„Манк“ (Mank) е филм, който можете да гледате в Netflix, режисьор е Дейвид Финчър, а в главните роли са Гари Олдман, Аманда Сейфрид, Том Бърк и Лили Колинс. Разказва за раждането на един велик филм, който буквално преоткрива изразните средства на киното  и създава нов киноезик – „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс, но през личната история на неговия сценарист Хeрман Манкевич.

„Нека говорят“ (Let Them All Talk) e филм, който можете да гледате в HBO GO, режисьор е Стивън Содърбърг, а в главните роли са Мерил Стрийп, Кандис Бeргeн и Даян Уийст. Историята е за известна писателка, изпаднала в творческа криза, която кани две от най-добрите си приятелки и племенника си на круиз, на който тя трябва да изнася лекция. 

Единствената причина да обединя в общ текст тези два филма е, че са сред най-обсъжданите декемврийски предложения на две от най-известните стрийминг платформи.

„Манк“ на Финчър е филм, който изисква специален интерес към киното или предварителна подготовказа киномани. Филм за киномани. За хора, които са гледали шедьовъра на Орсън Уелс от 1941 г. „Гражданинът Кейн“ и познават легендата около него. В противен случай зрителят може да изгуби интерес доста рано, да приеме някои режисьорски решения като маниерни и самоцелни и всъщност да не разбере около две трети от филма. Финчър заслужава адмирации дори само заради това, че не се е стреснал от митичния ореол на „Гражданинът Кейн“ и че се е отказал да прави традиционен биографичен филм. Както и заради богатия контекст на филма си и смелото смесване на пластове история на киното и на Холивуд в частност.  

Така че – ако не сте гледали „Гражданинът Кейн“, сега е моментът. Ако сте го гледали – гледайте го пак. Това е първият филм в историята на киното, в който органично, съобразно сценария и цялостната стилистика, е нарушена хронологията на разказа, има ретроспекции и въобще свободно „прескачане“ напред и назад във времето, както и изключително сложна структура, подобна на пъзел, в която героят на филма – магнатът Чарлс Фостър Кейн – е показан през очите на много хора, т.е. портретът му не е цялостен, монолитен, а аморфен, непрекъснато заплашващ да се разпадне. Да не говорим за виртуозната операторска работа на Грег Толанд, за необикновените гледни точки, за невероятната сценография. Фантастичен филм, от който блика магията на киното! Дори и днес, 80 години по-късно.

В „Манк“ Дейвид Финчър се е поклонил до земята на шедьовъра като в същото време е устоял на изкушението да го копира. Още повече, че една от основните задачи, които си е поставил, е да отдаде дължимото на сценариста на филма Херман Манкевич, чието име остава изцяло в сянката на големия Орсън Уелс. Официално и двамата са сценаристи на „Гражданинът Кейн“ и получават заедно Оскар за сценария на филма, но всъщност според упоритата мълва, а и според свидетелствата на самия Манкевич, заслугата е само негова. 

Кой е Херман Манкевич, защо е изтикан в периферията на легендата, защо е толкова саркастичен и такъв безнадежден алкохолик? Картината на Холивуд, която Финчър рисува във филма си, е всъщност картина на живота, в която ролите на главните и поддържащите герои не винаги са добре мотивирани, но затова пък победителите винаги взимат всичко. Целият Холивуд е като величественият, студен и мрачен замък на Кейн, в който гласовете кънтят в пустите огромни салони и в който всъщност няма място за човека и за неговите обикновени човешки желания – за любов, радост, споделеност. Изкуствен свят, който те отхвърля, ако откажеш да носиш маската, с която са те поканили на бала. Великолепни аналогии прави Финчър.

Гари Олдман е очаквано добър в ролята на Манкевич, макар че е доста по-възрастен от персонажа си. Голямата изненада на филма е Аманда Сейфрид в ролята на Марион Дейвис, любимата звезда на Америка от 30-те и любовница на Уилям Рандолф Хърст - един от най-могъщите бизнесмени в онези години, с огромно влияние, собственик на медийна империя, създател на таблоидната, тоест жълтата преса и всъщност прототип на Чарлс Фостър Кейн, героя на Орсън Уелс. Аманда Сейфрид е блестяща – нито повече, нито по-малко. Убедена съм, че ще получи Оскар и този Оскар ще е абсолютно заслужен. За първи път Сейфрид излезе от ролята на сладка, секси, руса нимфетка с огромни сини очи – такава каквато я помним от мюзикъла „Мама мия!“ Тук тя е екстравагантна холивудска дива, иронична, умна и отчаяна като всички останали в това гробище за лунатици, както Рей Бредбъри нарича Холивуд. Магнетичното й присъствие е толкова силно, че… по някакъв начин Гари Олдман с неговия Манк бледнее пред нея. Което си е по някакъв начин трагична ирония – дори във филма за теб, някой друг се оказва по-бляскав, по-забележителен, по-впечатляващ.

Най-печелившото и може би въздействащо режисьорско решение в „Манк“ е звуковият дизайн, който всъщност изгражда и цялата атмосфера. Лекото, но все пак достатъчно осезаемо кънтене на гласовете – все едно си в гигантско киностудио, в което се снима поредният филм. Дори когато сцените са в екстериор, тоест на открито, това кънтене създава усещането за натрапчива „микрофония“, някаква ехо, което не би трябвало да се чува. Забележително решение! Вярвам, че то също ще бъде оценено по достойнство от Оскар академиците. Сцената, в която Манк и Марион се разхождат из фантастичната градина в имението на Хърст, е една от най-добрите сцени във филм от всички, които лично аз съм гледала през последните няколко години.

На фона на „Манк“, филмът „Нека говорят“ изглежда като титанична режисьорска, сценарна и актьорска катастрофа. Имената на режисьор като Стивън Содърбърг („Секс, лъжи и видео“) и актриси като Мерил Стрийп и Кандис Берген не смекчават, а подчертават катастрофата. Това, че ни разказаха как са снимали филма - без подробен сценарий и с много импровизации - до голяма степен обяснява резултатът. Сценаристката Дебора Айзенбърг създава рамката на сюжета и очертава персонажите, както и техните характеристики, взаимоотношения и биография, но всичко останало е актьорска импровизация. Освен това снимките се случват по време на истински круиз и пасажерите е трябвало да дадат съгласието си за присъствието на снимачен екип на борда. Това обяснява до голяма степен усещането, че филмът е нещо като реклама на въпросния круизен кораб, на който се развива действието, понеже непрекъснато ни се показват напълно безсмислени кадри, демонстриращи прекрасните условия на кораба. Обяснява също така актьорската несигурност на актриси с гигантски опит като Стрийп и Берген, липсата на акцент, разтеглените и неакцентирани диалози, бледите та чак невидими сюжетни връзки.

Когато нещо се прави за първи път, рискът от провал е огромен и Содърбърг се движи на ръба на провала. Дори с единия крак е в него, но какво от това? Смелостта да опита е хиляда пъти по-важна. Още повече, че го е направил без осигурителни въжета.