По обяд в центъра на Старо Железаре щъркелите са повече от хората. Във всяко от гнездата, увенчаващи електрическите стълбове, стърчи по една дългоклюна глава, докато представителите на човешкия род са двама, заседнали пред кръчмата в селото. Щъркелите мътят, хората пият бира и хапват чипс направо от лъскавото пликче.

Някой ни вика. На пейка пред една от къщите виждаме възрастен господин, който ни маха с ръка да се приближим. Правим го с надеждата, че ще чуем нещо мъдро и дори полезно, което да ни помогне да се ориентираме сред многобройните забележителности на селото. Господинът ни пита какво правим, отговаряме, че гледаме.

„Гледайте, сега ви се е паднало, аз отивам да нагледам магарето“, казва ни той, ясно подчертавайки, че докато едни се шляят, други имат работа. „Вас има ли ви нарисуван по стените“, продължаваме разговора ние. „Е“, вдига рамене човекът.

Мнозина от жителите на Старо Железаре са изобразени в графитите, които направиха селото обект от национален интерес. Преди няколко години, шест или седем, художникът Венцислав Пирянков – може да видите негов автопортрет на стената на селската тоалетна, редом до Лейди Даяна, двамата съответно са символи на мъжката и дамската част на неработещото хигиенно заведение – води тук свои ученици от изобразителната си школа в полския Познан, където живее. Всяко лято оттогава художествената галерия на открито по дуварите се разраства и в предпандемичните времена се оформя дори стрийтарт фестивал.  

Култова е уличката, известна като „МоМа“, кръстена на името на Музея за модерно изкуство в Ню Йорк. Пикасо е представен с „Госпожиците от Авиньон“, които си правят селфи, и „Седяща къпеща се“, Анри Матис е с „Уроци по пиано“ и „Танц“, там са водните лилии на Моне, също Модилияни, Миро, Де Кирико, Франсис Бейкън, Кандински с Ротко, човекът на Мунк крещи към промъкваща се селска котка, а паркирал пред къща мерцедес е затиснал частично автопортрет на Фрида Кало с маймунката Фуланг-Чанг.

„Всички артисти – на село“, призовава надпис на елтабло, вероятно вдъхновен от идеята за Глобалното село, част от което са и Старо Железаре, и Ню Йорк. Някои от стенописите обаче започват да губят битката с времето. Колкото и да е вечно изкуството, боите му са временни – питайте Леонардо с неговата „Тайна вечеря“.

Старо Железаре вероятно е единственото място на света, където ще ви упътят така: „Подминавате рисунката с магарето и на Мики Маус завивате вляво“. Там точно се намира уличката „МоМа“, която иначе може да пропуснете, загледани в други графити.

Карл Лагерфелд например взима мерки на жена в местна носия на оградата на Дома на традициите – малък, спретнат етнографски музей с прекрасна градина, пълна с калифорнийски макове и цъфтящи храсти, където могат да ви организират посрещане с прясно опечена погача и приготвена по домашна рецепта шарена сол, да ви продадат ръчни плетива и да ви обяснят, че уникалните възглавници, направени от рогозка, се наричат чучки.

Старо Железаре е превърнато от Piriankov Art Center в платно паноптикум на нашия свят. Планетарни и местни политици, музиканти, артисти са „чучнати“ (или казано на чист български – позиционирани) до хора от селото. Бойко Борисов е завзел микрофона, вероятно при откриването на нова магистрала, а край него са наредени българските президенти от последните години, заедно с цар Борис Три, както е печално известен сред част от съвременниците ни.

Тръмп изнася емоционална реч пред шарена крава, която изглежда въодушевена да направи Америка отново велика. В сцена, вдъхновена от „Междузвездни войни“, младеж с моторен трион  реже опашката на Джаба, докато баба със забрадка се е прицелила с тежката си картечница в силите на Империята, чумата да ги тръшне.

Каквито и музикални стилове, политически системи, религии и секти да харесвате и изповядвате, ще откриете пророците им в селото. Някога наброявало 3000 души, днес то се е свило десетократно, но заради графитите не изглежда пусто. И докато някои пият, а други мътят, магарето е нагледано.