В постнеандерталската ера хомо сапиенс са прекарали векове и векове в пещерите. В този предълъг период животът им не се е променил много. Пет хиляди години по-късно те все така са рисували по стените на каменните си „домове“ пещерни рисунки и са триели сухи клони един в друг за разпалване на домашния огън.

Разказвали са праисторическите си истории на своите деца, доколкото въображението им изобщо е можело да се движи напред и назад във времето – сред тях все още е нямало хроникьори на пещерните преживявания, нито пък такива, които да мечтаят да пътуват в далечни земи. Опитайте се сега да сравните живота на тези ранни хора с нашия, в който всеки ден, всяка минута се случва нещо ново и много често то е причина за промяна на траекторията ни към безброй различни реалности.

За повечето първобитни хора звездите в небето са били не просто неизследвани пространства, а обикновени светещи точки в нощта. Те са огрявали нощните им пътеки десетки хиляди години, преди наследниците им да измислят астрономията, да я обвържат с човешкото присъствие на Земята, да нарекат самата тази Земя плоска, после да екзекутират всички, които се осмелят да се изправят срещу това твърдение, да изгорят къде-що се е срещала научна книжнина, изследваща небесните тела над нас, и така до забиването на американското знаме в лунната почва, появата на НЛО някъде в щата Невада (това с НЛО-то, разбира се, го вкарваме за цвят) и бъдещото излитане на комерсиалните ракети на Илън Мъск към Марс.

Ракетите на популярния космически предприемач към Червената планета все още не са факт, но животът ни „извън скалите“ в последните 50 години ни е научил, че машините с „мозък“ не са просто част от научнофантастичен роман, а реалност, която се случва със скоростта на мисълта. И че мисълта е тази, която може да ни отведе далеч извън границите на собствената ни „пещера“, стига само да го пожелаем. Нашите праисторически прадеди обаче не са разбирали това – те са живели в своя дом от камък и са се радвали на малкото, с което са разполагали. Мисълта им ги е водила само до следващото утро, когато – както всеки ден през последните пет хиляди години – са се събуждали, разтърквали са очите си и са протягали ръце към сухите съчки с думите: „Време е да запалим огъня“.

В един момент обаче и ние, съвременните хора, се превърнахме в своего рода пещерняци – заложници на собствените си домове. Когато официално ни карантинираха през март, се наложи да променим плановете си за неопределен период от време. Разбрахме, че годината няма да е като другите – наложи се да се разделим с мисълта за екзотични острови, йога ретрийти, сърф и кайт кемпове, яхти, круизи, изкачвания до базови лагери в подножието на многохилядници, плуване с делфини в петзвездни хотели, сафари в саваната, посрещане на слънцестоенето в Лапландия, редене на опашка за влизане в мавзолея на Мао Дзедун на „Тянанмън“, летене с балони над Кападокия, среща с НЛО в Невада (отново за цвят) и всичко останало, което би ни хрумнало, че може да изследваме по широкия бял свят.

Всъщност, подобно на предшествениците ни, по време на принудителния домашен престой ни се наложи повече от обикновено да се навъртаме около еквивалента на първобитния огън – печката, приготвяйки гозби за семейството. Започнахме малко по малко да преоткриваме удоволствието от това да сме в собствените си домове. И дори когато оковите паднаха и самолетите започнаха отново да кръстосват небето над и между големите градове, а офисите отвориха вратите си за по-безстрашните от нас, повечето хора предпочетохме да си останем у дома. После дойде лятото, но ние продължихме да си стоим вкъщи. Големите медии го нарекоха “staycation”. Комбинация от „оставам“ (stay) и „ваканция“ (vacation). Или преведено на български – „оставанция“. Разбирайте го още и като домашна почивка. Може би дори като бягство от забързания начин на живот. Завръщане към простичките неща от битието.

Оказва се, че думата staycation съвсем не е нова. За първи път тенденцията да почиваш у дома се появява по време на финансовата криза в САЩ през 2008 година. Тогава голяма част от хората целенасочено взимат решението да прекарват отпуските си вкъщи с цел да спестят средства. Формулата е проста – културни и спортни занимания през деня, прибиране вечер за преспиване у дома, а на следващия ден – отново. И така десет дни, или колкото е платеният ти годишен отпуск. През 2020 година причината за този сценарий носи името Ковид-19.

Пандемията от коронавирус спря ефективно плановете ни за почивка далеч от родните ни места и много от нас заложиха на staycation – развлечения вкъщи или близо до дома. В страни като Швеция например, известна с огромния си процент пътуващи хора, екзотичните трипове бяха ефективно заместени с „оставанции“ в семейни вили. 50 процента от хората в страната разполагат с такива и ограниченията, причинени от Ковид-19, изведнъж осмислиха и изпълниха със значение факта, че да си притежател на къща сред природата, всъщност е едно истински голямо преимущество. Впрочем някъде по това време и известни издания като The Economist легализираха тенденцията, като прогнозираха, че staycation ще е начинът, по който все по-често ще прекарваме почивните си дни в бъдеще.

Думите: „Остани си вкъщи“, които чувахме постоянно от устата на политици, медици, журналисти, известни личности, изведнъж придобиха нов смисъл. Те вече не означаваха просто „пази себе си и другите“, какъвто беше първоначалният им смисъл, но „призоваваха“ хората към идеята, че докато пазим себе си и другите, може всъщност да успеем и ефективно да си починем. Много от нас планираха съзнателно ваканциите си у дома – и ги реализираха успешно, комбинирайки полезното с приятното. Обичайните летни ремонти се редуваха с книжни и филмови маратони, кулинарни предизвикателства, огромни количества балконарт – изкуството да аранжираш терасата си и да я превърнеш в място за отдих, и виртуални срещи с приятели от близо и далеч, придружени от невиртуални коктейли. Други, като шведите пък, заложиха на семейните вили далеч от големите градове, които в този период се превърнаха в техен основен дом и вероятно ще останат такъв още известно време.

Тенденцията за връщане към нормалното се превърна в новото нормално. Радостта от обикновените неща, в които няма нищо екзотично и нищо екстремно, измести жаждата за нестихващи приключения. Удоволствието от разбирането, че нещата, които може да докоснеш тук и сега, са ти напълно достатъчни, измести необходимостта ни от това да мечтем за нови и далечни светове (поне за известно време). Връзката с природата и пространството, което обитаваме като част от нея, стана наш основен пътеводител. Много от нас съвсем буквално избраха да напуснат забързания свят и да преместят живота си далеч от трафика, мръсния градски въздух и Ковид-19. За постоянно. За тях звездите отново са просто обикновени светещи точки в нощното небе. Утре ще се събудят, ще разтъркат очи и ще си кажат: „Време е да запалим огъня“.