Животът на 16-годишния Павел Роглев е доста приятен – той е талантлив цигулар, има си… надарено гадже, живее в уредена държава като Германия с майка си и мъжа й, по немски екзактния инженер Хайнрих Вебер. Хер Вебер иска да осинови Павел, но за целта бащата на момчето трябва да се откаже от родителските си права. Това налага пътуване до България, родината, към която Павел изпитва в най-добрия случай безразличие. Следват епизоди в стил „изгубени в превода“, някои са силно смешни, например когато хер Вебер отива в обществена баня, където попада в лапите на телячката леля Верче. Но не умира, умира друг, ражда се една любов и изобщо животът се завърта шеметно.

Това се случва в романа „Шестият пръст“ на Деляна Манева (издателство „Сиела“). Деляна Манева е завършила театрална режисура, преподава в НАТФИЗ и Нов български университет, като режисьор е поставяла пиеси на Ведекинд, Харолд Пинтър, Стриндберг. Носител е на „Националната награда за драматургия Иван Радоев“ през 2004 г. в съавторство с Алек Попов. Съсценарист е с Алек Попов на игралния филм „Мисия Лондон“. Името на писателя Алек Попов се повтаря неслучайно в биографията й, двамата са семейство, имат една дъщеря. В интервюто по-долу ще го наричаме Първия читател и ще разчитаме на чувството за хумор у двама им с Деляна.

Усещането, че имаш шести пръст, че нещо все не е това, което трябва, че си прецакан изначално – това не е ли някаква съвременна невроза, процъфтяваща особено пищно у нас? Да смятаме, че винаги заслужаваме нещо по-добро, било то родина, родители, кола, жена. Или мъж.

Ние май винаги искаме нещо повече от живота и това не е съвременна, а нормална човешка невроза. Искаме и понякога го получаваме, а после може отново да сме неудовлетворени. Следва нова цел, ново предизвикателство, нов субект, който да подчиниш и превърнеш в обект. Въпросът е какво точно искаш. Да си щастлив с това, което имаш, е привилегия на мъдреците.

Вие изпитвали ли сте такова чувство? Кой е (бил) вашият шести пръст?

Това е въпрос „с повишена трудност“. Може би някой ден ще събера смелост да напиша история за това. Но да работиш с емоционалната си памет и да навлезеш в „техниката на разкриването“ е сложен процес, особено ако става дума за събитие, което е белязало израстването ти. Рискуваш да събудиш опасни призраци.

Как се влиза в главата на 16-годишен, на колкото е вашият герой? Как се говори на неговия език?

С добрата стара формула „вяра и наивност“, измислена от Станиславски. Или с друга, още по-стара формула на Аристотел, че героят се изгражда чрез действията. Иначе казано – не ме е водел езикът, защото това е само форма, условност. Интересуваше ме дали мога да игнорирам егото си, за да бъда достатъчно неутрален проводник и да позволя на този герой да говори чрез мен.

Какво ви каза вашият Пръв читател, когато му дадохте текста?

Моят Пръв читател – Алек – се учуди на бързината, с която беше написан текстът. После ми каза, че се е „развълнувал“ и му е станало тъжно на финала. Романът беше без последната си глава. Тази обратна връзка ми помогна да осмисля края на историята. Не исках да оставям такова чувство у читателя. Исках тъгата да бъде смесена с малко оптимизъм и светлина. И така героят се върна обратно на „малката загубена планета“...

Алек Попов има изключително смешни текстове, вие също вкарвате чудесно чувство за хумор в „Шестият пръст“. Как се побира толкова хумор и ирония в един семеен дом?

По-скоро не знам как можеш да живееш без хумор и ирония. Към всичко и най-вече към себе си. Това обаче не значи да си повърхностен, напротив. Иронията е гледна точка, зад която се крие един честен анализ на действителността. А животът е сложен, щастието се случва на моменти... Ние така или иначе ще умрем, но защо трябва да умрем от скука? Умението да се шегуваш със себе си е спасение.  

Това ли ви срещна с Алек – чувството за хумор?

Да. Буквално. Ние дълго време бяхме приятели и когато се виждахме, се надпреварвахме да си разказваме всякакви смахнати истории. Измислени и истински. За мен той беше човек без всякакви предразсъдъци; човекът, на когото можех да кажа всичко.

Героинята ви Ева, в която главният герой се влюбва, му казва: „Просто не ме спасявай.“ Това ужасно ми хареса. От друга страна, това не е ли в основата на любовните отношения – желанието да спасиш другия от нещо, дори от самия него? Преди мъжете са спасявали принцесите от змея или от някоя особено злонравна мащеха, но от какво се спасяваме един другиго днес?

От една страна, е приятно някой да те спаси и да се почувстваш принцеса, но от друга страна – може да се почувстваш жертва. Мисля, че героинята се страхува точно от това. Опасно е да си в ролята на жертва, защото губиш достойнството и съпротивителните си сили. Любовта е форма на сливане с другия, което ни спасява от самотата, но пък възниква проблемът със свободата. Сложен баланс, който постоянно се преосмисля, защото хората се променят.

Вие как сте със спасяването?

Убедена съм, че спасяването наистина минава през разбирането на другия. Постижимо е, но трябва да бъде направено деликатно, иначе зад добрия жест постоянно ще прозира егото на спасителя.

В книгата често се цитира Еклесиастът. Защо ви е важна тази книга?

Това е една красива и поетична книга, посвоему сурова и честна към хората и смисъла на съществуването. Книга без илюзии за обратите в живота, за отлитащото време. Притежава универсална мъдрост и дълбоко разбиране за човешката природа. Част от световната култура, която трябва да бъде четена независимо дали си вярващ или не.

Един от цитатите гласи приблизително: да съставяш книги е работа безкрай, а да четеш много е уморително за тялото. Вие как си почивате от съставянето на книги?

За мен идеалната почивка е дълго плуване към хоризонта рано сутрин, в чисто море и за предпочитане на пуст плаж. А след като излезеш от водата, просто си седиш на брега, безотговорно „блееш“ и не мислиш за нищо. Ако успееш, разбира се... Но обикновено хармонията на този съзерцателен процес е нарушена от Алек, който изскача отнякъде, задължително закрива слънцето и с ентусиазма на луд учен започва да споделя някоя нова идея за „съставянето“ на нова книга...

Видях в биографията ви, че сте били консултант в музея „Виктория и Албърт“ в Лондон. Разкажете за тази своя работа.

Наистина не знам дали ще е интересно за читателите, защото беше отдавна, преди повече от 20 години. Алек работеше в посолството (в края на 90-те той е изпратен в Лондон като културен аташе, б.а.), а аз, след като изпратех детето на училище, се чудех какво да правя. Лондон е изкусителен град, изкушенията са скъпи, а заплатата от българското посолство е крайно недостатъчна. В музея, който беше близо до апартамента ни, търсеха консултанти и отидох на интервю. Бях учила история на изкуството, но никой не ме попита за подобни неща. Шефът ме нае само защото беше ходил на ски в България. Ние, така наречените „консултанти“, извършвахме най-разнообразни дейности, защото шефът имаше собствено разбиране за мениджмънт и хоризонтална йерархия; държеше постоянно да се въртим на различни позиции. В началото това ме стресираше, но после свикнах. Отиваш на работа и гледаш в графика къде си разпределен този ден. Можеше да наливаш кафе, да работиш на касата, да късаш билети или да упътваш посетителите. Аз лично винаги ги пращах да видят скулптурите на Роден, най-любимото ми нещо в този музей...

Звучи като начало на сюжет за роман, не мислите ли? Една българка в Лондон, но този път странностите не са в българското посолство, както е в „Мисия Лондон“ на Алек Попов, а у самите англичани. Те ли не са странни?! Вече чакаме следващото написано от Деляна Манева, защото дебютът й в художествената литература ни срещна с леко и умно перо.