Анна Бикова има какво да ви каже за първия учебен ден, за втория и т.н. също. В книгата си „Учениците на „мързеливата майка“ тя споделя идеи, появили се на базата на опита й като психолог и педагог за това как да се отнасяте – родители и деца, към оценките; как да се подготвят уроците без напрежение и стрес; как да се реагира в случай на училищен тормоз. Наясно е, че няма идеални учители, родители и, уви, ученици. Идеалният ученик се среща в природата, но крайно рядко, пише тя с присъщото си чувство за хумор. Книгата й си поставя задачата да подкрепи родители и деца, така че да могат да преминат през този труден период (ако на някого в училище му е било розово и безпроблемно, да вдигне ръка, браво, шест!) - без неврози, без насилие и без валериан!

Анна Бикова нашумя с първата си издадена у нас книга „Самостоятелното дете, или как да стана „мързелива майка“, т.е. майка, която я мързи да прави нещо вместо децата си, затова ги учи да се справят сами, а не такава, която предпочита да прави всичко сама, защото я мързи да обясни на децата си.

Предоставяме ви откъса "Родителската власт" от току-що появилата се на пазара книга на Бикова „Учениците на „мързеливата майка“, преводът от руски е на Ася Григорова, изданието е на „Колибри“. Много интересна и практична е пирамидата на потребностите на детето, за която става дума в откъса, но… четете.

РОДИТЕЛСКАТА ВЛАСТ

Едната крайност е безапелационната власт на родителите, потискането на желанията на детето. „Думата ми е закон. Както съм казала, така и ще бъде“. Мнението на детето обикновено не се взема под внимание. „Сополанкото няма думата“ – често чува детето от такива родители. Интересите му се обезценяват. „Днес ти се иска едно, утре – друго“ и „И аз искам много неща!“ – в такива форми детето се осведомява, че потребностите му най-вероятно ще бъдат игнорирани, а може би и осмени. На детето не се гледа като на самостоятелна личност с нейните индивидуални особености. Детето е нужно за задоволяване на някакви родителски потребности. За прословутата чаша вода на стари години. Детето трябва да слуша и да изпълнява казаното от родителите. Възпитанието при такива родители прилича повече на дресура. Прекалено много ограничения. Детето се намира под пресата на агресивната критика. Възпитанието се свежда до търсене на недостатъци и тяхното поправяне. Фокусът на родителското внимание е насочен към грешките на детето. „Ама кой прави така? Ти май си с две леви ръце! Пишеш като с краката си!“ Липсва уважението към детето. Такива родители ще изберат училище с по-строга дисциплина, ще търсят по-авторитарен педагог. И ще поучават неавторитарния: „Бъдете по-строг с него! Трябва да го държите много здраво!“. При възникнал конфликт властните родители най-вероятно ще застанат на страната на педагозите и администрацията на училището. При проблеми с ученето ще обвинят за всичко детето, ще му кажат, че е мързеливо, ще поставят диагнозата: „Не се стараеш!“. А за да се „старае повече“, ще го лишат от удоволствия, развлечения, свободно време.

Другата крайност е властта на детето. Родителите правят от наследника си не принц, а направо крал, като се поставят в унизителното положение на прислуга. Култ към детето, без да се уважават родителите. Самите те не уважават своите интереси и потребности. Под девиза „Само най-доброто за любимото ни синче“ моментално изпълняват всичките му прищевки. И на практика няма ограничения. И „ТОЙЕДЕТЕ“ си прави, каквото си ще, без да се интересува от околните. В семейния живот е налице хаос, защото на детето всичко е позволено, а самото то още не е способно да конструира пространството и времето. Като следствие –  пълна липса на ред, на дневен режим, на семейни традиции. Лошите постъпки на детето се игнорират, а недостатъците се представят като достойнства: „Той не можел да се сприятелява? Изпокарал се с всички деца в групата? Просто децата в неговата група са такива, не са способни да усетят фината му душевност! Не слушал възпитателката? Значи тя не е намерила подход към него! Не е отчела психологията му на лидер! Ритал всички, които минават покрай него? Ами да не минават, да не му заграждат пространството, да не му пречат да играе. Така той отстоява личните си граници.“В училище на такова момче ще му е изключително трудно да приеме една съвсем различна реалност. Реалност, в която то не е най-умното, не е най-интересното, с една дума, не е кралят. Такова дете много трудно ще се впише в суровата система, каквато е нашето обикновено общообразователно училище, много трудно ще приеме нейните правила и норми. Как така не може да се става по време на час? Как така не може да се вика от чина? И защо вдигнаха друг ученик, след като аз исках да отговоря?

Между тези крайности има златна среда – родителското доминиране, но не от позицията на физическото превъзходство, а от позицията на мъдростта и любящата доброта. „Уважавам желанията ти. Уважавам емоциите ти. Но сега ще направим така, както съм решил, защото смятам, че така ще е правилно.“ Как да разберем кога трябва да проявим властта си, да натиснем, а кога можем и да отстъпим, да се съгласим с детето? На консултациите често ми задават този въпрос. В отговор рисувам пирамидата на човешките способности. Детето също е човек – нали поне в това няма съмнение? Следователно и неговите потребности се подреждат в пирамида от нисшите към висшите. Най-долу са физиологическите потребности. После – потребността от сигурност. Следва потребността от любов. Още по-нагоре е потребността от уважение, самоуважение, познание и развитие.

Всички тези потребности не случайно са изобразени в пирамида: психолозите са забелязали йерархична закономерност. Потребностите от по-високите нива стават актуални, когато са удовлетворени базовите потребности, онези най-долу. Дете, на което ужасно му се ходи до тоалетната, не може да се концентрира в часа. Чак когато физиологичната му потребност бъде удовлетворена, вниманието му отново ще се насочи към урока.

Обикновено родителите признават, че физиологическите потребности са с приоритет. От тях най-често можеш да чуеш: „Бързо се наяж и сядай да учиш“. И значително по-рядко: „Докато не си научиш, няма да ядеш“. Добре ще е да не се забравя и приоритетът на потребностите от сигурност и любов. Първолакът се е затворил в тоалетната и крещи, че няма да ходи на училище. Ако просто се беше затворил, би било разбираемо – това са физиологичните потребности, но заявлението „Няма да ходя на училище!“ превръща постъпката му в протестна акция. Какво да правим? Да го заплашим, че баща му ей сега ще свали вратата от пантите и насила ще закара бунтаря на училище? Или да се опитаме спокойно да му обясним, че не може да се отсъства от училище?

Преди да говорим за дълг, отговорност, задължения, трябва да проверим на кое ниво от пирамидата на потребностите е протестиращото дете. Разговорите за отговорността и съзнателността започват от нивото на уважението и самоуважението. А дали са удовлетворени потребностите от сигурност и любов? Дали в класа няма активен тормоз? Дали в училището не издевателстват над детето? Дали то се чувства прието от колектива? Дали е сигурно в любовта на близките си? И още един пример. Детето плаче, казва, че няма да си пише домашното по математика. Да му разрешим ли да не го прави, или да настояваме, че тия шест задачки с изваждане са много важни и е задължително да ги реши? Да натиснем или да отстъпим?