"Домът на Гучи": Сапунена опера в 157 минути

Филмът, за който през последните шест месеца четем поне по веднъж на ден, е в кината от днес. Дали да го последвате е въпросът. Звездата на филма не е Лейди Гага, както се опитват да ви убедят, а е Джаред Лето. В случай, че го познаете.

Ирина Иванова 25 November 2021

Поправете ме, ако греша, но Ридли Скот не беше ли режисьорът на „Телма и Луиз“, „Гладиатор“ и на онзи могъщ като кинематографично въздействие военен епос Black Hawk Down? Въпросът е риторичен – проверих в imdb.com, той е. И сега изведнъж – Гучи, Гага и изобщо тази…кухост. Ако „Домът на Гучи“ (House of Gucci) беше нещо, върху което човек може да почука, щеше да се чуе най-кухото кънтене на света.

Работейки за EVA от 16 години, знам доста за историята на тази модна къща, включително и за убийството, за което става въпрос във филма. Още през 2008 г. в интервю за нашето списание пред Милена Попова (това интервю може да бъде прочетено тук, на сайта ни) дизайнерът Пако Рабан направи скандално изказване, заявявайки, че големи пари от висша мода правят само италианските модни къщи. „Това са прани пари, които миришат на кокаин. Всички италианци – Гучи, Валентино, Армани, Версаче, Кавали – всичко това е дрога, дрога, дрога. Знаете какво се случва, когато се опитат да спрат. Застрелват ги“ – казва той в интервюто, визирайки най-вероятно убийството на Джани Версаче през 1997 г.

Историята на всяка една от тези модни империи е забележителна. Защото те са един от елементите в пъзела на нашата епоха, в духа на нашето време, в образа на нашето време. През цялото време, докато гледах „Домът на Гучи“, си мислех – какво ще разбере за тази модна къща, която все пак е главен герой във филма, някой, който никога не се е интересувал специално от мода? Смятам, че абсолютно нищо.

Защо тази марка е емблематична за Италия, а през 90-те и за България, макар и с ментета най-вече? Няма да разберете от филма. Той няма да каже нищо за тосканското изобилие, съчетано с флорентинската страст към изображението и изобразителното, за прекалеността на ръба на кича, за дозата вулгарност, която винаги носи секс в себе си, за емоцията на фриволната показност и демонстративния лукс. И понеже няма да каже нищо по въпроса, затова и няма как да разберете революцията, която Том Форд наистина направи за Gucci, заставайки начело на империята през 90-те и която все пак е упомената във филма - така, между другото. Напълно безсмислено, проиграно споменаване.

Да кажем, че целта на Ридли Скот, продуцентите от MGM и въобще екипа на филма изобщо не е да ни разказват модната история на Gucci, а са се съсредоточили върху героите, създали тази история – фамилията Гучи. Най-вероятно точно това са искали да направят. Обаче нима вие разбрахте нещо за Маурицио Гучи, а той все пак е основен персонаж в сюжета на филма?

Адам Драйвър с неговата чиста и невинна широка усмивка, която той разтяга пред нас за щяло  и нещяло, сякаш изобщо няма представа кого играе. Поне се надявам да е нямал, защото ако е имал, наистина е меко казано странно превъплъщението му (не че има такова в истинския смисъл на думата, но сценарият и не дава шанс за нищо повече).

Маурицио Гучи е наследник на Родолфо Гучи (Джеръми Айрънс в ролята), който заедно с брат си Алдо Гучи (Ал Пачино), са синове на основателя на модната къща Гучио Гучи. Родолфо е бивш третостепенен актьор и семейният бизнес изобщо не го интересува. Алдо е този, който полага основите на модната къща и разработва маркетинг модела й, както и всичко останало.

Неговият син Паоло (ето тук е изненадата и жалко, че дори ако не знаете кой играе, сега ще проверите, така че няма да крия – Джаред Лето е, тотално неузнаваем, като след пластична операция с цел опазване на защитен свидетел) е ексцентрично мамино или по-скоро татково синче, напълно неспособен да се справя с живота и наричан с любов от собствения си баща „кръгъл идиот“.

Единственият, който може да поеме бизнеса е именно Маурицио и какво разочарование е за всички, че той се влюбва в едно съвсем обикновено момиче – Патриция Реджани (Лейди Гага), дъщеря на шофьор на камиони. И макар че фамилията Гучи съвсем не са аристократи – в крайна сметка тосканското момче Гучо Гучи е пиколо и общ работник в началото на кариерата си – все пак натрупаното богатство ги е облагородило достатъчно, че да вярват, че не заслужават някоя като Патриция Реджани да се намести в родословното им дърво.

Филмът проследява годините от запознанството на Маурицио с Патриция до убийството му, организирано според филма като „престъпление от страст“ – изоставената бясна фурия Реджани се превръща в някаква лейди Макбет, макар и в евтин вариант, и отмъщава като истинска мутреса.

Тук изобщо няма да коментирам нелепата роля на Салма Хайек като врачката Пина (пандемия е, хората се съгласяват на каквато и да е роля, само и само да имат работа, ами така де).

Както и в предишния си широко обсъждан филм, „Роди се звезда“, и тук Гага е изключителна в посредствеността си. Тя е „добре“, ето това е. Справя се. Бива. И в същото време е просто слаба актриса, която не успява да предаде нищо от същността на своя персонаж – никакъв акцент няма в играта й, всичко е покрито с дебел слой грим, за да изглежда прилично добре. Тези крайни емоции и действия, които предприема, сякаш не излизат от нея.

Не можеш да разбереш каква е тази жена – глупава ли е, умна ли е, хитра ли е, предприемчива, златотърсачка, влюбена? Каква е? Сега прочетох интервю, в което Лейди Гага се обяснява какво е искала да каже с ролята си, а то е, че Патриция не е била с Маурицио заради парите му, а наистина го е обичала. Аха, добре че ни каза! Гага изгражда ролята просто с интуиция, но не достатъчно задълбочена, за да получи персонажът й плътност. Тя присъства, усмихва се, прави някакви неща, но само на повърхността, отдолу – празно, кухо. Тя изпълнява ролята на черупката на Патриция Реджани.

В изпълнението й липсва какъвто и да било анализ, все едно снима клип. Това, разбира се, често си е умишлен подход. Само обаче, ако до теб не са Ал Пачино и Джаред Лето. Понеже до тях Гага просто издиша, те са лакмусът на провала й. И за съжаление – на провала на филма. Но не е страшен този провал, не е с гръм и мълнии. Посредствен провал е.

Пачино и тотално неузнаваемият Джаред Лето като баща и син са бижутата на филма, най-доброто в него, единственото добро в него. Тандемът им, пък и всеки един за себе си, са доказателството, че дори когато сценарият е компромисен (а този е точно такъв), можеш да се измъкнеш с достойнство, когато си истински професионалист. Пачино и Лето просто изграждат образи и те карат да им повярваш.

Дори Джеръми Айрънс с две дръпвания на цигарата си изгражда образ. На този фон Гага и Драйвър са немощни и безлични.

Саундтракът – банално осемдесетарски и много… популистки някак, тоест Eurythmics и Ани Ленъкс, Blondie, Нанси Синатра, Дейвид Бауи и др., с най-известните си парчета при това.

Режисурата – неовладяна и  безразлична, честно казано. Вероятно Ридли Скот е трябвало да се съобразява с прекалено много условия и дадености. А още по-вероятно е тази история изобщо да не го вълнува.

Какво да кажа? Брандът Prada се справи къде-къде по-умно с „Дяволът носи Прада“. Вярно, че филмът си беше просто кинореклама на марката, замаскирана като романтична комедия, но пък поне се гледаше с удоволствие. Нещо, което не мога да ви обещая за „Домът на Гучи“.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР