал да ги пише, защото има малки братя и живее с майка си. Така че в нашия спектакъл не се занимаваме с клюки и жълтини, това не са любовници на Вазов, а музи, любими – безплътни, може би отчасти плод на фантазията му. Малко известен факт е, че той има само един брак, изключително неуспешен, който наранява много и него, и съпругата му, с която така и не успява да се разведе до самата си смърт.

Не е ли хубаво да има и такава митология около нашите национални поети и писатели? Нямаме нито сериали, нито филми, нито романизирани биографии. Защо?

Трябва, разбира се. Не може само пиедестали и паметници да се правят за тях. Интересен факт – 20 години след смъртта и на Иван Вазов, и на Пейо Яворов не излиза нито един том с творбите на нито един от двамата! 20 години! Имам чувството, че не можем да понесем гениите си. Този факт ме стъписа. За Яворов съм си давала сметка – добре, убийство, самоубийство, оклеветен, всички лешояди са се струпали около сляпата му фигура и кълват допълнително очите му… Но Вазов? Ние явно можем да обичаме гениите си само ако са мъртви.  

Мирела, били сте близка с Петя Дубарова. Ваш текст за нея присъства във великолепната книга „Соната за Петя Дубарова“ на Веселин Андреев. Слава Богу, вече има направен филм, макар той да не е биографичен – „Петя на моята Петя“. Имате ли свой отговор на въпроса: какво не успя да понесе Петя?

В първата си книга бях написала три писма до български поетеси – Мара Белчева, Елисавета Багряна и до Петя Дубарова. И получих писмо от четири страници от един много влиятелен тогава литературен критик. Ругаеше ме, задето бях си позволила да сложа Петя Дубарова редом до Багряна. Три дни ревах, аз тогава бях на 25. С Петя сме от едно поколение. Познавахме се, пишехме по едно и също време в списание „Родна реч“. Първо,  на 17 години тя вече имаше завършена поетика. Точно тогава Георги Дюлгеров направи филма „Трампа“, в който участваше и тя. Петя беше звезда и това се знаеше от всички и се осъзнаваше и от самата нея. Мисля, че известността я беше направила двойно по-уязвима и дори лекото побутване от някакви тъпашки даскали я събори. Когато си поет, не знаеш кое може да издърпа килимчето изпод краката ти. Пък и тя бе само на 17, още не бе изградила защитни сили. Не си представям накъде щеше да се развие Петя като поет. Тя имаше завършен свят. Чуваш три строфи и знаеш, че това е тя, която озари цялото ни поколение с трагическата си звезда.