Дали книгата „Стажът“ може да се нарече „ехо на един локдаун“? Когато през март миналата година обявиха карантина, Ради Георгиев – нашият колега и приятел пиар, с чиято агенция 8 p.m. сме работили по много и интересни проекти като „Откраднат живот“, Биг Брадър, филмите на братя Чучкови, Стефан Командарев, „Голата истина за група Жигули“ – се насладил на забавянето на темпото. Прекарал повече време с дъщеря си Рада, довършил  книгата си „Стажът“ и заедно с Борислав Чучков и Алекси Калев създал Sofia Summer Fest.

Освен че с абсолютна лекота разказва за многообразния свят на пиара, „Стажът“ е роман с интересни обрати и герои. Действието му се развива на два континента, в различни социални прослойки, от най-бляскавите богаташки кръгове в Ню Йорк до софийския затвор и столичните барове. Има любов, екшън, елементи на драма. Борислав Чучков би продуцирал филм или сериал по нея, според Стойчо Керев и Стефан Командарев тя се чете на един дъх.

Винаги ми е било приятно да пиша – разказва Ради. – Имах и блог. От историите, които си драсках, стана книга. Преди да намеря издател, последвах съвета на моя приятел Сашо Чобанов (сценарист на „Дяволското гърло“, „Отдел издирване“, „Под прикритие“ и писател) да я пратя на още близки и познати, за да чуя мнението им. Брат ми много я хареса. Борко (Чучков) каза, че му звучала кинаджийски, но ме посъветва да има повече диалози. Стефан Командарев ми обърна внимание, че главният ми герой е много идеализиран, а изцяло прекрасни хора не съществуват. На Стойчо (Керев) му направи впечатление, че историята е за млади хора, но няма секс. Взех предвид доста от коментарите. „Ентусиаст“ бяха сериозното издателство, което прояви интерес.  

Но не послуша Стойчо. Не само че секс няма, а и главният герой избира кариерата пред любовта.

Така правят много хора. Героят ми е млад мъж, който иска да успее сам, но среща момиче от богато и влиятелно семейство. Осъзнава, че никога няма да принадлежи на нейния свят, затова предпочита да върви по своя път. А за секса – просто не исках да има в книгата.

Героите ти разсъждават какво щеше да бъде, ако Господ беше жена. Ти как мислиш?

Щеше да е различно, защото мъжете и жените сме устроени различно. Работя в офис само с жени, дъщеря ми расте пред очите ми и от малка я наблюдавам как си сменя настроенията на всеки пет минути. Сега е щастлива, след малко има проблем. Има едно непрекъснато лутане. Всичко се преглежда, премисля. Мъжете сме по-джаста-праста. Скоро гледах любима серия на „Приятели“ с първата целувка на Рос и Рейчъл. И двамата разказват за нея. Рейчъл – на Моника и Фийби, Рос – на Джоуи и Чандлър. И докато жените зададоха хиляда въпроса – как му бяха устните, ти какво почувства, мъжете ядяха пица, Джоуи попита само – със или без език, и разговорът приключи. И затова предполагам, че ако Господ беше жена, щеше много да разсъждава дали да има хора, какви да бъдат, ама какви качества да притежават, за разлика от мъжа Бог, който не го е мислил много-много.

Притеснява ли те жените да доминират в работата или в личните отношения?

Не. Шефовете ми, когато съм ги имал, през повечето време са били жени. Мисля, че в един екип е хубаво да присъстват и двете гледни точки. Затова и в нашата агенция се опитвам да намеря още едно момче. Пиарът отдавна е феминизирана професия, но понякога трябва да се взимат бързи решения и да се върви напред, а това е по-скоро мъжко качество. В личните отношения не ми се е случвало да съм с жена, която да доминира. Сигурно не бих имал проблем. Където и да е, предпочитам да бъда с умни хора.

Какви изкривявания причинява тази професия?

Ходиш и на почивка с лаптоп, за да вършиш някаква работа. Не можеш да изключиш, защото режимът в нашата сфера е свързан с бързооборотни проекти в кино, телевизия, фестивали. Няма събота, няма неделя. Трябва да си на разположение на журналистите.

Какво означава, че си част от първия официален аматьорски клуб „Лозенец Юнайтед“?

Това е кварталната гордост на Лозенец – отбор, официално регистриран през 1991 г. Най-старият. Зародишът му е в района на Долен Лозенец от учениците на 35-о и 120-о училище. Нямаше зали за футбол и единствената възможност да играем на закрито беше в събота в 23 ч. Спомням си как излизам от дома със сак една вечер. Майка ми ме пита къде отивам. Казвам – да играя футбол. Тя отвори сака, видя маратонки, гащи, тениски и вика – ти верно ще играеш футбол. 10 години участвахме на турнири в Холандия и пътувахме по 100–150 човека. 10–15 играем футбол, останалите са публика. Напълваше се залата, викове, крясъци, беше много силна емоция. Кварталът ни е  сплотен. Познаваме се от деца. Майтапим се, че сме си малко като на село, защото всеки се знае с всеки и няма нужда от поза, независимо кой как се е развил в живота си.