Акo oбърнете внимание на стила на американската посланичка Херо Мустафа, ще забележите женствените щрихи, които винаги присъстват в облеклото й. Често е усмихната и усмивката й се отразява в лицата на хората наоколо. Излъчва стабилност, умее да приема деликатно темпераментното балканско ОБЩУВАНЕ.

А EVA, вдъхновена от интересната й лична история, има удоволствието да се наслади на нейното гостоприемство в американската резиденция на ул. „Велико Търново“ в София.

Влизаме в елегантна сграда с архитектура, отразяваща влиянието на баухаус стила върху българския модернизъм. На път към приемната минаваме край антикварен шкаф с подредени снимки на посланичката със съпруга и дъщерите й. В самата приемна ни прави впечатление картината над дивана с жени в носии от различни региони на България. По стените има и други картини на български художници, избрани с много вкус. Украсата на помещението е деликатно премерена. Лампа във формата на водна лилия, статуетки и талисмани от Египет, Индия и Африка създават атмосфера. От прозорците се вижда градина с поддържана ниско окосена зелена трева и красиви храсти и цветя. Елегантно аранжирани цветя има във вази наоколо. Шумът на стъпките ни потъва в персийски килими, над главите ни светлината се пречупва меко в кристалните висулки на полилеите. Посланик Мустафа се появява с великолепна светлосиня рокля по тялото и блестящи обувки на висок тънък ток.

Колко е красива роклята ви! Кой е дизайнерът?

Казва се Дон О‘Нийл, а роклята е от колекцията му Theia. Наречена е на Богинята на светлината. Идеята на дизайнера е, че всичко, което ние като жени погледнем, оживява, заблестява и започва да излъчва светлина. Попаднах на него случайно, докато се разхождах в един американски град и разглеждах витрините. Аз не държа дрехите ми да са на известен дизайнер. Купувам неща, които ми привличат окото и в които има естетика. Дори ако си харесам нещо, а магазинът е затворен, запомням улицата, за да се върна да си го купя. В България, за съжаление, още не съм имала време за това. Пристигнах преди седем месеца и половината от тях съвпаднаха с извънредното положение заради коронавируса. Надявам се скоро да мога да се разходя.

Как получихте предложението да бъдете посланичка у нас?

По телефона, както често става. Бях в Португалия. Водех събитие за всички американски посланици в Западна Европа. Имаше и делегация от португалското правителство. Обадиха ми се, поканиха ме за посланик в България и ми казаха: „Имаш 24 часа за отговор“. Реагирах: „Нямам нужда от тези часове. Отговорът ми е – да“.

Виж ти! Защо?

Имах бивша съученичка – невероятна по математика, и добър приятел дипломат – много щедър човек, и двамата бяха българи. Първите ми впечатления за вашата страна бяха от тези двама интелигентни, находчиви и широко скроени хора. Когато разбрах, че ще идвам тук, се информирах максимално за историята и културата. Постарах се да науча възможно най-много от езика. И докато учех за Розовата долина, киселото мляко – всички тези интересни неща, ставах все по-нетърпелива да дойда. Не съм спирала да уча, откакто съм тук.

Кои бяха първите ви думи на български?

„Благодаря“, „късмет“. „Здравейте“ ми отне известно време. Ха-ха-ха. Но сега използвам тази дума непрекъснато. И моите момичета – също. Харесва им да практикуват. Интересно им е да видят някого и да кажат – „Добро утро!“ Голямата ми дъщеря Ариана брои на пръсти колко български думи знае, само че пресмята и такива като „чао“, „мерси“, „ок“… (Смее се.)

Вярвате ли в късмета?

О, да. Определено, но за да му се даде път, човек трябва да е настроен положително. Случват се и добри неща, случват се и неочаквани. Позитивната нагласа помага да ги приемеш като възможност, да видиш потенциала им, тогава се превръщат в късмет. Когато към него се добави и сериозна работа, човек може да се движи напред и да расте.

За какво се чувствате късметлийка в живота си?

На първо място, че съм жива и че сме успели с родителите ми като бежанци от войната да прекосим страната в продължение на три дни и три нощи. Оцелели сме в не особено безопасни условия. (Херо Мустафа е родена в кюрдско семейство в Ербил, Ирак, във времето, в което Саддам Хюсеин води политика на разселвания и кървави репресии срещу кюрдите и шиитите. Две години след раждането й семейството й живее в бежански лагер. Успяват да се прехвърлят в Иран. На три години е, когато благодарение на американската лутеранска църква родителите й получават политическо убежище в САЩ.) Следващият ми късмет е да кацнем в малък град (Майнот) в Северна Дакота. Противно на това, което някой би си помислил, че в Калифорния или Ню Йорк би било много по-хубаво, за нас беше невероятен късмет да сме в малък град. Там всички ни посрещнаха топло, приеха ни и получихме възможност да се интегрираме. Имаше толкова много възможности. Късмет имах и с идването ни в България.

За какво си мечтаехте като дете?

Първата ми мечта беше да не бъдем толкова бедни. Ние бяхме много бедни! Когато пристигнахме в Северна Дакота, майка ми беше бременна, което беше прекрасно. След това се роди малката ми сестричка, но скоро почина. И беше трудно. Живеехме в сутерена на къща. Помня колко много работеха родителите ми. Всеки от тях - на по три места. Опитваха се да се възползват от всяка възможност, за да напреднат. Аз също започнах работа, когато бях на 14 години. И се молех следващото поколение от семейството ни да не трябва да минава през тази битка. Мисля, че всички ние имаме трудности в живота, с които трябва да се справим. И в същото време имам спомени от семейните ни събирания с приятели, на които се шегувахме и се смеехме, и хапвахме. Докато си седиш, някой ще подхване някаква песен. Така че имам наистина много хубави спомени от компаниите и събиранията ни.