Джоел Майеровиц e eдинственият фотограф, успял да снима руините след атаката срещу Световния търговски център в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. Той си извоюва достъп въпреки забраната и в продължение на девет месеца документира трансформацията от пълното разрушение до разчистена площадка на Кота Нула. Пожарите продължават до януари, а той сменя дванайсет чифта обувки, защото подметките му се топят. Изложбата му е обиколила над 200 града в 60 държави.

Джоел Мейеровиц е един от най-влиятелните представители на течението New America Color Photography, което налага цветното снимане в арт изказа. Съавтор е на книгата, призната за библия на уличната фотография – Bystander: A History of Street Photography (1994 г.), и има самостоятелни изложби в много музеи и галерии, сред които Музеят на модерното изкуство и Метрополитън в Ню Йорк, Музеят на изящните изкуства в Бостън и Институтът по изкуствата в Чикаго.

Джоел, какво беше чувството да снимате разрушения Световен търговски център?

Аз съм роден и живял в Ню Йорк и да съхраня това събитие за историята за мен беше дълг. Исках да оставя документ за нюйоркчани и за другите американци. Оказа се, че кметът Рудолф Джулиани е забранил достъпа, защото не искаше смъртта на жертвите да бъде превърната в печалба за хората, които ще снимат и ще я тиражират в медиите. Пуснах петиция с молба до него да допусне екип от шестима фотографи документалисти и оператор. Исках да работим заедно и да представим различните си гледни точки към случилото се. Не само че не ми разрешиха, а и още по-категорично ми отказаха достъп. Аз обаче не се подчиних и отидох. Първия следобед, в който влязох с фалшифицирана карта, потънах до коленете в руини. Чувствах се като документалист в дебрите на свещено пространство. Исках да отразя всичко. Бях толкова превъзбуден от мащаба на случилото и на случващото се. Информацията ме заля като океан и я почувствах много по-голяма от мен. Не знаех дали ще се справя. Запознах се с детективите, които разследваха. Харесаха ме и на следващия ден един от тях ми съдейства за специален бадж от полицията. Освен моя снимка, подпис и пръстов отпечатък, на него стоеше и подписът на Джулиани.

Опишете цветовете на „декора на смъртта“.

Много хора ме питат защо не съм снимал в черно-бяло. Не го направих, защото това щеше да остави спомен за събитието като за трагедия. Не исках да отнемам надеждата и цвета, синьото небе, белите облаци, вечерните светлини, колорита на машините и работните дрехи.

Няма живот без цветове. На фона на разрухата видях хиляди, повечето мъже, но имаше и жени. Всички те търсеха под развалините каквито и да било следи от хора – кости, зъби, влакна от дрехи, куфари, чанти – нещо, което да помогне за идентифициране на загиналите. Стремях се да отразя всичко случващо се – машините, които изриваха останките, хората, които се ровеха на колене сред тях или почистваха, камионите, машините, които отстраняваха всичко, за да не допуснат някаква зараза да плъзне в града, доброволците, които носеха храна и топли напитки, сестрите и докторите, психиатрите. Сред разрухата имаше живот, който беше толкова добре организиран и разписан почти като сценарий за голяма филмова продукция. И всеки човек на тази „снимачна площадка“ имаше роля във филма. Моята беше да наблюдавам и да се удивлявам. И да реагирам на неочакваното, да бъда човекът, който разговаря с тези хора и изслушва историите им, снима ги, записва имената им. Трябваше да мога да реагирам спонтанно и на момента, и когато открият нещо, да успея да покажа неговия смисъл.

Има ли паралел между атаката срещу Световния търговски център и ситуацията с коронавируса сега?

Това, което се случва в момента, е на глобално ниво. Сред руините след 11 септември беше много различно. Там имаше 2000 души, 90 гигантски машини, кранове. Енергията, шумът и активността, пушекът, огънят и замърсяването във въздуха се виждаха навсякъде. Това, което се случва с коронавируса, е невидимо нападение, без да знаем кой го провокира.

Над какво работите сега?

В момента съм у нас в Лондон с жена ми, в изолация. Маги (съпругата на Майеровиц Маги Барет е писателка) пише нов роман и работи върху няколко есета, нахвърля чернови. Аз подготвям две изложби – тази за София и още една в Берлин от книгата ми „Провинстаун“, която излезе преди няколко месеца. В нея има портрети, които направих през 80-те, когато за първи път се заговори открито за хомосексуалните и за СПИН. Провинстаун беше център на кризата със СПИН. Аз живеех там през лятото и снимах гейове, лесбийки, транссексуални, болни от СПИН.

Как прекарвате вечерите в изолация в Лондон?

Съпругата ми е прекрасна разказвачка, писателка и есеистка. От 30 години сме заедно и обичаме вечерите ни един с друг, когато можем просто да седнем и да говорим за живота си, за работата си, за света, за семействата ни, за темите на деня, за кино, литература, музика.

С какво се занимават синът ви и дъщеря ви?

Синът ми практикува тибетски будизъм. Медитира и учи хората. Преди се занимаваше с кино и режисира няколко късометражни филма. Все още снима фотографии и понякога даже ги продава. Дъщеря ми също има много точно и добро око. Тя е артконсултант по фотография и изкуство и има галерия в Ню Йорк. Някой ден, когато аз напусна този свят, тя ще ръководи моята фондация и ще наследи фотографиите ми.

Интересно какво ви вдъхнови да следвате изкуство и медицинска илюстрация, при положение че баща ви е боксьор?

Да, бил е боксьор за известно време, когато печели Златните ръкавици в Ню Йорк през 1925 г. Благодарение на това знаеше как да се защитава, как да предусеща какво ще последва и ме научи на тези умения. А те бяха ценни, защото отраснах в доста опасен квартал – в Бронкс, където човек трябваше да умее да се защитава. Там животът беше вълнуващ. Всичко се случваше на улицата. Хората в квартала бяха италианци, дошли от Италия веднага след войната, ирландци – пристигнали от Ирландия преди войната, и евреи, преследвани по време на Втората световна. Всички много си помагаха. Имахме си детски банди, отбори по футбол, бейзбол. Животът ни беше много социален и динамичен. Бяхме бедни хора от работническата класа, но родителите ми ми казваха – можеш да станеш какъвто си искаш, да правиш всичко, което поискаш. И ме научиха, че животът зависи от мен. Избрах колежа по рисуване, защото рисувах от малък. Наследил съм го точно от баща ми. Той беше завършил училище по рисуване. Завърших класическо рисуване, занимавах се и с абстрактно изкуство, но избрах и медицинска илюстрация, за да отработя фините детайли.

Ако избухне пожар и можете да спасите само една от вашите фотографии, коя би била тя?

Това е от въпросите, на които е невъзможно да отговоря. Толкова много от моите снимки са по свой начин изследване на нещо, което съм искал да знам за фотографията. Предполагам, че просто ще грабна първата кутия, с която мога да избягам, или може би ще остана да гледам как горят с мисълта, че ме научиха на това, което исках да знам във времето. Свършили са своята работа за мен. И може би вече не са ми нужни.

Как бихте се снимали, ако трябва да си направите автопортрет?

Не можеш да си представиш какъв великолепен въпрос ми зададе току-що. На 1 януари тази година се събудих тук, в Лондон, погледнах дневната светлина и си помислих – защо аз всъщност не се снимам. И тогава ми хрумна да си направя серия автопортрети, да се снимам всеки ден в продължение на година, да използвам фотографските си умения да отразя своето ежедневие. И започнах да го правя, когато работя сутрин, когато правя стречинг, приготвям закуска или обяд, пазарувам навън, разхождам се в провинцията, шофирам, печатам книга, подготвям изложба или я редя. Вече са минали около 80 дни, откакто го правя, и имам 80 автопортрета.

Какво си спомняте от първото си идване в България?

То беше през юни 1967 г. на път за Турция, след като бях живял една година в Европа и пътувах из целия континент. Имаше много интересна случка на границата. Докато чаках да минем паспортния контрол, изведнъж се чу гигантски трясък – баам. Погледнах от колата и видях как един от митничарите изтича до средата на пътя. На сградата на бариерата имаше надпис „България“ на латиница. И от него беше паднала току-що буквата „Р“. Човекът вдигна „р“-то и го отнесе в някаква сграда. А аз си помислих – леле, влизам в България и всичко се разпада. Това бяха първите ми впечатления. После видях хора, които обработваха земята на ръка и с животни. Нямаше фермерски машини. Помислих си, че съм се върнал 50 години назад във времето. В София отседнах в един хотел и когато погледнах през прозореца на хотелската стая, в парка отсреща осем мъже косяха тревата на ръка в редица по четири един зад друг. А зад тях вървяха жени, които я събираха на купи. Другото, което ми направи силно впечатление, е, че мъжете в България изглеждаха много красиви, най-красивите в Европа. Съзнавам, че звучи налудничаво, но ми приличаха на картинките на супермените в книгите с комикси от детството ми – с черни смолисти коси, чак синеещи, на прекрасни вълни, и хубави силни лица. Изглеждаха ми като от благородна раса. И си спомням как си помислих – фантастично е да видя толкова красиво население.