Ясно е, че не става въпрос за AI (изкуствен интелект), колкото и да звучи актуално в контекста на световната дигитализация.

На всички ни се иска у дома да се засели перфектното дете от едноименния филм на Стивън Спилбърг от 2001 година, но вместо това разполагаме поне с по едно, а най-често с по две вързопчета от необуздана аналогова енергия, която се опитваме да насочим в правилната посока по всякакъв възможен начин. Обикновено на цената на собствената ни енергия.

Казват, че днешните деца нямали истинско детство. Или поне не детството на предишните поколения, преминало по улиците на града без нито един профучаващ наоколо автомобил, или в някое живописно село с шарени годишни събори и бълбукащ казан със зимнина в градината. Но пък може да се закълнем във всичко, че възможностите за забавления на предишните поколения се броят на пръсти в сравнение с водопада от предложения, който вали върху главите на „беззащитните“ представители на новата генерация.

През 80-те години морето в Гърция например изглеждаше като екзотично приключение, което се подсилваше от облечените от глава до пети в деним гръцки студенти по медицина в големите градове. Днес да отидеш в Гърция е като да опънеш шезлонг в собствения си заден двор, дори и да нямаш такъв.

Прословутата гривна за телепортация на Джена от „Седморката на Блейк“ се е преродила в безкрайна колекция от мечове, костюми на супергерои и безброй екрани с различен размер. Ходенето на ресторант беше истински празник за децата на 80-те и 90-те години на миналия век, докато днес е просто: „Какво ще има за вечеря в ресторанта довечера?“.

А и за какво им е на децата игра на ръбчета, при условие че могат да скачат до припадък върху професионален трамплин в компанията на професионален аниматор, обути в оранжеви чорапи.

Дигиталното образование е това, което наистина различава днешното поколение деца. При това предизвикателствата пред тях са доста по-големи от тези на предшествениците им. Класната стая днес се конкурира за вниманието на децата, влизайки често в неравностойни битки с поне дузина алтернативни източници на информация.

А най-голям дефицит се оказва вниманието. Опитайте да накарате един първолак, в чиято глава бушуват едновременно сцени от двубоите на Хари Потър с лорд Волдемор, мисли за спечелване на колекционерска играчка от поредната игра на голяма хранителна верига, както и тактики за придобиване на виртуален герой от популярна онлайн игра, да напише правилно едно изречение от полагащата му се за възрастта диктовка. Диктовките в миналото бяха просто… диктовки. Днес са едно безкрайно повтаряне на отделни думи, докато детето успее да ги чуе и подреди в някакво смислено изречение.

В условия на коронавирус епидемия и възможността следващата учебна година да се проведе изцяло онлайн, се замисляме, че образованието в дигитален формат може да се превърне в постоянен начин на живот.

В периода на изолация всички ученици, някои в по-голяма степен от други, преживяха някаква форма на онлайн обучение. Допреди Ковид-19 онлайн семинарите бяха привилегия на хора, решили да се преквалифицират в извънработно време, или на ученици, чиито родители не могат да си позволят скъпи частни школи.

След два интензивни месеца пред екрана обаче, в които рецитирането на „Аз съм българче“ и събирането и изваждането до сто успешно се съчетаваха с по-невъзможни за онлайн средата неща като тренировка по балет или таекуондо, рисуване на автопортрет в стил попарт и дори изработване на полезни за дома предмети от ролки за тоалетна и кухненска хартия, официалното прехвърляне на голяма част от материала в дигитална среда изглежда все по-възможна реалност.

Разбира се, не си представяме децата затворени завинаги зад четирите стени на дома им. Представяме си зелени училища с повече отворени пространства в тях, с повече локации за спорт, в близост до големи паркове и с постоянна интернет връзка, която да осигурява нужната информация.

Представяме си учители, или по-скоро ментори, вярващи в максимата, че образованието продължава цял живот, и жадни за нови знания. Знания, които да предадат на децата, обитаващи класните им стаи, едновременно в аналоговото и виртуалното пространство. Хора с чар, чиято сила успява да пребори дефицита на внимание, с вперени в лицата им ококорени будни детски очи.

Май всичко това звучи повече като пожелание, отколкото като прогноза, но вярвайки, че често желанията се превръщат в действия, не се страхуваме смело да помечтаем именно за такова бъдеще.